Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (26)

Двайсет и шеста глава

Айрин чу тътена на мотоциклет по Мирамар Роуд и разбра, че Оливър е бил прав. Беше клопка.

Направи първото, което й хрумна — загаси фаровете. Не изключи двигателя и се загледа в склада, нетърпелива да зърне Оливър.

Той се появи. Силуетът му се очерта на светлината на фенера. Но не тръгна към нея. Направи й знак да слезе от колата.

В страничното огледало блеснаха светлини. Мотоциклетистите бяха стигнали до отбивката за склада.

Тя изключи двигателя, взе чантата си, слезе от колата и се спусна към Оливър. Препъна се на изровената земя.

— Внимавай — извика той.

Докато стигне до него, той беше отворил вратата на склада. Тя влезе, Оливър я последва.

— Загаси фенера — каза той.

Айрин чу, че затваря вратата и спуска резето. За съжаление имаше два прозореца с изпотрошени стъкла.

Спусна се към фенера и го изгаси. Обърна се да види какво става. Светлините от фаровете на двамата мотоциклетисти подскачаха по пътя към склада. Бяха принудени да спрат зад форда, което ги вбеси.

— Твоята кола им прегражда пътя — каза Оливър. Той беше до един от прозорците. — Трябва да слязат от моторите, ако искат да дойдат по-близо. Това ще ни даде някакво предимство. Приведи се и стой далеч от прозорците.

Тя се отпусна на колене. Видя пистолета на Оливър.

Затършува в чантата си и напипа дръжката на малкия пистолет.

— И аз имам — заяви.

— Разбира се, че имаш. — Гласът му прозвуча примирено. — Стреляла ли си някога?

— Не. Трудно ли е?

— Ще се изненадаш.

— Зареден е — рече тя, обидена от тона му.

— Слава богу.

Тя не обърна внимание на насмешката.

— Наистина ли мислиш, че искат да ни убият?

— Де да знаех. Но за каквото и да са дошли, дошли са да се разправят с теб. Не знаят, че съм тук. Във всеки случай не още. Това ще ги свари неподготвени.

— А Дейзи Дженингс?

— Мъртва е, във водата до кея.

— Боже мой. Още една удавница. Точно както предрече.

Чуха се викове навън. „Двама са“ — осъзна Айрин. Единият викаше на другия:

— Хайде, Хари, действай!

— Единият от тях слезе от мотора — съобщи Оливър. — Идва към склада. Носи нещо.

— Пистолет?

— Да, в едната ръка. Но пистолетът не ме плаши. Онова, което държи в другата ръка, може да се окаже много голям проблем. Току-що видях, че нещо просветна. Негодникът запали фитил. Не се изправяй.

Бързи и отривисти изстрели пронизаха нощната тишина. Айрин чу, че единият се блъсна от другата страна на стената.

— Запалителна бомба — съобщи Оливър. Тонът му беше лишен от емоции.

— Бомба за какво? — не дочу тя.

Предметът с фитил прелетя през единия от прозорците, падна на пода и в същия миг избухна. Лумнаха пламъци.

— За запалване на пожар — каза Оливър.

Пистолетът му гръмна веднъж, после още веднъж.

— Кучката има пистолет — кресна единият. — Никой не ни предупреди, че е въоръжена.

— Оливър — повика го Айрин.

Той даде два бързи изстрела.

Отвън долетя писък от силна болка.

Единият крещеше яростно:

— Далас, простреляха ме. Чакай ме.

Докато той викаше, откъм пътя се чу ревът на мотор, който бързо заглъхна в далечината.

— Единият е повален — рапортува Оливър, — другият избяга. Трябва веднага да излезем. Тичай към задната врата.

Ненаситните пламъци поглъщаха всичко по пътя си. Ставаше все по-горещо, но Айрин знаеше, че истинската опасност е димът.

Пусна пистолета в чантата си, скочи на крака и се затича към очертания от лунната светлина процеп в портата за товари.

Чу глухо тупване зад себе си и сърцето й спря за миг, защото веднага разбра какво се е случило. Закова се на място и се обърна.

На ослепителната светлина на пламъците видя Оливър проснат в цял ръст на земята.

— Оливър!

— Бягай. — Заповедта беше изречена студено и яростно, с нетърпящ възражение глас. — Веднага.

— Няма да изляза без теб.

Изтича до него и го хвана за ръката.

— По дяволите, Айрин…

Тя приклекна и подложи рамото си под ръката му. Напрегна докрай сили. Някак си между нейното отчаяние и неговите усилия да се надигне, Оливър успя да се изправи. Тя грабна бастуна и му го подаде.

Двамата тръгнаха към портата. Оливър куцаше повече от всякога, клатушкаше се и се подпираше на нея. Тя знаеше, че изпитва ужасни болки, но не казва нито дума. Тя също. Нямаше смисъл. Или и двамата щяха да се измъкнат от този ад, или щяха да загинат заедно.

Минаха покрай щайгата, на която беше чантата на Дженингс.

— Вземи я, ако можеш — изрече Оливър с дрезгав глас.

Тя се протегна и успя да хване дръжките на чантата.

Оливър събра сили и вече нямаше нужда от нейната подкрепа, за да пази равновесие. Стигнаха до портата и излязоха. Айрин знаеше, че трябва бързо да се махнат, преди складът да е рухнал в пламъци. Заобиколиха и стигнаха до празното място пред склада.

Пламъците осветяваха мъж с черно кожено яке, сгърчен на земята. В първия момент Айрин помисли, че е мъртъв. Но когато се приближиха, чу, че стене.

— Помогнете ми — изпъшка той. Надигна се и седна. Притискаше горната част на гърдите си. — Не можете да ме оставите тук.

— Съжалявам — каза Айрин, — това тук е твое дело. Сърбай си попарата.

— Моля те. Нямахме намерение да те убием, а само да те сплашим. Не знаех, че тази сграда ще пламне като факла. Помогнете ми.

— Да го качим на предната седалка — предложи Оливър.

Айрин го зяпна изумена.

— Защо? Той току-що се опита да ни убие.

— Не! — извика мъжът. — Нямах намерение никого да убивам.

— Трябват ни сведения, а в момента само този негодник може да ни ги даде — каза Оливър. — Ще го държа под око от задната седалка.

— Не е разумно — каза Айрин. — Има пистолет.

— Нямам пистолет — заувещава ги мъжът. — Изпуснах го, когато стреляхте по мен. Ще ви кажа всичко. Само ме отведете в болница. Моля ви.

— Пистолетът е хей там — посочи Оливър и извади кърпичка от джоба си. — Вземи го с кърпичката. Полицаите може да снемат пръстови отпечатъци.

Айрин вдигна пистолета с кърпичката и го уви. Беше още топъл.

— Готово.

— Претърси го — нареди Оливър.

Тя намери нож, привързан към крака на Спрингър.

— За ножа бях забравил — промърмори той.

— Да бе — възкликна Айрин.

— Аз ще го взема — каза Оливър. Взе ножа и погледна мъжа. — Ние не можем да те носим. Ще можеш ли сам да стигнеш до колата?

— Да, ще мога.

Успя да се изправи. Айрин отвори вратата, той се качи и се сви на предната седалка. Тя затвори вратата.

Мъжът изстена и припадна.

Оливър отвори задната врата и се качи във форда. Наведе се напред и притисна раната на нападателя.

Айрин седна зад волана. Запали двигателя, обърна и пое по изровения път. Изпод гумите се разхвърчаха ситни камъчета.

— Какво ще правиш с този мъж? — попита.

— Ще го заведа в болницата в Бърнинг Коув. Ще се обадя на инспектор Брандън и ще го осведомя какво се случи. Ако нападателят преживее нощта, Брандън ще го разпита.

— Ами пожарът?

— Ще спрем в първата бензиностанция или къща и ще се обадим на пожарната. Около склада мястото е празно и с малко късмет пожарът няма да се разпространи нагоре по хълма. А от задната страна е заливът.

Айрин стигна до края на черния път и преди да завие по Мирамар Роуд, спря и се обърна към Оливър. Той притискаше силно раната на мъжа. Лицето му беше много сериозно и мрачно.

— Добре ли си? — попита.

— Никога не съм бил по-добре. Карай.

Тя зави по Мирамар Роуд и натисна газта.

— Знаеш ли, във филмите тези сцени винаги са много по-вълнуващи.

— Забелязах — отвърна Оливър.