Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърнинг Коув (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Knew Too Much, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Жена с тайни

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Симолини ’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-377-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13466

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Абстрактната живопис на стената в спалнята беше нова. Беше нарисувана с кръв.

Елегантният, блестящо бял будоар, беше целият в кръв. Вечерната рокля от сребрист сатен на мъртвата жена беше подгизнала от кръв, килимът под нея — също. Кръв имаше и по кадифената тапицерия на изящния стол пред красивата тоалетна масичка.

Първата мисъл на Ана Харис беше, че случайно е попаднала в някакъв кошмар. Просто гледката не беше реална. Ана спеше и сънуваше.

Но беше израснала във ферма. Беше ходила с дядо си на лов за елени. Беше ловила и чистила риба. Беше помагала при израждането на теленца. Знаеше какъв е кръговратът на живота и познаваше мириса на смърт.

И все пак не можеше да излезе, преди да се увери. Хелън беше паднала на една страна с лице към стената. Ана коленичи до тялото и посегна да провери пулса. Пулс нямаше, разбира се.

Но имаше пистолет. Малък. Лежеше на килима до дясната ръка на Хелън. Инстинктивно — в момента положително не мислеше трезво — Ана взе пистолета.

Тогава видя посланието. Хелън беше го написала с кръвта си на сребристия тапет, точно над перваза на пода. „Бягай.“

И в този момент разбра, че идеалният й нов живот през изминалата година е бил илюзия. Действителността беше приказка на ужасите.

„Бягай.“

Спусна се по коридора към своята прелестна синьо-бяла спалня, извади куфар от гардеробната и започна да хвърля дрехи в него. Целият й гардероб беше подновен — подарък от щедрата й работодателка. „Не мога да допусна личната ми секретарка да изглежда, като че ли си купува дрехите от магазини втора ръка“ — казваше Хелън при различни поводи.

Ана така трепереше, че едва успя да затвори куфара. Трудно го издърпа от леглото.

Отиде пак в гардеробната и свали кутия за обувки от най-горния рафт. Махна капака и посегна да вземе парите, които пазеше там. По време на Голямата депресия преди няколко години нямаше още деветнайсет, но както много други, преминали през това изпитание, не вярваше на банките. Държеше скъпоценните си спестявания в кутия за обувки.

Замръзна, като видя какво има в кутията.

Имаше пари, това се очакваше, но не и толкова много.

След като всичко й бе осигурено от работодателката, спести почти цялата си заплата през изминалата година, но със сигурност не беше спестила и малка част от парите в кутията. Сигурно Хелън беше прибавила още. Това беше единственото обяснение, но то нямаше смисъл.

Освен парите имаше и малък, подвързан с кожа бележник, и писмо, написано на елегантен лист, каквито Хелън употребяваше.

Скъпа Ана,

Ако четеш това писмо, значи съм допуснала най-голямата грешка, която една жена може да допусне — влюбила съм се в неподходящ мъж. Страхувам се, че не съм тази, за която ме мислиш. Бягай, спасявай се. Замини колкото е възможно по-далеч и изчезни. Единствената ти надежда е да смениш самоличността си. Не бива да вярваш на никого — нито на полицията, нито на ФБР. И най-вече никога не вярвай на любовник.

Иска ми се да ти дам блестяща препоръка, каквато заслужаваш. Но заради твоята безопасност никой не трябва да заподозре, че си работила за мен.

Колкото до бележника, мога само да кажа, че е опасен. Няма да се преструвам, че разбирам съдържанието му. Съветвам те да го унищожиш, но ако се случи най-лошото, може да ти послужи да сключиш сделка.

Според мен ние с теб си приличаме — жени, сами на света, които се препитават благодарение на съобразителността си.

Желая ти всичко най-хубаво в твоя нов живот. Избягай далеч от тази къща и никога не поглеждай назад.

С обич,

твоя Хелън

Хелън Спенсър беше смела, с авантюристичен дух и решителна — жена на своето време. Животът й кипеше от страст и ентусиазъм и през изминалата година Ана се озова в неговия водовъртеж. Щом Хелън казваше, че тя трябва да бяга, наистина бягството беше въпрос на живот и смърт.

Изпразни съдържанието на кутията за обувки в секретарската си чанта. След кратко колебание пусна и малкия пистолет вътре. Затвори чантата, взе я в една ръка, с другата — куфара и бързо излезе в коридора.

Когато мина покрай спалнята на Хелън, й се искаше да не поглежда натам, но не се сдържа.

Хелън Спенсър беше пленително красива, ангелски русокоса, с искрящи сини очи. Богата, очарователна и с добро сърце, щедро плащаше на малобройния си персонал, включително на секретарката. В замяна изискваше лоялност и абсолютно мълчание относно привидно незначителните й чудатости, като желанието й за усамотение, което се случваше от време на време, или странното разписание на пътуванията й.

Също както останалите от малобройното домакинство — икономката на средна възраст и икономът — Ана с радост угаждаше на Хелън. Беше прекрасен живот, който за съжаление тази вечер приключи.

Ана тръгна по стълбището. Знаеше, че късметът няма да я съпровожда вечно. Сираците имаха реалистичен поглед за живота.

Слезе на партера и мина покрай кабинета на Хелън. Погледна вътре и видя, че сейфът е отворен. Лампата на бюрото светеше. В сейфа имаше торбичка от синьо кадифе.

Поколеба се. Нещо й подсказа, че трябва да види какво има в кадифената торбичка. Може би така ще разбере какво се е случило тази вечер. Остави куфара, прекоси кабинета и бръкна в сейфа. Взе кадифената торбичка, разхлаби връзките и я изтръска върху бюрото.

Заискриха смарагди и диаманти. Колието беше тежко и старомодно. Изглеждаше изключително скъпо. Хелън имаше много хубави бижута, но Ана никога не беше виждала това колие. Не беше в стила на Хелън. Може би беше семейна ценност.

Но по-важният въпрос беше защо убиецът е отворил сейфа и не е взел толкова скъпа вещ?

„Защото е търсел нещо друго“ — помисли си тя. Бележникът.

Прибра колието в торбичката и я остави в сейфа.

Върна се в коридора, взе куфара и се втурна навън. Двуместният пакард, който Хелън настоя да й даде, беше на алеята. Метна куфара и кутията за обувки в багажника и седна зад волана… и едва не се разплака от благодарност и облекчение, когато двигателят запали от пръв път.

Запали фаровете, включи на скорост и потегли по дългата, лъкатушеща алея, излезе през портала и отпраши далеч от голямата къща.

Стискаше силно кормилото и се мъчеше да се съсредоточи. Не беше научила всичко за Хелън Спенсър тази вечер, но се натъкна най-неочаквано на достатъчно от нейните тайни, за да й стане пределно ясно, че трябва да замине от Ню Йорк колкото е възможно по-далеч.

Тесният планински път се виеше завой след завой към долината — мъчително изпитание за непривикналите, особено нощем. Но дядо й я беше научил да шофира още на тринайсет и планинските пътища не я плашеха. Умело взимаше острите завои, а точно този планински път познаваше много добре. Беше карала своята работодателка от апартамента й в Манхатън до усамотената къща и обратно много пъти през изминалата година.

Верният иконом на Хелън господин Бартлет й служеше и като шофьор, преди Ана да дойде в къщата. Но зрението му беше започнало да отслабва. Хелън беше започнала да търси шофьор, когато нае Ана. Хелън с радост научи, че личната й секретарка не само умело стенографира, но и шофира.

„Спести ми главоболието да си търся шофьор“ — беше й казала.

Хелън държеше персоналът й да е сведен до абсолютния минимум. Не беше стисната, точно обратното, но даде да се разбере пределно ясно, че не желае в дома си много хора. Тази вечер Ана се досети, че причината Хелън да ограничава броя на персонала е била, понеже е криела тайни.

„Била съм невероятно наивна“ — помисли си Ана.

Гордееше се със себе си, че има невъзмутим и реалистичен поглед за света. Жена в нейното положение не можеше да си позволи лукса да се отдава на чувства и да се надява. В повечето случаи преценяваше, че притежава интуиция, когато си изгражда мнение за другите. Но когато грешеше, резултатите бяха едва ли не катастрофални.

Стигна до някакво заспало селце в подножието на планината и сви към главния път. Не можеше да мисли трезво, за да реши накъде да поеме, затова тръгна напосоки и мина през редица градчета.

„Бягай.“

Продължи да кара по същия объркан начин през целия ден, като спираше само да зареди с бензин и да си купи сандвич. Но когато се свечери, умората я принуди да спре в един къмпинг. Съдържателите не питаха за имена, стига да се плати за бунгало и топла храна.

Рухна на леглото и спа непробудно до сутринта. Вестниците пристигнаха с камион, докато закусваше. Купи си вестник и го разгърна със страх и любопитство. Новината за убийството на Хелън Спенсър беше на първа страница:

Богата нюйоркчанка от хайлайфа жестоко убита.

Личната й секретарка е изчезнала. Издирва се за показания.

Откраднато колие е открито в сейфа на мъртвата жена.

Кръвта на Ана се смрази от ужас. Оказва се, че е заподозряна в убийството на Хелън Спенсър. Спомни си предупреждението на Хелън: „Не бива да вярваш на никого — нито на полицията, нито на ФБР. И най-вече никога не вярвай на любовник“.

„Последното предупреждение поне е лесно изпълнимо“ — помисли си. Нямаше любовник. Не се сближи с никого след връзката си с Брадли Торп. Унизителният край беше последният случай, при който нейната интуиция се провали с гръм и трясък. Обземаше я паника. Гордееше се, че е възпитаница на училището за секретарки „Гилбърт“. Момичетата Гилбърт не изпадаха в паника. Беше възпитана да овладява сложни ситуации. Знаеше как да подрежда по важност нещата.

Първо, беше крайно време да реши накъде ще поеме. Не можеше да обикаля безцелно Източния бряг. Само мисълта да прекара седмици, месеци или години в бягство беше достатъчна да разстрои нервите й. Освен това един ден парите щяха да свършат. Рано или късно щеше да се наложи да се скрие. Да се съвземе. Да си намери работа. Да си създаде нов живот.

Не беше единствената пренощувала в къмпинга. Другите се събраха на масата за закуска, нетърпеливи да продължат пътя си. Бъбреха си непринудено и си разправяха случки от пътуването. Всички разговори започваха по един и същи начин: „Накъде сте се запътили?“.

Отговорите бяха най-различни, но един се открои, защото предизвика любопитство, възхищение и одобрение у насъбралите се около масата.

Докато закуси, взе решение. Ще постъпи, както безброй други хора бяха постъпили, принудени да изградят нов живот. Ще се отправи към митичната земя на запад, където безбрежният океан искри под безоблачно небе и в задните дворове на хората растат портокалови дървета. Земя, където бляскави личности творяха магия в киното и се забъркваха в ексцентрични скандали през свободното си време. Земя, където всеки е твърде увлечен да твори бъдеще, за да го е грижа, че тя няма минало.

Седна отново зад волана и се отправи на запад.

Някъде по пътя й хрумна новото име — Айрин Глейсън. „Звучи по холивудски“ — помисли си.

Намери пътя към своето бъдеще точно там, накъдето я насочиха другите пътници — в центъра на Чикаго.

Магистрала 66 щеше да я отведе право в Калифорния.