Доминик Мезон
Пирът на зверовете (36)

35

На улица „Милтон“ 13 се издига жилищна сграда от петдесетте години на двайсети век — лишена от украса и неособено привлекателна. Сградата се намира на ъгъла с улица „Манюел“, а прозорците на партера, където се е помещавал вече несъществуващ бар, са заковани с шперплат, покрит с най-различни обяви въпреки забраната за лепене. Входът продължава с дълъг коридор, в чийто край е разположена стълбата, водеща към четирите етажа. Преди нея има врата за мазетата, още една — за помещението с кофите за боклук, както и бронирана врата, откъдето се влиза в бившия бар. Лявата стена е заета от пощенските кутии. Роси и Малик ги преглеждат една по една, докато накрая майорът с тържествуваща усмивка потупва тази, която има трябва:

— Кокантен! Това е името на частния детектив от романа. Попаднахме на следа, Малик! Веднага се обади в службата и разбери кой е официалният собственик на апартамента. Като знаем, че нашият приятел явно е осведомен за всяко действие, което предприемаме, няма да чакаме подкрепления. Ще се отбием да го навестим.

Докато Малик говори със секретарката и я моли да се осведоми за собствениците на апартамента, който се намира на третия етаж. Роси вече е изкачил стълбите тичешком. Чака Малик на площадката с пистолет в ръка и му дава знак да застане от другата страна на вратата. После иззвънява три пъти продължително, но отговор не следва. С ядосана гримаса майорът застава с лице към входа на апартамента — кани се да разбие вратата, която е с доста паянтови ключалки. Малик го възпира с ръка на рамото му.

— Дали не е по-добре да поставим апартамента под наблюдение?

— Престани. Малик! — шепне Роси напрегнато. — От самото начало ни води за носа. Ще разбере, че апартаментът се наблюдава, и повече няма да припари тук. Ще огледаме вътре и ако намерим нещо, съгласен съм лично да остана да спя на площадката, но ще действаме солово. На никого не можем да имаме доверие.

Без да дочака отговор, Роси нанася първи удар с пета по вратата. Чак след петия, дървото около ключалката поддава. Вратата зейва. С оръжие в ръка, Роси влиза в апартамента. Останалият назад Малик забелязва една открехната врата на площадката, през която надничат изпитателните очи на съседката — много стара и разтревожена от шума. За да избегне идването на колегите от кварталното управление, той изважда служебната си карта и започва да я успокоява. Междувременно майорът прониква в празен апартамент, съвършено гол — няма столове, шкафове, нито дори някаква хартийка на пода… Свърталището на Жудекс е било старателно опразнено. Нищо не е останало в четиристайния апартамент. Все пак Роси щателно оглежда всяко ъгълче и отказва да признае, че пак е победен, измамен от загадъчния им противник. Опипва коритото на душа и установява, че още е влажно. Сигурно обитателите са избягали най-много преди няколко часа. Ако са били припрени, може да са допуснали някаква грешка — апартаментът трябва да се обискира методично.

Влиза и лейтенантът с телефон до ухото. Установява, че обитателите са избягали, и отива при майора. Затваря телефона и докладва наученото.

— Съседката идентифицира на снимката Юго Кастелен и не е виждала друг да живее в апартамента, откакто предишните наематели са напуснали. Домоуправителят ни съобщи координатите на собственика — две жилищни площи в сградата са купени преди три години от някакво люксембургско гражданско дружество за изграждане на недвижими имоти, именно барът и този апартамент. Оттогава и двете официално са без наематели.

— Това пък гражданско дружество какво е?

— Офшорка. Въпросното дружество има само пощенска кутия във Великото херцогство, където е декларирано като филиал на панамска компания, стопанисвана от специализирана адвокатска кантора.

— На бас, че е някоя от тия прословути компании, по които данъчните измамници много си падат.

— Ами да — изпъшква Малик. — „Мусидора“ — някаква панамска компания с анонимен собственик, който държи акциите. Напълно незаконно навсякъде по света, освен в Панама.

— Светът е прекрасен за хора с пари, които не страдат от излишни скрупули. Поне потвърдихме връзката между Кастелен и Жудекс. А ни остава и барът…

— Вратата е бронирана, ще трябва да сменим метода.

— Добре де — отстъпва майорът. — Обади се на шлосери, които са свикнали да работят за криминалната полиция. Толкова по-зле за дискретността.

Докато Малик вика авариен екип, за да отвори вратата на бившия бар, майорът продължава да претърсва апартамента яростно и решително, докато не го прекъсва мобилният му телефон. Прочита съобщението и избухва:

— Мамка му! Прекупвачът от улица „Льопик“ е хвърлил топа. Нашият екип току-що го е открил на кайма в подножието на стълбището. Магазинът не е далеч, ще отида да хвърля един поглед, преди кварталните ченгета да омажат всичко. Заеми се с вратата и ме повикай, ако влезете.

Майорът се затичва към ланчата си. Предпочита да огледа магазина и тялото на Емил Монестие на спокойствие, преди кварталният комисар да се намеси и да обърка цялата работа. Поема по улица „Мартир“, чиито вечни задръствания го принуждават да извади буркана и да си проправи път с воя на сирената до площад „Пигал“, през който профучава, след което се насочва нагоре към площад „Абес“ и улица „Льопик“.