Доминик Мезон
Пирът на зверовете (49)

48

Въпреки че в централата на ГДВС кипи трескава дейност, майорът старателно отбягва да среща чуждите погледи, да разменя поздрави. Сигурно вече се е разчуло за провала и за изпадането му в немилост, поне сред ръководните кадри. Такива слухове винаги се разнасят, защото неговите побратими изпитват неутолим глад за подобни сплетни. Не иска да вижда в очите на колегите си състраданието или надменността, които доказват, че са в течение на нещата. Няколко унизителни момента и ще се вбеси, ще загуби самообладание, а обстоятелствата изискват пълен самоконтрол. Паркирал е новата си спортна кола на няколко преки от централата, на една търговска улица в Льовалоа, за да не я засекат камерите на ГДВС. Няма намерение да им улеснява задачата, ако през идните дни се наложи да се превърне в беглец, за да не спира разследването си, особено пък по искане на някакъв технократ от отдела за вътрешни разследвания.

Що се отнася до единствения човек, когото би искал да срещне по коридорите, то и без това няма да го види. Става дума за Бониперти. Преди малко е разбрал от секретарката му, че директорът е на съвещание с Отряда за координиране на борбата с тероризма (ОКБТ), тъй като в дневния ред ще се обсъжда и случаят „Жудекс“. Майорът би искал да поговори с него за Ал-Малики и да научи някои подробности за случая, които биха обяснили как куфарчето се е озовало в ръцете на Жудекс. Ядосан, той се кани да влезе в кабинета си, когато го пресреща Льотерие и го моли да го последва. Роси сяда и установява, че началникът на отдела изглежда все по-зле. Кожата му е станала сивкава и толкова е изтъняла, че през нея прозират вените на челото му. Косата му е побеляла и твърде оредяла, за да прикрива покрития с петна череп. Текущият случай изтощава началник-отдела, последните месеци преди пенсия му изпиват силите и майорът се опасява, че няма да може да се възползва от нея задълго. В течение на годините между тях двамата винаги е имало дрязги, но през последните месеци в отношенията им е настъпило затишие. Ето защо Роси искрено съжалява, че Льотерие гасне пред очите му. Тънките и бледи като на смъртник устни на началник-отдела потръпват в мимолетна обезсърчена усмивка, когато заговаря:

— Исках да ви кажа, Роси, че доверието ми към вас си остава ненакърнено. Искрено съжалявам, че се оказахте в това плачевно положение. Всички знаем, че не сте виновен.

— Но ще трябва да подхвърлите изкупителна жертва на министъра и на пресата. Знам — отвръща майорът, свивайки примирено рамене.

— Ако ви кажа, че бих предпочел аз да опера пешкира, ще ми повярвате ли? Но никой няма да се съгласи, прекалено висок пост заемам. Ако излезем виновни аз или Бониперти, това означава да се компрометира цялата система, а точно сега, когато министерството крои планове за реорганизация, не можем да си позволим подобно нещо.

— Не ме е страх от ченгетата от отдела за вътрешни разследвания. Не искам обаче да зарежа случая.

— С него ще се заеме Лувион. Той е амбициозен, но ефикасен — успокоява го Льотерие.

— Дори не ме потърси! — избухва Роси, макар и да знае, че крайно неохотно би склонил да сподели сведенията, с които разполага.

— Получи докладите. Не забравяйте, че и той се занимава със случая от самото начало и най-вече, че официално такъв случай все още не съществува. До днес няма никаква юридическа връзка между кончините на Делоне, Льо Морван и Маркиони. В близките часове и това ще стане, но засега прокуратурата още не се е задействала. Разбира се, Лувион ще поеме разследването, вече е решено, но още не е станало. Всички предприети мерки — подслушването, телефонните разпечатки… Много добре знаете, че мерките бяха незаконни и не може да фигурират в документацията, следователно няма как да ги съобщите на криминалната полиция.

— Да, бесен съм просто защото съм сигурен, че съм близо до целта… Знаехте ли за изчезването на Ал-Малики във Венеция? — опитва си късмета майорът, тъй като няма възможност да говори направо с Бониперти.

— Да, добре съм запознат със случая. За доброто на всички ни няма пак да го изваждаме на бял свят, дори и това да е целта на Жудекс… Особено ако това е целта на Жудекс! Как узнахте?

— Имам приятели в разузнаването, които ме осведомиха, не мога да ви кажа нищо повече, дал съм дума. А Жудекс откъде е в течение? Нали случаят е държавна тайна? Аз не бях и чувал за него.

— Светът не се върти около вас, Роси. Много хора са запознати с тази стара история, но всички те са дискретни и знаят, че не трябва да се шуми около нея.

Льотерие леко повишава тон, почти неволно. Прави обезсърчена гримаса и продължава по-меко:

— Бях включен в екипа, изпратен във Венеция, за да се опита да го докара тук. Отлично съм запознат с провала, Бониперти — също. Нищо полезно няма да измъкнете от него, вярвайте ми. Жудекс се забавлява да разравя стари работи, за да сее раздори. Очевидно е, че разполага с източници, но в никакъв случай не трябва да му играем по свирката. Ще изясним всичко, когато го заловим. Надявам се да е скоро.

— Биологичните оръжия, които използва, лабораторията, която открихме… това не са стари работи. Рискът е съвсем реален.

— Днес ОКБТ се събира, за да се занимае с проблема. Естествено, че заплахата е реална! — троснато отвръща дивизионният началник, като извърта очи към тавана. — Макар че досега имаме само убийства, а не атентати. Вече е задействана готовност за терористична заплаха и няма да бъде отменена, докато не сложим край на действията на този луд. Обаче няма да обявяваме най-висока степен на готовност, докато под заплаха не бъде поставено населението. Няма да се поддаваме на паника заради действията на един убиец.

Обявяването на най-висока степен на готовност би вдигнало под тревога медиите и би разбунило общественото мнение. Майорът не настоява, осмисля информацията, а през това време секретарката на Льотерие внася табла с димящи чаши с еспресо. Льотерие е бил включен в оперативната група под командването на Странски и Бониперти… Началник-отделът е прав, много агенти знаят старата история, а подбудите на Жудекс ще се изяснят, когато го разкрият. Роси отпива глътка кафе и подхваща последната тема, която го интересува.

— Какво знаете за Александър Дантребер?

— Колкото образцов, толкова и безпардонен гражданин — иронично отвръща Льотерие. — За какво ви е Дантребер? Не мислите ли, че вече си има достатъчно грижи с потъналите си кораби?

— Да речем, че така ми подсказва моята интуиция, но смятам, че накрая името му ще изскочи и в нашия случай.

— Да речем, че така ми подсказва моето благоприличие, но няма да разпространявам слухове за един от най-видните ни индустриалци и за едно семейство, което играе достойна роля в обществения живот на страната — отвръща Льотерие с крива усмивка, докато отваря чекмеджето на бюрото си.

Началникът навежда мумифицираната си глава, тършува няколко секунди и изважда една папка. Оставя я на бюрото и я побутва към майора с крайчеца на пръстите си.

— С това нашият разговор приключва. Останете да си допиете кафето, аз отивам до тоалетната.

Папката съдържа няколко „анонимки“ относно Александър Дантребер. След като Льотерие излиза от кабинета и го оставя насаме с документите. Роси ги разлиства с отвращение, поразен, че началник-отделът му е дал да ги прочете. Времената много са се променили и ако продължава така, накрая Льотерие ще му липсва. Майорът преглежда страниците за нормандския милиардер, потресен от наученото. Слуховете за изцепките на стареца са само няколко бегло загатнати щрихи в сравнение с пълната картина на действителните му безчинства. Групата „Дантребер“ има стратегически активи в пресата и медиите, а и заради голямото й икономическо влияние властта не може да я остави на самотек. Под незаконно подслушване са поставени адвокатите на Дантребер, семейството му и самият милиардер, изровени са стари случаи, свързани с кратката му политическа кариера, отново са снети показания от свидетели. Всичко е неофициално, нищо не може да се огласява и да послужи при съдебен процес, но сведенията обрисуват такъв портрет на Александър Дантребер, че кръвта на майора се смразява.

Льотерие се връща с още по-изнурен вид и без да обелят дума за папката, те се сбогуват сухо, но с повече взаимно уважение от обичайното. Майорът вече няма време да се отбие в собствения си кабинет, Малик го чака на улица „Малт“. Бързо се отправя към колата си, за да отиде при него. В посока към центъра на Париж движението не е особено натоварено, като се има предвид, че е късен следобед. Новинарските радиоемисии продължават да леят неспирни хвалебствия за Маркиони — продажните политици винаги са се радвали на симпатиите на широката публика. Все така си остава в сила старата американска приказка: „По-добре познат дявол, отколкото непознат“. Всеизвестният далавераджия вече няма какво да крие. „Де да беше вярно“ — изръмжава Роси, прехвърляйки на музикална станция.

Апартаментът на Люси Мерпаз е празен. Роси побутва отворената врата и напразно вика лейтенанта. Младата жена я няма в хола, белезниците лежат на земята под радиатора. Майорът прекосява антрето и тръгва по коридора към двете спални и банята. В стаите няма никой. Роси пак повиква помощника си, но не получава никакъв отговор. Сяда на леглото и замислено се поглажда по темето. Изважда новия си телефон и проверява пропуснатите обаждания, ала лейтенантът не го е търсил. Излиза от стаята и за да му е чиста съвестта, отваря вратата на банята, чиято ключалка е разбита. На розовото килимче са нахвърляни женско бельо, риза и дънки. Покритите с пара огледала свидетелстват, че душът наскоро е бил пускан. Пиленцата обаче са отлетели. Майорът е обзет от тревога, слага ръка на глока си и се връща в хола. Тъкмо когато открива, че сакът на Люси липсва, вратата на жилището се отваря и неговият помощник се появява със сандвич в ръка и пълна уста.

— Мамка му, Малик! Изкара ми акъла.

— Извинявай, Пол, умирах от глад, а в хладилника нищо не е останало. Люси тръгна преди десет минути. С такава скорост се движи, че е по-добре да не се помайваме…

— Нямах такова намерение. Вече щяхме да сме на път, ако не беше отишъл да плюскаш.

Двамата агенти се спускат тичешком по стълбите и се качват в колата. Малик поставя джипиес навигатора на таблото, докато Роси стремително потегля. Активираният уред им позволява да следят предавателя, поставен под решетката на „нинджата“ на Люси. Младата жена лети с бясна скорост по околовръстното и почти е стигнала до разклонението за магистрала А13. Роси сочи екрана с брадичка:

— Май отива в Нормандия. Последователна е. Добре ли мина „бягството“ й?

— Доста добре. Обаче от тейзъра страшно боли, дори и на минимална мощност — изкривява лице Малик.

— Или това, или щеше да забие коляно в чатала ти… Припадна ли, малкият?

— Е, не стигнах дотам, за което бях и донякъде възнаграден — въздъхва лейтенантът със замечтана усмивка.

Майорът не отговаря, шофирането поглъща цялото му внимание, носи се към околовръстното със същата шеметна скорост като Люси и не може да допусне да се разсейва, докато кара на зигзаг по булевардите. Ще изиграят последния си коз — залагат на опит за установяване на връзка между младата жена и нейните съучастници и ще се опитат да ги хванат на местопрестъплението. Официалното разследване ще им се изплъзне от ръцете, но им остава този донякъде отчаян опит.

Принудени са да се съобразяват с обстоятелствата. Преследват младата жена по магистралата, когато стигат до пункта за плащане на пътната такса, моторът вече прекосява Еврьо. Не са наваксали и един сантиметър от делящото ги разстояние въпреки средната скорост от двеста километра в час, с която се движат по магистралата.

— Наистина кара като луда — изругава майорът, подавайки ръка от колата, за да плати.

— Да, опасна е… Намираш ли, че приличам на Хари Потър? — пита лейтенантът след кратко колебание.

Майорът извръща глава, вглежда се в него изненадано, а после избухва в смях.

— Ох, мамка му, Малик, ти си безнадежден случай! Нямам представа как изглежда Хари Потър, но ми приличаш най-вече на младок, на когото хормоните не му дават мира — смъмря го Роси с укорителен, почти недружелюбен тон.

— Извинявай — пелтечи лейтенантът, — знам, че съм глупак и че сега не е моментът. Но откакто се разделих с жена ми преди една година… Така де, явно съм станал лесна плячка за жените.

— Винаги си бил лесна плячка, Амори. В противен случай нямаше да се ожениш за оная люспеста змеица, на която направи три деца. Но за едно нещо си прав — сега не е моментът, а и да беше, тази тигрица жив ще те схруска. Ако ти се е приискало пак да се пробваш, избери си нещо по-просто.

Леко засрамен, лейтенантът пак се заглежда мълчаливо в шибаните от дъжда поля край шосето, по което току-що са свили. Роси смътно долавя, че го е засегнал, но не знае как да се извини за подигравките си. Откакто помощникът му се раздели с жена си, майорът не му е оказал и най-малката подкрепа. Не умее да протяга ръка за помощ, да изслушва — има чувството, че тези дребни човешки жестове го бавят или го отклоняват от целите му. Знае, че не е прав, че така се оказва недостоен за доверието и приятелството на Малик, но непрекъснато отлага момента, в който да прояви съчувствие и братска съпричастност. А все пак донякъде и той е виновен за проваления семеен живот на лейтенанта. Начинът му на работа, енергията, която влага в упражняването на професията си, увличат и помощника му, откъсвайки го от легитимни лични и семейни съображения. Подобно себераздаване измества всичко останало, дори го унищожава. За да оправи нещата в извън професионалния си живот, Малик можеше да поиска да го назначат другаде или просто да го преместят в различен отдел, но не го направи от преданост, приятелски чувства и дълг. Подобна жертвоготовност заслужава по-добро отношение. Роси се убеждава в това, докато съставя старателно изречение в този дух. Най-сетне подбира подходящите думи, прокашля се и се обръща надясно. Думите засядат в гърлото му — облегнат на стъклото, Малик спи, изтощен от безсънната нощ.