Доминик Мезон
Пирът на зверовете (27)

26

Четирите цилиндъра на кавазакито изръмжават от удоволствие, когато Люси дава газ до дупка. Отвързаният шосеен звяр се устремява със скок между колите и за няколкостотин метра достига двеста километра в час. След като е отминала последния радар по магистралата, Люси се отдава на прииждащата мощ, опиянена от бръмченето на мотора и от вятъра, който я притиска до резервоара. Излязла е от апартамента на Юго призори, преди младежът да се събуди. Не може да си позволи да отслаби властта си над него, като допусне да я види как изглежда на ставане от сън. Когато тръгна, той още спеше, изтощен от нощните си преживявания.

Единственият начин да приклещи Дантребер в ъгъла и да го принуди да признае за изчезването на Роксана е да открие младия бензинджия и да го помоли да идентифицира по-категорично мерцедеса, който през онази злощастна нощ е качил приятелката й в покрайнините на Лизийо. Да подхване дирята там, където жандармерията я е изоставила, и да провери докъде води. Страхотно се забавлява по криволичещия път между Еврьо и Лизийо, забавя само когато преминава през малобройните селца край шосето — скоростта и хипнотично пулсиращите звуци на музиката от филма „Живот на скорост“, които се леят от слушалките, я откъсват от околния свят.

Бодва я леко съжаление, когато пристига на крайпътната бензиностанция, разположена точно в началото на града. Зад постройката се виждат стандартните предвестници на всеки средностатистически град: търговски център, „Макдоналдс“, „Бъфало грил“, магазин за авточасти, големи салони със стоки за дома и мебели… Зад Люси се шири непокътнатият селски пейзаж на Нормандия, а бензиностанцията е като граничен пост между тези два свята.

Люси зарежда димящото си возило под възхитения поглед на управителката на бензиностанцията, която й прави комплимент за мотоциклета. Люси се възползва да я разпита за Карим — младежът, който, според собствените си показания, последен е видял Роксана.

— Карим ли? Напусна преди един месец — отвръща четиресетина годишната жена с изрусена коса и грубо лице, пристегната в прекалено тясна униформа с цветовете на компанията, чийто президент е починал вчера.

— Жалко, беше симпатичен. Защо вече не работи тук?

— Работното време, миризмата на бензин… Трудно се намират младежи, които да се задържат повече от няколко месеца. За да понасяш вонята на дизела в шест часа сутринта, се иска здрав стомах и да не си купонясвал предишната вечер. Изтече му изпитателният договор и се прибра у дома. Наистина жалко — беше много сладък — управителката подчертава думите си с похотлива усмивка. — Искате ли адреса му?

— А не, няма нужда, красавци — под път и над път — шегува се Люси, която вече разполага с адреса на младежа благодарение на протокола от показанията, които е дал в жандармерията.

Люси плаща за зареждането, връща се при мотора и проверява с джипиеса на мобилния си телефон как да стигне до дома на Карим. Бившият служител на бензиностанцията живее от другата страна на долината на река Тук, на хълмовете край Лизийо, в така наречените скромни квартали. Запалва мотора, оставя го да поръмжи няколко секунди под овациите на управителката и потегля стремително към околовръстното, което обикаля покрай базиликата и центъра на града.

Винаги, когато й се налага да ходи в някой западащ провинциален градец, стомахът на Люси се свива. Израснала е в Лон-льо-Соние — точно такъв градец, откъдето избяга веднага след като навърши осемнайсет години и повече не е стъпвала там. Ако й се наложи пак да живее на подобно място, трудно би издържала — анонимността на големите градове й позволява да разгърне истинската си същност. В подобно селище ще вехне под бремето на позора. Бягството й я сближава с Юго, въпреки че еснафщината и бунтарското позьорство на младежа би трябвало да я отблъснат. Тази допирна точка смекчава оценката й за объркания бунтар.

Кварталът на Карим Беладж се състои от шест триетажни жилищни блока с много входове, дълги по петдесетина метра, които са разположени в шестоъгълник около парк и игрище — занемарени и опустели заради дъждовното време. Цялостната обстановка не предразполага към бунт, но вероятно се радва на процъфтяваща престъпност. Люси започва леко да се безпокои за мотора си, когато съзира останки от няколко разфасовани, полуовъглени коли. Казва си, че няма да се бави, особено след като се е наложило да обиколи три пъти всички блокове, докато открие онзи, посочен в адреса на Карим. Младата жена забелязва изпитателните погледи на неколцината тарикати, насядали на стълбите пред един от входовете, щом минава покрай тях втория и третия път, и се страхува да не дойдат да се осведомят по-подробно за причините на посещението й.

След като привързва „нинджата“ си с веригата пред вход „В“ на блок 3, Люси открива на домофона звънеца на семейство Беладж. Обажда се детски глас, тя се представя за приятелка на Карим и момиченцето й отваря вратата. На влизане във входа хвърля последен поглед на мотора си и тръгва по стълбите, които вонят на мокро куче. Когато стига до първия етаж, тонът на посрещачите охладнява. Преди да успее да се представи, някакъв посивял мустакат мъж на около петдесет години излиза от апартамента и я пресреща на площадката с осезаема враждебност.

— За какво ви е Карим? Не ви познаваме, вървете си, не ни интересуват вашите истории.

— Искам само да поговоря с него. Нищо лошо няма да му направя, моля ви, успокойте се — настойчиво произнася младата жена, изпробвайки най-прелъстителната си усмивка.

— И без това Карим вече не живее тук. Замина на работа в чужбина. Хайде, изчезвайте! — нарежда мъжът, като й махва пренебрежително с ръка.

— Само ми кажете къде мога се свържа с него и си тръгвам, обещавам ви — предлага Люси и пристъпва крачка напред, защото не е в състояние да се подчини покорно на каквато и да било заповед.

— Ткауед муска харба! — гневно ругае мъжът, щом вижда, че Люси издържа на погледа му. Изплюва се в краката й и добавя на френски:

— Това е моят дом и тук аз командвам. Ако не се махнеш веднага, ще повикам приятелите си и ще съжалиш, че си дошла.

Младата жена разбира, че нищо няма да постигне с този разговор, но й е наистина непосилно да си тръгне, изпроводена от обидите на този мъж. Кръвта кипи във вените й, умира от желание да го изрита в лицето. Стисва зъби и му обръща гръб, мъчейки се да пропусне покрай ушите си обидите, които се сипят след нея. За да смекчи поражението си, изпраща имейл на Юго с молба да издири Карим Беладж. Фактът, че не се е примирила със ситуацията, й помага да преглътне прибързаното си отстъпление.

На връщане при мотора си Люси се натъква на още една неприятна изненада. Двама младоци с вид на вманиачени рокери се забавляват, като опипват „нинджата“. Един от тях дори се кани да го възседне, когато Люси излиза от блока. Видимо са достатъчно големи, за да знаят, че така не се прави, и достатъчно яки, за да си позволят да го правят, ако им се ще. Въпреки че вътрешно все още кипи от гняв, младата жена успява да им се усмихне.

— Ей, това не е играчка! Внимателно!

Двамата жители на предградието спират и оглеждат Люси от горе до долу с неприятно подсвиркване, изразяващо възхищение.

— Очевидно, можем и по-добре да се позабавляваме — подмята младокът, който се канеше да яхне „нинджата“.

— Аха — аз лично предпочитам да възседна нея — присъединява се приятелчето му с кимване към Люси и прави крачка към нея.

— Как не, страхотно телце! Сигурно загрява повече и от мотора!

„Да им пръсна кратуните“ — само тази мисъл кънти в главата на Люси. Стисва юмруци — ще го отнесат за всички днешни унижения. Готви се да нападне, когато вижда, че от съседния блок към тях се насочват още четирима мъже с откровено съмнителен вид. Положението става деликатно — подозира, че бащата на Карим е повикал биячите, за да я разубеди да идва пак. Люси променя плана си — усмихва се на двамата хлапаци и се навежда към катинара, а те продължават да пускат гнусни шегички, оглеждайки задните й части.

— Искаш ли да поостанеш малко с нас, преди да си заминеш? Ще те разведем из подземията на града.

— Истинско бонбонче си, да знаеш, че дълго ще те смучем — обещава другият, който е застанал до нея и опипва члена си през панталона.

— Оставете ме най-напред да си отключа мотора. После, ако искате, ще направим едно кръгче — предлага Люси и сваля катинара.

— Нещо не си разбрала, скъпа, не ни пука за шибания ти мотор — изсъсква по-близко стоящият младеж, докато слага ръка на главата на Люси и се мъчи да обърне лицето й към чатала си.

Четиримата мъже зад гърба му вече са на не повече от петдесетина метра.

Гълъбицата гука доволно, докато лакомо кълве семената от паничката, преди малко оставена й от Юго на перваза на балкона. Младежът развива краткото послание, пъхнато в пръстена, обгръщащ крачето на птицата-пощальон. Подобно средство за комуникация забавлява Юго — толкова нетрадиционно, толкова старовремско и същевременно — толкова непредвидимо и неподдаващо се на шпиониране. В романа Жудекс използва пощенски гълъби и неговите следовници с лукаво удоволствие следват примера му. Днес никоя разузнавателна служба по света не е в състояние да проследи, да спре или да прихване подобни послания, защото всички служби са заслепени от технологичната надпревара.

Както обикновено, посланието съдържа само час и място за среща. Преди да отиде на посочения адрес, младежът отново си припомня последните нареждания на Жудекс. Приключил е с програмирането на сървъра, който Жудекс е купил в Нова Зеландия. Следващите съобщения ще бъдат изпратени автоматично на определените дати. Както е предвидено, Юго ще може да се покрие, докато отмине бурята. Прогнозите им се потвърждават — малко по малко посланията на Жудекс се разпространяват в Мрежата и са все по-четени. Печелят привърженици за идеите си, без да насилват никого. Юго се кани отново да отвори дума за Дантребер пред Жудекс. Ясно му е какъв отговор ще получи: „Жудекс не осъжда без доказателства“. Но се чувства длъжен да настоява заради Люси. Не може да мисли за нищо друго, младата жена го обсебва. Докато гледа как гълъбицата отлита над покривите на улица „Милтон“, хакерът се пита дали любовта не е точно това.