Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (45)

Четирийсет и пета глава

Уили обичаше да лъска чашите за мартини и да ги окачва на стойката над главата си. Намираше тази работа за успокоителна, нещо като вид медитация. Точно с това се занимаваше, когато в бара влезе Айрин с вид на жена, която има нужда да сподели с добър приятел.

Този израз беше познат на Уили. Когато човек работи на бар, често го вижда. Часът наближаваше десет сутринта и още нямаше посетители. Това не беше необичайно. Някои от по-ранобудните играеха голф или тенис. Други се възстановяваха от бурна вечер с масаж или със сауна. А имаше и такива, които спяха до късно, не непременно със съпругите си. Вече беше изпълнила няколко поръчки за нейния прословут коктейл за изтрезняване от доматен сок, водка, много сол и люта подправка.

Айрин се настани на високия стол на бара и скръсти ръце върху излъскания плот.

„Значи това е новото гадже на шефа“ — помисли си Уили.

Беше много любопитна, както и целият персонал.

— Вие сигурно сте госпожица Глейсън — каза тя. — Добре дошли в хотел „Бърнинг Коув“. Аз съм Уили между другото.

Айрин беше влязла с вид на човек, потънал в мислите си, но щом барманката я поздрави, веднага пренасочи вниманието си. Първоначалната й реакция беше като на всички проницателни хора, когато осъзнаваха, че барманът е жена, но после се усмихна.

Усмивката й беше искрена, прецени Уили. Беше виждала какво ли не. Имаше изострен усет за фалша. Всичко, което беше преживяла като асистентка на илюзионист, й служеше в новата професия.

— Преди си работила с Оливър в неговото шоу, нали? — каза Айрин.

— Оливър разказвал ли ти е за мен?

— Не много. Спомена, че някои от хората, които работят тук, са били в екипа му преди, включително и ти.

— Така е — потвърди Уили. — След като шоуто престана да се играе, господин Уорд можеше да ни освободи, но той даде и последния си цент, за да купи този хотел. В началото не можеше да ни плаща, но имахме подслон и трапеза, затова останахме. Хотелът започна да носи печалба миналата година. Заплатата е добра и ние останахме. Какво да ти предложа?

— Сервираш ли кафе?

— Да.

— Тогава ще пия кафе. Благодаря.

Уили постави на плота чаша с чинийка и наля кафе от кана.

— Виждам, че шефът те е оставил сама тази сутрин — поинтересува се Уили. — Да не би да е решил, че проблемът ти е разрешен?

Айрин забарабани с пръсти по плота.

— Доколкото разбирам, всички знаят, че според Оливър имам нужда от двайсет и четири часова защита.

— Да. Освен това знаем, че по-миналата вечер си го спасила от горящия склад.

Айрин отпи от кафето.

— Все повтарям, че той беше там по моя вина.

Уили взе друга чаша и започна да я лъска.

— Шефът си има свои правила. Ако е бил в склада с теб, то е защото така е пожелал.

— И той ми каза горе-долу същото.

— Това е самата истина. Всички ние знаем, че се тревожи за теб. Охраната в хотела е добра, но през последните няколко дни той нареди да се удвои наблюдението и нощем осветлението да не се намалява. В три часа през нощта паркът е осветен като сцена. Затова ми направи впечатление, че си сама.

— Само за малко. Има някаква работа в кабинета си. Не исках да го чакам там и да чета списания, докато той говори по телефона или се занимава със своите дела. Реши, че тук, в бара ще бъда в безопасност.

— Има право. Охраната е на ниво. Имам бутон, който мога да натисна, ако не ми харесва какво става. Някой от охраната ще дотича за минута или две най-много.

— Добре е да го знам. — Айрин потупа чантата си. — Не съм безпомощна. Имам пистолет.

— И аз имам — каза барманката. Вдигна чашата срещу светлината да провери останало ли е някое петънце. — Държа го под бара.

Очите на Айрин светнаха любопитно.

— Наистина ли?

— Стар навик от дните, когато пътувахме. В някои градове са по-негостоприемни отколкото в други. От време на време някой нахалник се опитва да открадне парите от касата или да досажда на някоя асистентка.

— На теб например.

Уили й се усмихна.

— На мен например.

— Оливър знае ли за пистолета?

— Да.

— Той ми каза, че не обича оръжия.

— Какво очакваш. Едва не го убиха с пистолет.

— Каза ми, че оръжието дава на човек измамно чувство за сигурност и че никога не знаеш кога ще бъде използвано срещу теб.

— Като че ли сте обсъждали надълго и нашироко темата.

— Ами, да. — Айрин отпи кафе и остави много внимателно чашата. — Някога, в един друг живот, работех при една жена, която имаше пистолет. В края на краищата този пистолет не й донесе нищо хубаво. Беше убита с нож от някакъв негодник.

— Как е станало?

— Допуснала е грешката да повярва на негодник.

— Да повярваш е опасно.

— Да, така е. Но колко самотен се чувства човек, ако няма на кого да вярва.

— Можеш да вярваш на шефа.

Айрин се усмихна.

— Той очевидно ти вярва.

— Иначе отиваме по дяволите.

Айрин се замисли.

— Той каза, че умееш да разгадаваш хората също като него.

— По принцип барманите веднага разбират кой какъв е. Може да се каже, че работата го изисква.

Айрин я погледна в очите.

— Сигурно знаеш, че подозирам Ник Тримейн.

— Всички, които четат вестници, го знаят.

— Ще ми кажеш ли мнението си за него?

Уили се подсмихна.

— Странно е, че ме питаш.

— Защо?

— Защото шефът ми зададе подобен въпрос сутринта, когато излезе твоята статия в „Дочуто под секрет“. Ще ти кажа същото, което казах и на него. Мисля, че Тримейн е много, много амбициозен. И е избухлив.

— Виждала ли си го да избухва?

— Не съм. Но онзи ден случайно зърнах секретарката му, когато излизаше от неговата вила. Беше разтреперана. Направо изплашена.

— Клодия Пиктън ли? Мисля, че се страхува да не изгуби работата си. Тя е слабата брънка в тази история, чувствам го интуитивно. Ще говоря пак с нея. Това означава, че трябва да я хвана насаме.

— Може би шефът няма да одобри.

— Разбрах каква е Клодия Пиктън и знам, че никога няма да се отпусне, ако Оливър е с мен. Той ще я изплаши.

— Вероятно имаш право. Очевидно нервите на госпожица Пиктън не са в ред. Малко й трябва да изпадне в паника.

— Какво друго знаеш за нея? — попита Айрин.

— Не много. Тя не идва в бара.

— Може би не пие.

— Или от студиото не покриват сметките й в бара — каза Уили.

— Снощи не я видях в ресторанта, но това едва ли е изненадващо. Повечето жени не обичат да ги виждат да вечерят сами.

— Може би е отишла в някой местен ресторант — предположи барманката.

— Кой може да знае?

Уили се усмихна.

— Портиерът, господин Фонтейн. Когато става въпрос за привички и предпочитания на гостите, добрият портиер струва повече от частен детектив.

— А господин Фонтейн ще говори ли с мен?

— Само ако господин Уорд му разреши.

— Трябва да се обадя на Оливър.

— Зад бара има телефон.

— Мога ли да се обадя?

— Разбира се.

Айрин заобиколи бара и взе слушалката.

— Благодаря, Уили.

Уили вдигна поредната чаша към светлината.

— Радвам се да помогна. Ще те попитам от любопитство. Как ще убедиш госпожица Пиктън да се срещне с теб на четири очи?

— Не зная. Ще я издебна. — В този момент се обади телефонистката и Айрин каза: — Моля, свържете ме с кабинета на господин Уорд. Благодаря. Да, ще почакам.

Уили се усмихваше на себе си.

— За нещо смешно ли се сети?

— Мислех си, че влияеш добре на шефа.

— Добре му влияя ли? Шегуваш ли се? Открих труп в неговия спа комплекс и едва не го убиха заради мен.

— Нямаш представа как се оживи, откакто дойде в хотела. Направи чудеса. Като стопроцентов тоник.