Доминик Мезон
Пирът на зверовете (74)

73

Възможно най-дискретно Роси измъква ножа за месо от ръкава на пуловера си. Чувства се смешен с това жалко оръжие в сравнение с двата димящи „скорпиона“, които държи Жудекс, но не може да сдържи жеста си от инстинкт за самосъхранение. При все това бързо установява, че поведението на терориста не е заплашително. Свалил е оръжията си, вероятно няма да има втора подобна възможност да го обезвреди. Майорът не губи време в размишления относно причините за отпускането на терориста — след това безумно едноседмично преследване усещането, че е на косъм да постигне целта си, му действа като адреналинова инжекция. Жудекс изглежда задъхан, олюлява се. Плащът му е осеян с дупки от куршуми и кървави петна. Терористът изглежда изнурен от току-що воденото сражение. Роси знае, че трябва да се възползва от момента. Дава вид, че тръгва към Жудекс, като заобикаля делящата ги маса, но когато се изравнява с него, внезапно се засилва. Стъпва на един дъбов стол, качва се на масата и се хвърля отвисоко върху маскирания терорист.

Двамата мъже се сблъскват в гърдите, Жудекс не е успял да помръдне. Поема тежестта на майора, полита назад и пада по гръб. Роси го възсяда. Допира острието на ножа до гърлото на терориста и му заповядва да пусне автоматичните пистолети, ако не иска да го заколи. При падането Жудекс е останал без шапка. Кафявата кожена маска, която покрива лицето му, наистина е с очила за нощно виждане, но е снабдена и с въздушен филтър, който свисти в ритъма на запъхтяното дишане на терориста. От лявата страна на главата дълга драскотина е оцапала корените на косата с кръв. Явно изтощен, терористът пуска оръжията и се предава.

Роси би трябвало да тържествува, но го връхлита странно усещане за нещо познато. Телосложението, косата, формата на главата… Той познава Жудекс. Отмъстителят покорно го оставя да му свали маската. Под кожената обвивка се появява лейтенант Амори дьо Маликандър — задъхан и ранен.

— Пол! Махни се от гръдния ми кош, ще ме смажеш! — сопва се Малик с гримаса.

Смаяният майор се подчинява. Внезапно го изпълва тревога заради дупките от куршуми по мантията и я разгръща, докато лейтенантът си поема дъх. Отвътре плащът е изцяло обшит с кевлар. Под тази внушителна бронебойна жилетка Малик е невредим. Кръвта по него е от телата на противниците му. Освен повърхностната рана на главата е получил само няколко леки контузии от ударната сила на куршумите.

— Какво… — смотолевя майорът.

— Подарък от истинския Жудекс. Знам кой е той. Сега обаче няма време за дълги обяснения. Жандармеристите идват, трябва да бягаме. Бързо!

— Най-напред трябва да намерим Люси — уточнява Роси, докато се изправя.

Майорът изгаря от желание да чуе обясненията на лейтенанта и разкритието, което той му е обещал, но изчезването на Люси и Дантребер му изглежда по-спешно и по-тревожно. Необходимо е да побързат, след няколко мига жандармеристите ще разбият вратите на имението. Роси забелязва дървени трески на пода до стената в трапезарията. Хвърля поглед на столовете около масата и установява, че липсва един. Тъй като не е успяла да го счупи, Люси вероятно е избягала със завързания за гърба си стол.

Майорът дава знак на Малик и двамата се втурват в съседната стая. Роси открива още дървени трески и един крак на стол на пода до стената, по която личат следи от удари — тук младата жена се е опитала да строши товара си. Двамата оглеждат поотделно следващите стаи и отново откриват дървени отломки. Люси им е оставила неволна, но надеждна следа. Тя ги отвежда до стълбището, което се изкачва до етажите в централното крило на имението. Счупеният стол лежи в подножието на стъпалата. Двамата полицаи обикалят тичешком етажите и натискат бравите в търсене на отворена врата. Втурват се по един коридор, който прекосява последния етаж на сградата. Прозорците му гледат към вътрешния двор, покрит с проектираната от корейския архитект стъклена пирамида. Роси тъкмо започва да разбива вратите с ритници, когато Малик го хваща за ръката и го спира. Лейтенантът му посочва с пръст онова, което търсят.

За поддръжката на конструкцията от стъкло и стомана, която захлупва вътрешния двор, от покрива на имението до центъра на пирамидата е построено мостче от сив метал, на петнайсет метра височина от земята. В края му виси тяло, което вяло се поклаща пред прозорците на третия етаж, пред очите на двамата полицаи. Предвид чупката на врата и изплезения черен език, няма никакво съмнение, че Александър Дантребер току-що е умрял, обесен сред собствената си мегаломания. Люси е успяла да го докопа и да си отмъсти. Роси въздъхва, гледайки крехкото тяло на милиардера.

— Надявам се, че мръсникът е страдал. Уверявам те, че го заслужаваше.

— Жудекс беше прав. Оповести, че смъртта му ще настъпи на обяд — коментира Малик с обезсърчена усмивка.

— Искаш да кажеш, че е публикувал ново писмо?

— Да.

— От самото начало ни манипулира! — избухва Роси.

Малик няма време да се съгласи с него. Шумът от разбиването на входната врата на имението отеква дори на техния етаж. Жандармеристите проникват в сградата. Трябва да бягат, ако не искат да ги обвинят за цялото клане. Въпреки това Роси не иска да последва лейтенанта. Люси едва ли е стигнала далеч. Докато настигне болния старец, докато му види сметката — не е имала време да избяга. Сигурно търси изход от замъка, на няколко метра от него. Знае, че ако не я намери до няколко минути, тя ще побегне като див звяр и едва ли ще я види повече. Тази мисъл му причинява ужасно страдание.

Паникьосаният Малик го подканя, дърпа го за ръката. Знае, че е виновен за избиването на охранителите. Роси се съпротивлява.

— Пол! Трябва да вървим, Люси е достатъчно голяма, за да се измъкне сама от кашата, в която се забърка…

Роси го следва машинално. Мислите му са другаде, оглежда се наоколо с напразната надежда да открие младата жена. Не може да признае на Малик, че се е влюбил и че е неспособен да избяга без онази, която причинява изгарящата го болка, защото така рискува да я изгуби. В паническото си лутане най-сетне се озовават пред отворената врата на мазето, а Роси си спомня, че я е затворил след себе си. Майорът внезапно се отърсва от тревожното си вцепенение. Люси… Няма кой друг да е минал оттук в този замък, пълен с трупове. Окрилен от надежда, майорът се втурва към стълбата, водеща към подземието.

— Идвай, Малик, ще избягаме през тунелите. Замъкът е свързан с подземие, което се простира под парка. Оттам ще можем да се измъкнем.

Лейтенантът не чака повторна покана, а междувременно ботушите на жандармеристите вече трополят в съседната трапезария. Едва успяват да се спуснат по стълбите, преди полицейската глутница да ги открие. Роси не губи време — мисълта, че върви по стъпките на Люси го окрилява и вече не усеща последиците от вчерашния бой.

Слизат все по-дълбоко под замъка. На всяка площадка Роси спира и вика Люси. Напразно, не откриват никаква следа от младата жена. Щом стигат най-долното и най-злокобно ниво на подземията, те заобикалят купчината прашни стари вещи. Отворената врата зад боклуците показва, че Люси е открила прохода и ги е изпреварила. Лампата осветява тесния тунел, който ги отвежда до желязната врата и до операционната.

Майорът неволно потръпва. Стои безмълвен, тъй като не намира думи, с които да обясни на Малик какво ще открие в тази зала. Не иска да вижда отново тялото на Роксана, би дал всичко, за да не му се налага да гледа осакатения труп, защото знае, че дълги години тази гледка ще го преследва в кошмарите му. Надява се Люси да не го е забелязала, да е бързала да намери изход. Не смее да си помисли какво би изпитала младата жена, ако открие тялото на приятелката си в подобно състояние. Това би застрашило душевното й здраве.

Желанията на майора отчасти се сбъдват. Не открива и следа от тялото на Роксана насред потрошените от Алкиндар остатъци от медицинските апарати. Но краткото облекчение, което изпитва, щом разбира, че е пощаден, тутакси се стопява, когато осъзнава, че само Люси може да е отнесла трупа на приятелката си. Стои с отпуснати ръце, като зашеметен, неспособен да си представи болката й. Разтревожен от вцепенението му, Малик го разтърсва и му посочва входа на тунела.

Майорът му казва сломено:

— Тялото на Роксана беше тук. Сигурно Люси го е взела.

— С такъв товар на раменете едва ли е стигнала далеч. Хайде, побързай, ще я настигнем.

Роси не успява да обясни на Малик защо тялото на младата румънка едва ли е особено тежко. Най-много двайсетина кила — всичко, което е останало от невъобразимото чудовищно деяние на Дантребер. Той се оставя Малик да го води, осъзнал, че е загубил Люси. Няма да я настигнат, младата жена не би могла да води нормален живот, след като е видяла това. Нищо няма да бъде в състояние да я върне сред хората.

Подземието се простира на няколкостотин метра. Пригодено е за посетители, осветено е от равномерно разположени халогенни лампи. Двамата мъже тръгват по коридора, който изглежда най-поддържан, най-често използван. Накрая се изкачват на повърхността по тесен улей, който води до отворена желязна решетка. Озовават се насред гората, извън стените на имението. В калната пръст откриват отпечатъци от гуми на кола, които водят към пътя до полянката, на която се намират. Роси разпознава рисунъка на гумите на аудито. Бразилците са го паркирали тук, за да инсценират пътната катастрофа. През дъбовете до тях долита шум на мотор. Люси им се изплъзва заедно с крехкия си трагичен товар. Малик се оглежда, за да се ориентира, после посочва къде приблизително се намира неговото клио.

По пътя разказва за колета и последните събития, но майорът все така е потънал в мрачните си мисли и машинално поклаща глава. Когато лейтенантът стига до колата, отваря багажника и взема лист хартия от задната част на клиото. Подава го на майора. Докато лейтенантът смъква костюма на супергероя и го захвърля в багажника, Роси прочита посланието на Жудекс. Писмото се състои от два ръкописни реда:

Когато праведните отказват да действат,

техният свят няма бъдеще.

На гърба Роси открива черно-бяла снимка, която сигурно датира от края на седемдесетте. Направена е на годишния бал на полицията — една вече забравена традиция. На снимката се вижда Карл Странски, който прави фокус. По този случай е облякъл сценичен костюм, доста наподобяващ униформата на Жудекс. До него, малко по-назад, стои асистентът му в подобно облекло, гледа го със съзаклятническа усмивка. Роси разпознава този асистент, въпреки че оттогава са минали трийсет години.

В началото на кариерата си началник-отдел Льотерие е участвал в номера на своя духовен учител. Оставил им е тази снимка за спомен, като посмъртно признание.