Доминик Мезон
Пирът на зверовете (66)

65

С малко въображение майорът може да разбере как се чувства бащата, докато чака на паркинга дъщеря му да се върне от първото си посещение на нощно заведение. Не може да се притече на помощ на младата жена зад стените на имението на Дантребер, а само да се страхува от най-лошото и да се надява, че няма да му се наложи да съжалява, че й се е доверил. Свикнал е той да бъде свободният електрон, размирникът, и сега, когато веднъж в живота си трябва да играе ролята на гласа на разума, никак не му се дава.

За да има връзка с Люси, Роси е включил мобилния си телефон. Вижда, че Малик непрекъснато се опитва да се свърже с него, но продължава да го игнорира. Още не е дошло време да говори с лейтенанта — каквото и да се случи тази нощ, помощникът му не бива да бъде замесен. Знае за деликатните семейни взаимоотношения на Малик, и без това нещата вече отидоха прекалено далеч под негово влияние. Иска да го предпази и да спаси собствената си съвест, като сам се нагърби с последствията от рискованото си начинание.

Нощта се спуска над обширната, леко стръмна алея, оградена с тополи, където от два часа чака в колата. По горския път не е минавал друг автомобил. Вероятно всички гости пристигат и си тръгват направо от шосето, което минава покрай входа на имението. Страничните пътища, пресичащи гората, си остават пусти, което е в полза на майора. Заобикалящият го мрак омагьосва мястото — тополите се превръщат в призрачни фигури, а звуците, издавани от нощните животни, изпълват гората с неясна заплаха, когато Роси решава да излезе от колата. Достатъчно тъмно е, няма опасност да го видят.

Взема фенерчето от багажника. Пъха го в джоба на ловджийската куртка и тръгва да търси начин да проникне в имението. Празненството вероятно вече се вихри с пълна сила, но никакъв шум не смущава спокойствието на гората, освен някоя припукваща съчка или звуците, издавани от нощните хищници. Майорът върви покрай стената, опасваща имението, гази из калния горски път и търси някой от страничните входове за парка. Никога не е бил в състояние да издържи повече от няколко часа далеч от успокоителната градска гълчава. Спокойствието го отегчава, пръстта го цапа, бързо изпада в униние в изостаналите зони без кабелна телевизия. През деня равнодушната хубост на пейзажите може и да го залиса за кратко и да го накара да забрави омразата си към зеленината и чистия въздух — толкова чист, че не става за дишане. През нощта обаче изпитва с пълна сила враждебността на природата. Природата не обича човека, или поне не обича лично него, така че Роси никога няма да разбере природозащитниците, които впрягат сили за нейното опазване вместо за разумната й експлоатация за благото на човечеството.

Потънал в мислите си, майорът едва не пропуска това, което търси — врата на няколкостотин метра от аудито. Роси обаче изръмжава сърдито — няма да е лесно да мине през нея. Тя се отваря само отвътре и е толкова масивна, че майорът се опасява как няма да може да я разбие без подходящи инструменти. Отхвърля тази възможност и продължава към второто набелязано място: Куртонел — реката, която прекосява имението. Дочува ромона на водата зад възвишението. Ориентира се по звука и излиза на поречието й. Широка едва два метра, рекичката се провира през овален отвор, издълбан в стената на имението. Уви, няма начин да се гмурне в ледените й води и да стигне до замъка, тъй като, за да продължи пътя си, реката минава през внушителна желязна решетка — твърде гъста, за да успее да се промуши между пръчките. На майора му остава една последна възможност — по въздуха. Връща се обратно и изкачва естествения насип от другата страна на пътя, за да огледа стената отгоре.

Студът започва да прониква под дебелата ловджийска дреха. Роси потръпва и се ядосва, че не различава върха на стената на светлината на фенерчето си. Ще трябва да се покатери на някоя топола, за да се повдигне с още метър. Улавя се за най-ниските клони и се набира на мускули. Обхваща ствола с крака и се подпира с една ръка на клона. Това, което най-после съзира в тази поза, го успокоява. По горния ръб на стената няма нито железни шипове, нито остри издатини, нито стърчащи стъкла от бутилки — горе стената е плоска, гладка и видимо не представлява трудност. С въжетата и куките, които е взел от фермата, майорът за няколко минути ще успее да се прехвърли през триметровия дувар. Накрая обаче привидната лекота започва да го тревожи. Въпреки повеите на ледения, влажен вятър, който брули лицето му, Роси старателно оглежда всичко, което светлината на фенерчето му позволява да различи пейзажа от другата страна на стената.

Накрая щателният му оглед бива възнаграден. Лъчът на фенерчето се отразява в нещо метално между клоните на едно дърво. Насочва светлинния сноп натам и различава онова, от което се е опасявал. Тъй като е било невъзможно да инсталират аларми, параноичните обитатели на замъка са монтирали видеокамери по някои тополи. Обективът на камерата, която е открил, е насочен към подножието на стената. От височината, на която се е покатерил Роси вижда само една камера, но сигурно са разположени стотици, покриващи цялата обширна площ. Устройството изглежда голямо колкото пакет цигари. Майорът не смята, че при такива дребни размери камерата е в състояние да засича движения и промени в температурата. Следователно нощем, ако не си свети, има големи шансове да се промъкне незабелязано. Роси изгася фенерчето. Огледът е траял едва няколко секунди и краткотрайно проблесналата светлинка по време на празничната вечер едва ли ще вдигне под тревога пазачите на замъка. Той се смъква от тополата и поглежда часовника си.

След три часа Люси трябва да му се обади. Ако ли не, тръгва да я търси.