Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (50)

Петдесета глава

Събуди се сама в леглото. Чаршафите бяха още топли от тялото на Оливър. Почака минута-две да се върне. Но по звъна на кристалната гарафа в чашата, който идваше от дневната, разбра, че той възнамерява да се позабави.

Отметна завивките, стана и си облече пеньоар. Мина по тъмния коридор и спря до вратата на стаята, осветена само от луната. В първия момент не го видя.

— Не исках да те будя — обади се той.

Беше седнал в дълбокото кожено кресло. Носеше тъмен халат. Беше бос. Лунните лъчи осветяваха осакатения му крак, подпрян на възглавничка.

Тя прекоси стаята и седна на другото кресло.

— Много ли те боли? — попита.

— Не повече от обикновено — отговори Оливър. Отпи от уискито, което си беше налял. Стана ясно, че въпросът й го подразни.

Понечи да се извини за нетактичността си, но спря точно навреме.

— Не ме събуди болка в крака — каза той след малко. — Енрайт ме събуди.

— Да не би да мислиш, че грешим за него?

— Не. Мисля, че трябва да действаме бързо, ако искаме да го хванем в капан. Трябва да измислим начин как да го принудим да се размърда. Не бива да рискуваме той да вземе инициативата.

— Ами ако подозренията ни са безпочвени? — поколеба се Айрин. — Ами ако е просто богат турист, който е успял да очарова известна звезда?

— Ако е така, няма да се хване на въдицата.

— Каква въдица?

— Бележникът. Няма да рискува да го изпусне отново. Трябва да подредим декорите. Да вземем реквизита и да осветим мястото на действието. Тази сутрин ще говоря с Честър и Лутър.

— И с мен — добави Айрин. — И с мен ще говориш. Това е мой проблем и моя тема.

— Не се притеснявай, ти ще бъдеш главно действащо лице в тази постановка.

— Имаш ли план?

— Така мисля, да, имам.

— Разкажи ми.

Той й разказа какво е замислил. Когато свърши, тя пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Много дръзко — изрече. — И много опасно.

— Като всеки хубав фокус всъщност е много просто от техническа гледна точка.

— Осланя се на твоя психологически портрет на Енрайт. Ако грешиш…

— Не греша. — Оливър отпи от уискито и остави чашата. — Тази вечер той потвърди всичко, което предусещах у него. Той е коравосърдечен, арогантен и импулсивен.

Айрин потрепери.

— Питам се колко ли хора е убил?

— Може би никога няма да узнаем — отговори Оливър, — но дълбоко се съмнявам, че Хелън Спенсър е била първата.

Допи уискито си, остави чашата и несъзнателно започна да масажира левия си крак. Айрин го наблюдава известно време, после стана, коленичи до него и сложи ръце на бедрото му. Почувства как болезнено са обтегнати мускулите и сухожилията.

— Остави на мен.

— В никакъв случай.

Тя не се отдръпна и започна с нежни движения да масажира крака.

За нейна изненада той престана да спори. След малко дори като че ли му олекна.

— Казвал ли си изобщо на някого какво е станало на последното ти представление? — попита тя.

— Случват се нещастия, когато имаш вземане-даване с опасни вещи като пистолет.

— Не вярвам, че е било нещастен случай.

Той застина.

— Защо си толкова сигурна? — попита най-накрая.

— Защото не искаш да говориш за това.

— Никой не обича да говори за провала си, особено когато става въпрос за грешка, която слага край на кариерата му.

— Всеки си има тайни — отбеляза тя.

— И ти имаш, но сега знам някои от тях.

— Да, така е.

— Моите тайни са погребани — каза Оливър. — Но понякога се улавям, че се разправям с привидение.

Тя не зададе повече въпроси и продължи да масажира крака му. След известно време той започна да говори:

— Става въпрос за номера „Клетката на смъртта“. Гедингс създаде оригиналната версия, но с чичо Честър внесохме някои промени, за да предизвикаме възторга на публиката.

— Кой е Гедингс?

— Беше мой приятел и най-умелият илюзионист, когото познавах. Научи ме на много неща. Беше известен като Великия Гедингс.

— Никога не съм чувала за него.

— Там се оказа проблемът. Беше невероятно талантлив, когато ставаше въпрос за техническата страна на един фокус, но като изпълнител не го биваше много. Успехът на сцената зависи от въображението. Способността да увлечеш публиката в магията, да внушиш на хората, че са участници във вълшебство, това отличава големия артист от посредствения. Въпреки всичките си умения Гедингс не разбираше тълпата. Не въздействаше на сцената. Но ме научи на много неща и двамата станахме добър екип.

— Какво се случи?

— Започнахме като партньори. Нарекохме представлението „Гедингс и Уорд“. Но скоро стана очевидно, че макар да не бях технически толкова добър, аз привличах и задържах вниманието на публиката. Сменихме заглавието на представлението. На афишите пишеше „Удивителното шоу на Оливър Уорд“.

— И точно то се прочу.

— Доста добре се справяхме. След това се случи нещастието.

— Преди две години ли беше?

— Да. — Оливър се умълча за момент. — Гастролирахме в Сан Франциско. Салонът беше пълен. След като ме оплетоха с лъскави вериги и заключиха, ме спуснаха в стоманена клетка. Клетката беше малко над пода.

— За да вижда публиката, че не можеш да се измъкнеш през капак в долния й край.

— Бързо схващаш. — Оливър си наля още малко уиски. — Спусна се завеса. Прожекторите се насочиха върху драпираната клетка. Стандартни ефекти, но публиката ги харесва. В този момент се появи тайнствена фигура с пелерина и маска. Обиколи клетката няколко пъти, извади пистолет и стреля три пъти в драперията. Естествено пистолетът трябваше да е зареден с халосни патрони.

— Очевидно не са били халосни.

— Пистолетът беше зареден с истински патрони. Двата ме уцелиха в бедрото. Нанесоха сериозни поражения на мускулите и тъканите и едва не попаднаха в артерията. Имах късмет.

— Късмет ли? Как можеш да го кажеш!

— Ако не бях с единия крак вън от клетката в онзи момент, трите куршума щяха да попаднат право в гърдите ми.

Поразена, Айрин престана да масажира крака му.

— Не разбирам.

— Бях омотан с вериги. Изглеждаха внушително, но така бяха направени, че като се отключи една заключалка, всичките се смъкват наведнъж. Един асистент ми плъзна ключа точно когато се спусках в клетката. Опитах се да отключа механизма, щом спуснаха завесата около клетката. Но ключът беше сменен.

— И какво направи?

— Никога не съм се чувствал спокоен, ако трябва да разчитам на асистент за ключа. Винаги носех резервен, скрит в косата. Но ми отне няколко секунди, докато осъзная, че ключът е сменен, и още няколко секунди да взема резервния и да отключа. Когато маскираният асистент изстреля първите два куршума, бях тръгнал да излизам от клетката, а би трябвало да съм вече вън от нея.

— Значи не е било нещастен случай. Слуховете са били верни. Някой се е опитал да те убие.

— Било е внимателно планирано, от фалшивия ключ до истинските куршуми.

— Но кой е искал да те убие? Двойката, която е избягала в Хаваи ли?

— Не. Докато се възстановявах в болница, Честър проведе собствено разследване. Не нае Шерлок Холмс да открие извършителя. Имаше само един човек, който ме мразеше толкова, че да ме убие на сцената пред пълен салон с публика.

— Разбира се — досети се Айрин, — твоят приятел и партньор Гедингс.

— Много си… проницателна.

— Станал си такъв, какъвто той винаги е искал да бъде — блестящ илюзионист, който е умеел да държи публиката в напрежение. Звезда.

— Той ми помогна да стана изкусен илюзионист, но завиждаше на творението си.

— Гедингс не те е създал. Талантът е твой и само твой. Гедингс може и да ти е помогнал да усъвършенстваш уменията си, но сигурно е знаел, че ще постигнеш успех с него или без него. Ето защо го е разяждала завист. Няма значение какви качества е притежавал, никога не би станал знаменитост, каквато си станал ти.

— Е, погрижи се моята известност да угасне.

— А с него какво се случи?

— С Гедингс ли? Умря след няколко дни, почти веднага, след като лекарите заключиха, че няма да умра или да загубя крака си.

— Как умря?

— Заредил пистолета с още истински куршуми и се застрелял в главата.

— Самоубил се е.

— Остави жена и син.

— Те знаят ли какво се е опитал да направи?

— Не. Нямаше смисъл да им казвам. С Честър решихме да потвърдим версията за нещастен случай.

— А другите от екипа ти? Те разбраха ли?

— Сигурен съм, че Уили знае. Може би и някои от другите. Но не говорим за това.

— Тайна на сценичното семейство ли?

— Нещо подобно, да.

— Със съпругата и сина на Гедингс какво стана?

— Гедингс не им остави почти нищо. Не го биваше с парите. — Оливър остави празната чаша. — Аз се грижа за жена му и сина му.

Айрин се усмихна.

— Естествено, защо ли попитах.