Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (63)

Шейсет и трета глава

Айрин влезе в сградата на „Бърнинг Коув Хералд“ и спря пред приемната. На гишето имаше табелка с надпис „Триш Харисън. Обществени новини“.

— Може ли да говоря с редактора? — попита тя.

Жената зад гишето, която беше прехвърлила четирийсетте, спря да пише и извади цигарата от устата си.

— Вие сте… — започна тя с грубия си глас на пушачка. След това спря, а отегчението й изчезна. — Дявол да го вземе, вие сте новото гадже на Оливър Уорд, нали? Познах ви. Виждала съм снимката ви в „Тайни от синия екран“.

— Ще ми покажете ли къде е кабинетът на редактора, или сама да се оправям.

Триш я погледна строго:

— Аз съм репортер на светски новини. Ако искате да съобщите нещо за хотел „Бърнинг Коув“, с мен трябва да разговаряте.

— Съжалявам — отвърна Айрин. — Вече не работя за клюкарски издания.

— В такъв случай кабинетът на Пейсли е ей там. — Триш посочи кабинет в дъното на залата. След това пъхна цигарата в устата си и продължи да пише.

Айрин мина покрай няколко бюра. Пишещите машини замлъкнаха и всички в залата впериха очи в нея.

Тя не обърна внимание на втренчените погледи и почука на вратата с табела „Главен редактор“.

— Отворено е.

Айрин влезе и затвори решително вратата. Стаята вонеше на дим от пури. Тя отиде направо до прозореца и го отвори.

Едуин Пейсли беше мъж на средна възраст, пълен и оплешивяващ. Приличаше на провалил се журналист, какъвто без съмнение беше.

„Може би преди много време е мечтаел да стане първокласен репортер — помисли си Айрин. — Но след време се е отказал от амбициите си. Вероятно прекалено дълго е издавал някакъв малък местен вестник, в който главни теми са били градински вечеринки, модни диети, официални обеди и дискретни намеци за различни звезди, появявали се в хотел «Бърнинг Коув».“

— Коя, по дяволите… — започна той, но млъкна и я погледна над очилата, кацнали на носа му. — Чакайте, познах ви, вие сте новото гадже на Уорд.

— Казвам се Айрин Глейсън и съм журналистка. Дойдох да кандидатствам за работа във вашия вестник.

— Няма свободни места. — Едуин я изгледа мрачно: — Попитайте Уорд дали иска да ви назнача. В такъв случай той ще трябва да дава парите за заплатата ви и да ви осигури бюро, офис и пишеща машина.

— Значи, ако Оливър настоява, ще ме назначите?

— Той е собственикът на хотел „Бърнинг Коув“, а Лутър Пел е най-добрият му приятел. Двамата управляват голяма част от този град. Аз съм само редактор на местния вестник. Но не съм Уилям Рандолф Хърст. Тъй че, ако Уорд ме притисне да ви назнача, ще го направя.

— Но на вас не ви се иска.

— А на вас?

Тя се усмихна:

— Успокойте се, няма от какво да се притеснявате. Господин Уорд няма да ви притиска да ме назначите. Според мен той по-скоро се надява, че няма да го направите.

— Успокоявате ли ме? Вижте, не ми е нужен репортер за местното общество, което е горе-долу единствената тема на този вестник, ако не броим известията за новородени и покойници.

— Много добре ми е известно, че тематиката, която отразява „Бърнинг Коув Хералд“, е много ограничена.

Пейсли изсумтя:

— Тематика ли?

— Няма значение. — Тя остави чантата си на бюрото му. — Това, от което имате нужда, е добър криминален репортер. Такава работа търся.

Едуин я изгледа като ударен с мокър парцал.

— Престъпността в Бърнинг Коув не е голяма. Или поне не беше, докато вие не се появихте в града. Признавам, че напоследък ситуацията стана малко по-интересна.

— Това е добра новина, защото мисля да остана тук, господин Пейсли.

— Аз, разбира се, съм очарован, че сте решили да се установите тук, в това малко райско кътче. Но няма да ви назнача, освен ако Уорд не ме притисне сериозно или не направи така, че да изчезна. Понякога забравям, че е бил илюзионист.

— Не се притеснявайте, ще се погрижа да не ви притиска. Впрочем не ви моля да ме назначавате. Аз сама ще си го заслужа с моя пръв репортаж.

Айрин отвори чантата си и извади страниците, които беше напечатала същата сутрин на машината на Елена.

Едуин погледна страниците:

— Какво е това?

— Репортажът, който утре ще се появи на заглавните страници на всички вестници в Лос Анджелис, а също в един вестник в Сиатъл, защото съм обещала. Но ви го давам, за да го публикувате първи довечера.

Едуин взе първата страница.

— Коя е Клодия Пиктън?

— Една побъркана убийца, която уби четири жени, включително местна жителка — Дейзи Дженкинс. Нещо повече, тя щеше да продължи с убийствата, ако Ник Тримейн не беше проявил завиден героизъм.

— Тримейн? Актьорът ли?

— Точно така. Оказа се, че не само играе роли на герои на екрана, но също и в реалния живот. Госпожица Пиктън в момента е задържана в полицейския участък на Бърнинг Коув. Ченгетата очакват, че ще я обявят за невменяема.

— Значи сте подготвили репортаж за Ник Тримейн и някаква побъркана убийца? Защо не го занесете във вашия вестник „Дочуто под секрет“.

— Защото ме уволниха.

— Ах, да, чух за това.

— Не се притеснявайте, „Дочуто под секрет“ ще разполага с репортажа за сутрешното си издание както всички останали вестници в Лос Анджелис. Но ви го предлагам като ексклузивен материал днес. Можете да го пуснете в днешното вечерно издание.

— Нямаме вечерно издание.

— Отпечатайте извънреден брой. Единственото, което искам, е да се спомене името ми като автор на репортажа.

— И работа във вестника.

— Прочетете репортажа, господин Пейсли. — Тя постави машинописните страници на бюрото. — В него има цитати от самия Ник Тримейн, да не говорим за Оливър Уорд и Лутър Пел.

— Уорд и Пел никога не дават интервюта.

— Направиха изключение за мен. Хайде, прочетете репортажа и след това ми кажете дали ще го публикувате.