Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (14)

Четиринайсета глава

Оливър чакаше във фоайето на пансиона. Айрин спря на стълбищната площадка и се позабави няколко секунди, преди да заслиза, за да се справи с поразителната реакция на сетивата си, която предизвика този мъж.

Носеше бяло вечерно сако, бяла риза, папийонка и черни панталони с непринудеността на човек, свикнал с официално облекло. „Нищо чудно — помисли си тя. — В края на краищата до скоро е упражнявал предишната си професия на сцената.“

Излъчваше овладяна сила, хладнокръвие и мъжка грация, и въпреки очакването, че абаносовият бастун ще наруши общото впечатление, ефектът беше точно обратният. Подсказваше, че Оливър е от онези, които надживяват събитията.

Започна да слиза, остро усещайки лека възбуда и учестено сърцебиене. Напомни си, че не отива на любовна среща, а на работа. И все пак изведнъж се почувства много, много доволна, че беше облякла тоалета, който й изпратиха като компенсация за инцидента във фитнес залата.

Роклята беше от морскосиня коприна с кройка, която плавно очертаваше фигурата, разширяваше се надолу и при всяка стъпка се развяваше около глезените. Съчетана с официални сандали с висок ток и ефирен шарф, тоалетът беше съвършена хармония от калифорнийска непринуденост и холивудски чар.

„Такава прелестна и скъпа рокля е истинско бижу“ — помисли си Айрин. Беше рокля, плод на илюзия, предназначена за вечер, внушаваща илюзия, в град, обгърнат с илюзии, какъвто беше Бърнинг Коув. Когато се върне в Ел Ей, ще прибере роклята най-отзад в гардероба, защото може би повече няма да я облече.

Когато слезе, се поколеба за малко, понеже можеше да се закълне, че е зърнала някакво чувство в очите на Оливър. Той се усмихна и взе ръката й.

— Виждам, че роклята ти е по мярка — отбеляза той.

Госпожа Фордайс сплете ръце и загледа Айрин с одобрение.

— Стои ти прекрасно, скъпа — възхити се тя. — Но чантата ти ужасно разваля ефекта. Къде е обшитата с мъниста чантичка към роклята и обувките?

Айрин стисна по-здраво чантата си.

— В нея не влиза бележникът ми.

„Или дневникът на Атертън, или пистолетът“ — добави наум.

— О, тази вечер едва ли ще провеждаш интервю — затюхка се госпожа Фордайс.

— Човек никога не знае — отвърна Айрин. — Читателите на „Дочуто под секрет“ ще бъдат много доволни да надзърнат в клуб „Парадайз“. Може да срещна някоя звезда.

Оливър стисна лакътя й и я поведе към вратата.

— Време е да тръгваме. Коктейлите са в седем, а вечерята — в осем.

Айрин го остави да я съпровожда. Излязоха навън в благоуханната нощ.

Пред пансиона ги очакваше лъскава тъмносиня спортна кола. Тя беше виждала най-различни скъпи коли, докато работеше при Хелън Спенсър, но никога като тази на Оливър Уорд. Дръзките аеродинамични линии й напомняха за яхта или за самолет.

— Роклята ми отива на колата ти — отбеляза Айрин.

Оливър се усмихна.

— Обичам синьо.

Отвори й вратата да се качи. Тя се настани на тясното като в пилотска кабина място. Тапицерията беше разкошна, кожена, с цвят на масло и също толкова мека. Таблото като че ли беше проектирано от художник, почитател на ар деко.

— Мога да вдигна гюрука — предложи Оливър.

— Не, благодаря. — Извади шал от чантата си. — Прекрасна вечер. Бих искала да й се порадвам.

— Аз също.

Но той гледаше нея, а не нощното небе.

Затвори внимателно вратата, като че ли слагаше Айрин да спи. Тя се изчерви, като си го представи, и се залови да завърже шала под брадичката си.

Оливър заобиколи предницата на колата и седна зад кормилото. Тясната седалка изведнъж стана хиляда пъти по-тясна, а пространството — по-интимно.

Той запали и се отлепи от бордюра. Мощният мотор замърка като опитомен леопард.

В края на улицата Оливър зави към крайбрежния път, който се виеше покрай скалист бряг. Тя не се изненада, че е отличен шофьор. Влизаше леко във всеки завой и след това плавно увеличаваше скоростта.

Последните отблясъци на огнения залез бързо избледняваха. Покривите с червени керемиди и варосаните стени, характерни за архитектурата на града, бяха окъпани от цветовете на залеза. На хоризонта океанът се очертаваше на вечерното небе.

Айрин изведнъж изпита желание двамата да се отправят на нощно пътешествие, без да мислят накъде отиват.

— Тази кола е разкошна — обади се тя. Докосна лъскавото табло. — Но не разбрах нито каква марка е, нито какъв модел.

— Шасито е от марка „Корд“, но всичко останало — моторът, воланът, спирачките, таблото и купето, са изработени по поръчка. Моят чичо ги проектира.

— Изглежда толкова гладка. Как откри кой да изпълни поръчката?

Оливър се усмихна.

— Моят чичо познава разни хора. Но като му разреших да направи толкова модификации, може би сгреших.

— Защо?

— Не смея да разреша на обикновен монтьор да я докосне. Само Честър я преглежда, защото само той знае как работи.

— Какви промени е направил чичо ти с двигателя?

— Не питай мен, попитай Честър. Единственото, което знам, е, че тази кола развива голяма скорост.

Стана й ясно.

— Обичаш да караш бързо.

— Понякога. — Оливър смени скоростта с деликатността на любовник. — От време на време е приятно разнообразие.

— Разнообразие, при което не разчиташ на бастуна — изтърси тя, преди да се усети.

Хвърли й поглед, сякаш я преценяваше, след което пак се загледа напред. Тя почувства, че не се изненада, а по-скоро, че затвърди първоначалното си впечатление.

— Да — отвърна той.

Едносричният отговор беше лишен от емоции, но той й разкри колко много мразеше бастуна и онова, което символизираше.

— Логично е — каза тя.

— Не се тревожи, не задоволявам вкуса си към високите скорости, когато има пасажер в колата.

— Не се страхувам от висока скорост, особено ако имам доверие в шофьора.

— Като имам предвид, че постоянно куцам с този бастун, което се дължи на много погрешна преценка, която едва не ме уби, няма да задам очевидния въпрос.

— Няма да ме попиташ дали ти вярвам ли?

— Да. Твърде рано е за този въпрос.

— Нищо лично — подхвърли тя, — но аз също пострадах сериозно от погрешна преценка. Затова заключих, че е по-добре да не вярвам на никого.

— Така е по-сигурно.

— Да.

— Да оставим доверието. Няма ли да ми зададеш въпроса, който всички искат да ми зададат?

— Имаш предвид какво в действителност се е случило на последното ти представление ли?

— Да. — Той стисна кормилото едва забележимо. — Този въпрос.

— Не, няма да го задам — отговори тя.

— Защо? Репортерка си. Не си ли любопитна?

— Винаги си поддържал версията, че е било нещастен случай и слуховете за опит за убийство са безпочвени. Нямам причина да предполагам, че ще промениш версията тази вечер, не и за журналистка в скандален, жълт вестник. Освен това дойдох в Бърнинг Коув да пиша статия за друг случай, забрави ли?

— Не съм забравил. Ще те попитам за другия случай, който проучваш.

— Да?

— Не е просто статия за поредния скандал с филмова звезда, нали? За теб е личен въпрос.

— Да — отговори тя, — засяга ме лично.

— А ще ми обясниш ли?

Айрин знаеше, че рано или късно той ще й поиска повече информация. Този следобед, докато прикрепяше с фуркети къдриците си, обмисляше точно колко да му разкрие.

— Преди десет дни друга журналистка от „Дочуто под секрет“ беше убита — каза най-накрая. — Казваше се Пеги Хакет.

— Хакет ли? Онази, която водеше клюкарската рубрика и която се пропи. Отнеха й рубриката и я изхвърлиха от вестника.

— Нашата главна редакторка я назначи преди шест месеца. Пеги работеше върху материал за Ник Тримейн, когато умря. Според властите се е подхлъзнала, паднала е във ваната и се е удавила.

Очакваше Оливър да направи връзка и той я направи. Веднага.

— Като Глория Мейтланд — каза тихо.

— Пеги е умряла във вана, не в басейн, но, да, почти по същия начин като Глория Мейтланд.

— Абсолютно сигурна ли си?

— Аз открих трупа на Пеги. Повярвай ми, имаше много сходства между двете местопроизшествия. Удар в тила. Кръв по плочките. Смърт от удавяне. Връзка с Ник Тримейн.

— А ти не вярваш на случайни стечения на обстоятелствата.

Тя се загледа в него.

— А ти?

— Не, не вярвам. Имаш ли някаква представа какво е писала за Тримейн?

— Пеги следваше схемата „говори се, че Тримейн има връзка с изгряваща актриса. Този път изглежда е сериозна“. Ей такива неща. Но мисля, че се е случило нещо в процеса на проучването.

— Какво ви кара да мислите така?

— Когато се захвана със статията, за нея беше като всяка друга задача. Щеше да се получи сладък, скандален материал. Но в последната минута, точно преди крайния срок, Пеги заяви на редакторката, че има нужда от още време. Каза, че е попаднала на нещо много по-голямо от история за „сексапилен, известен актьор, който сваля млади актриси“. И след няколко дни умря.

Оливър обмисли чутото.

— Как се случи, че ти намери трупа?

Айрин се загледа във виещия се пред мощната кола път.

— Няма нищо чудно. Една сутрин Пеги не дойде на работа. След като Велма не успя да се свърже с нея по телефона, ме изпрати у Пеги да проверя какво става. Страхуваше се Пеги да не е започнала пак да пие. Когато отидох, вратата не беше заключена. Влязох и открих тялото във ваната.

— Разбирам защо втората смърт от удавяне те навежда на мисълта за определен модел на действие.

— Отидох в дневната и се обадих в полицията и за линейка. Измина цяла вечност, преди да дойдат. — Айрин потръпна. — Излязох да чакам на стълбището, но не преставах да мисля за сцената в банята.

— Защо?

— Нещо не беше наред.

— Била е сцена с мъртъв човек. Нищо чудно, че не е изглеждала наред.

— Зная, но…

— Върна се отново да огледаш, нали?

Тя трепна.

— Как се досети? Имаш право. Не зная защо почувствах, че трябва на всяка цена да се върна. Може би, за да се уверя, че наистина е мъртва и няма какво повече да направя. Но като се замисля сега, било е заради кръвта.

— Кръвта във водата ли?

— Не. Разбира се, във водата имаше кръв от раната в главата на Пеги. Но имаше и на пода зад един от краката на ваната. Открих и по плочките под ваната.

Оливър мълчеше. Само слушаше.

— Но най-много ме обезпокои — продължи тя, — че пред ваната нямаше постелка, нямаше и кърпи на закачалката до ваната.

Почака, като се питаше дали няма да си помисли, че е изперкала, че е параноичка или че просто има богато въображение.

— Заключила си, че убиецът е почистил след убийството с постелката и кърпите — каза той.

Говореше спокойно, все едно съобщаваше какво ще бъде времето.

Айрин се загледа съсредоточено към пейзажа, но виждаше само безжизнените очи на Пеги, които се взираха в нея изпод кървавата вода. Пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Да, мисля, че е ударена по тила, преди да я потопят във ваната. Мисля, че е имало прекалено много кръв по пода и може би по стените, за да съответства на неволно падане във ваната.

— Нещо друго?

— Да, има и още нещо. Не намерих записките на Пеги. Може и да имаше проблем с бутилката, но преди всичко беше журналистка, при това първокласна. Водеше много точни бележки. Тя ме научи как веднага да улавям цитати и как да представя нещата като че ли са ми дадени, докато човекът всъщност никога не ми ги е давал.

— Аз ли не знам?

Айрин го погледна бързо и изпитателно. Не изглеждаше ядосан, а по-скоро примирен.

— Просто си върша работата — отбеляза тя.

— Забрави. Стигнала си до заключението, че убиецът е взел бележника на Хакет.

— Да. Не го намерих, но намерих нещо друго интересно, когато разчиствах бюрото й в редакцията.

— Какво?

— Листче с името Бети Скот, написано с почерка на Пеги. Като че ли го беше написала набързо, докато е говорила по телефона. Имаше и телефонен номер.

— Обади ли се? — попита Оливър.

— Да.

— И?

— Оказа се от Сиатъл. Обади се жена — госпожа Кемп. Явно се изненада, когато потърсих Бети Скот. Била наела стая при нея, но починала преди година.

— Защо очаквам да чуя, че смъртта на Скот е била следствие на удавяне при трагичен инцидент?

— Вероятно защото си магьосник. Според госпожа Кемп Бети се е подхлъзнала и е паднала във ваната. Ударила си е главата. Удавила се е.

Оливър тихо подсвирна.

— Връзка с Тримейн?

— Няма, доколкото успях да разбера.

— Ударила си на камък.

— Да. Но когато започнах да я разпитвам, госпожа Кемп каза, че и друга журналистка се е интересувала от Бети Скот.

— Хакет.

— Така мисля. Госпожа Кемп само повтори онова, което беше казала на първата журналистка. Бети Скот била сервитьорка, която мечтаела за Холивуд.

— Ето че има слаба връзка с Холивуд — отбеляза Оливър.

— Много слаба. Много хора, включително не една и две сервитьорки, мечтаят да отидат в Холивуд и някой да открие таланта им.

— Откъде е Ник Тримейн? — попита след малко Оливър.

Айрин отново го погледна бързо и изпитателно.

— С теб мислим по един и същи начин. Потърсих биография на Тримейн. От средния запад е. От Чикаго.

— Не ми се вярва.

— Не е тайна, че голяма част от биографиите на филмовите звезди са измислени. Пишат ги рекламните агенти. Какво те кара да се съмняваш в биографията на Тримейн?

— Акцентът му. Не мога да го определя, но не е от Чикаго. По-скоро от Западния бряг. И така, попаднала си на три жени, умрели от удавяне. Две от тях са свързани с Тримейн. Нищо чудно, че журналистическият ти нюх се е изострил. Наистина ли нямаш представа за какво е искала да говори с теб Глория Мейтланд?

— Не, нямам. Знам само, че е било свързано с Тримейн и е било много скандално.

Оливър намали скоростта, за да завие от главния път.

— Защо Глория Мейтланд е предположила, че ще се заинтересуваш от случая с Тримейн?

— Чудесен въпрос. Предполагам, че е говорила с Пеги. Когато се обади в редакцията, помоли да се свърже с човека, който е поел случаите на Пеги.

Оливър свърна в павирания паркинг пред поредната сграда с червени керемиди и варосани стени. Но тази беше много голяма. Беше обградена с разкошни градини и високи стени. Порта с орнаменти от ковано желязо преграждаше входа.

Имаше група млади мъже, които обслужваха паркинга. Лицата им светнаха, като видяха колата на Оливър. Видимо се разочароваха, когато той ги заобиколи и умело паркира.

— Мисля, че току-що съсипа вечерта им — каза Айрин.

— Нямам доверие на нито един от тях, за да оставя ключа — обясни Оливър и изгаси двигателя. — Вероятно няма да устоят на изкушението да направят едно кръгче, щом изчезнем от погледа им.

— Че кой не би се изкушил с такава кола?

Той я погледна замислено.

— Искаш ли да седнеш зад волана?

— Шегуваш ли се? С най-голямо удоволствие.

Той се усмихна.

— Не се надявай. Никой освен мен не кара тази кола.

Тя въздъхна.

— Ако беше моя, и аз на никого нямаше да я давам.

Той отвори вратата и слезе.

Тя също несъзнателно се накани да отвори вратата.

— На среща сме, нали не си забравила? — напомни й Оливър.

— О, вярно.

Тя се облегна и развърза шала си, а в това време Оливър си взе бастуна и заобиколи колата.

Отвори вратата и й подаде ръка. Тя не знаеше какво да направи. Ако приеме предложената ръка, дали нямаше да му наруши равновесието. Затова се хвана за вратата, за да се измъкне от ниската седалка.

— С теб винаги ли е така трудно? — попита Оливър. — Или имаш специално отношение към мен?

Преди да отговори, той хвана ръката й здраво като в менгеме. Дръпна я така силно и така бързо, че тя се изплаши да не литне.

— Извинявай — смънка тя, — не исках…

Замълча, смутена да изрече притеснението си. Знаеше, че няма да й бъде благодарен.

— В бъдеще не се тревожи — каза той. — Ще те предупредя, ако има опасност да се просна по лице.

Беше почти сигурна, че й говори през стиснати зъби. Началото на вечерта не предвещаваше нищо добро.

— Извинявай.

— Направи ми услуга. Не казвай „извинявай“ до края на вечерта, разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Извинявай. Исках да кажа…

— Забрави!

Насочи се към портала с врата от филигранно желязо, където стояха двама едри здравеняци с официално облекло. Айрин предположи, че е било предвидено да изглеждат като икономи в имение, но поразително приличаха на професионални боксьори или гангстери. Досети се, че под елегантните сака има място за кобур с пистолет.

А може би въображението й се развихри.

— Добър вечер, Джо, Нед — поздрави ги Оливър. Очевидно познаваше и двамата. — Хубава вечер, нали? Мисля, че ни очакват с госпожица Глейсън.

— Добър вечер, господи Уорд — отвърна Джо.

— Господин Уорд, сър — поздрави и Нед.

Двамата мъже кимнаха учтиво на Айрин.

— Господин Пел ни предупреди, че ще дойдете — каза Джо. Шефът ви очаква на втория етаж в личния си салон. Да ви придружим ли?

— Благодаря, зная пътя — отговори Оливър.

Нед отвори едното крило на грамадната порта. Оливър поведе Айрин през оградената със стена градина.

Тя се спря за малко да се полюбува на вълшебната красота около клуба. Лампички блещукаха между избуялата зеленина и осветяваха изящния фонтан.

Оливър се забавляваше.

— Не си очаквала подобно нещо, нали?

— Ами, не — призна тя. — Представях си стар, ремонтиран бар, като онези през сухия режим, с вход откъм тъмна алея.

— Преди години бащата на Пел Джонатан Пел натрупал състояние от хазарт, кръчми и клубове в Лондон. Оттеглил се от бизнеса и преместил семейството си в Америка. Решил, че е земята на големите възможности, където ще може да зарови тъмното си минало и да стане уважаван член на обществото. Инвестирал едва ли не цялото си състояние на стоковата борса.

— Разбира се. Говорило се е, че там няма как да загубиш.

— След като загубил почти всичко, през двайсет и девета Лутър поел финансите.

— И решил, че най-добрият начин да върне загубеното, е да се захване с първоначалния фамилен бизнес.

— Да. Открил редица контрабандни барове по време на сухия режим. След отмяната купил казино в Рино. Също така има увеселителен кораб с игрални салони на котва в Санта Моника. Но клуб „Парадайз“ е звездният му проект. Също така е негов дом.

— Нима живее в нощен клуб?

— Аз живея в моя хотел.

— Да, но това не изглежда толкова… необичайно.

— Ние с Лутър обичаме да държим под око инвестициите си.

— Разбирам. Знаеш ли, нямаше как да не забележа, че някои от тези мъже носят оръжие.

— Ами… хм.

— Твоите охранители също ли носят?

— Не — отговори Оливър. — Управлявам хотел, не нощен клуб. Последното нещо, което искам, е около моя хотел да се стреля.

— Разбирам те.

— Не обичам оръжия — добави той. — На хората, които ги носят, внушават измамно чувство за сигурност. Оръжията имат склонност да заяждат, когато най-много са необходими. Освен това е много трудно да уцелиш движеща се мишена, особено под стрес.

Явно имаше категорично мнение по въпроса. Реши да не споменава, че носи малкия пистолет на Хелън.

Оливър спря пред друга яка, желязна порта и натисна бутона на домофона.

— Уорд и госпожица Глейсън идват при господин Пел — съобщи той.

Отговори дълбок мъжки глас, леко стържещ поради устройството:

— Добре дошли, господин Уорд. Веднага ще сляза да ви отворя.

— Благодаря, Блейк.

Оливър престана да натиска бутона.

— Блейк управлява домакинството на Пел.

— Иконом ли е?

— Също и бодигард.

— Наоколо явно има доста като него.

— Това е нощен клуб, Айрин, собственост на човек, който печели от алкохол и хазарт.

— Стана ми ясно.

— Искам да те попитам нещо.

Тъкмо беше започнала да се радва на вечерта и настроението й изведнъж се помрачи.

— Какво?

— За кръвта.

Погледна го сепнато.

— За кръвта ли?

— За пръските кръв под ваната и умивалника в банята на Пеги Хакет. Също така ме интересува фактът, че си забелязала липсата на постелка и кърпи. Много хора, ако попаднат на сцена, каквато описа, ще останат толкова шокирани, че нищо няма да забележат. Чудя се какво те накара да обърнеш внимание на дребни на пръв поглед подробности.

Айрин така се стресна, че онемя за няколко секунди. Не можеше да му каже истината, че след като откри тялото на Хелън Спенсър, стана свръхчувствителна към детайлите, които говореха за акт на насилие. Някои биха го определили като фобия. Други биха казали, че нервите й са напрегнати до скъсване.

Обърна се към богато украсената порта. Към тях идваше висок, широкоплещест мъж с облекло на иконом. „Ето още един мъж с широка дреха, под която да скрие пистолет“ — помисли си тя.

Изведнъж й мина през ума, че по някакъв гротескен начин тази обстановка — красива градина и елегантен дом, пазени от въоръжени по всяка вероятност мъже, е умален образ на града. Влезе в очарователен, бляскав, райски свят, който криеше мрачни тайни.

„Моят нов живот е такъв. Отвън изглежда прекрасен. Започнах отначало, имам хубава нова работа, кола и тази вечер съм поканена на вечеря от най-интересния мъж, когото познавам, и съм облечена с прекрасна рокля. Но зад всичко това крия много страшни тайни.“

— О, кръвта ли? — попита толкова хладнокръвно, колкото можа. — Може би я забелязах, понеже съм журналистка. Човек с моята професия се учи да обръща внимание на детайлите.

— Също като с моята.

Икономът почти беше стигнал до вратата. Айрин хвърли кос поглед на Оливър.

Почувства, че той не й повярва… нито за миг.

— Коя професия? — попита тя. — На илюзионист или на собственик на луксозен хотел?

— И двете. Казах ти, те имат много общо.