Доминик Мезон
Пирът на зверовете (67)

66

Витата служебна стълба, която води към горните етажи, е прекалено тясна, за да се качват по нея един до друг. Люси се възползва от това прекъсване на разговора, за да си възвърне самообладанието, далеч от погледа на бразилеца. Бавно се качва към частните салони, следваща конската опашка на нападателя си. Той не се обръща и изглежда все така непринуден и добронамерен. Люси се убеждава, че всичко е наред и че обитателите на замъка нямат представа за истинската й самоличност.

Алкиндар Васу учтиво й държи вратата на салона, където я приканва да влезе. До Люси достигат стенания, после — още преди да е прекрачила прага — в носа я удря миризма на месо, на касапница. Вътре дъхът й секва при вида на царящата в помещението разюздана, вилнееща лудост. Докато Люси стои втрещена, без да смее да пристъпи в залата, Алкиндар се приближава към нея и я хваща за ръката.

— Ако гледката ви смущава, затворете очи — предлага той мило и благо. — Не в тази зала се нуждаем от услугите ви. Ще ви водя за ръка до салона, където ви очакват. Но ако стоите с отворени очи, не забравяйте, че имате клауза за поверителност.

— Няма нужда да ме водите, благодаря — кротко го уверява тя и отмества ръката му. — Няма да кажа на никого какво съм видяла, обещала съм.

„И да кажа, никой няма да ми повярва“, мисли си Люси и въздиша, докато върви след домакина. Голямата зала заема четвърт от крилото на замъка, а стените и подът й са покрити със сиви платнища. По обширната найлонова площ, в плътен слой кръв и накълцано месо се валят трупове на одрани животни. Вонята на месарница отвращава Люси, повръща й се, но е поносима в сравнение с оргията, която се разиграва върху, около и вътре в животинските останки. Чисто голи мъже и жени се търкалят в кръвта, сношават се в месото, чифтосват се върху труповете и се замерват с пълни шепи с мръвки, карантия и вътрешности. Увиват се в червата, задоволяват се в стъпканото месо, което се превръща в алена каша. От косите им се стича кръв, те ръмжат като обладани от бесове, съвкупявайки се във всички възможни комбинации, към които ги подтиква нагонът им.

Люси и Алкиндар гледат да не се изцапат, когато човешкото кълбо на пътя им започва да буйства в опита си да ги повлече в гнусната мърша. Млада русокоса жена, потънала в кръв, зарязва увисналия член на шкембестия си петдесетгодишен любовник и препречва пътя на Люси. Гледа с безумен поглед. Явно младата жена е злоупотребила с психотропни вещества. Люси няма представа каква дрога са взели развилнелите се кръволоци, но по всичко личи, че яко са се надрусали. Блондинката се опитва да я хване за раменете. Люси успява само да мерне пръстените с диаманти по оцапаните й с кръв пръсти с маникюр, преди Алкиндар рязко да я отблъсне. Младата жена надава вой на зъл дух и оголва зъби като див звяр, след което отстъпва и със смях се хвърля върху друга млада жена, която се въргаля в накълцаното месо. Бразилецът я пита как е. Люси го успокоява, какво ли не е виждала. Двамата ускоряват крачка и излизат от залата, без повече да погледнат към хищническата оргия. Контрастът зад тапицираната врата поразява Люси.

Пред тях се разкрива съвсем друг свят. Влизат в трапезария със старинна мебелировка, украсена с картини на слабо известни френски художници от осемнайсети век. В центъра е разположена голяма кръгла маса с прибори за хранене. Масивен кристален полилей огрява с топлата си светлина десетимата сътрапезници на масата. Иконом в ливрея сипва червено вино в стъкленица, подчинявайки се на мълчаливото нареждане на гостите. Единственият звук, който се разнася около сътрапезниците с отмерени и елегантни жестове, е нежна мелодия, изпълнявана на клавесин. Жена със закрито от воалетка лице държи дълго цигаре, всички мъже са в смокинг и си шепнат на ухо със съзаклятнически усмивки. Порцелановите чинии, изписани с тънки лазурносини шарки, чакат да ги напълнят.

В средата на масата на висока поставка са изложени предмети, при чийто вид Люси изтръпва. Щом ги съзира, тя разбира, че под привидното спокойствие и изисканост, пиршеството, което се задава в тази зала, ще бъде още по-варварско от протичащото в съседния салон.

Люси от пръв поглед познава позлатените, гравирани със странни знаци урни, които е видяла у стария прекупвач на улица „Льопик“. Припомня си стръвната упоритост, с която бразилците искаха да си ги върнат. Люси лесно отгатва защо са тук и какво съдържат. Сега урните са празни, изложени като трофей. Обстановката на празненството не оставя никакво съмнение относно реликвите. В тази зала се готви угощение с човешка плът. Нещо като върховен лукс, предложен на шепа изродени избраници, апогеят на празненството, договор между посветени. Алкиндар потвърждава колко важни са за него сътрапезниците, като поздравява всеки поотделно с почтително кимане, а после дава знак на Люси да го последва. Тя изпитва облекчение — за нищо на света не би искала да прислужва на подобна трапеза и щом вижда, че Алкиндар й сочи една врата в дъното на трапезарията, камък й пада от сърцето.

Люси не чака повторна покана и тръгва след него. От потта гримът й започва да се разтича. Гримирала се е много старателно, но непрекъснатите тревоги, откакто е излязла от бара, подлагат на сериозно изпитание водоустойчивия й фондьотен. Носи си несесерче в джоба на сакото и става наложително да се отбие в тоалетната.

Алкиндар държи отворена вратата на ярко осветен салон, откъдето се разнася миризлив дим и воят на китарите в един от химните на хеви метъла, изпълняван от Black Sabbath. Младата жена влиза.

В средата на салона един гол мършав старец танцува като бесен между ниски скамейки. Кльощавите му крака се въртят около оста си и го увличат в непохватен кръг. Провисналият му задник се тресе на всяка крачка, тялото му непрекъснато залита и заплита глезените си, но старецът успява да се закрепи на крака и продължава да се върти, клатейки глава в такт с китарата на Тони Айоми. Докато Люси стои вцепенена на вратата, се разнася гласът на Ози Озбърн:

All day long I think of things but

nothing seems to satisfy

Think I’ll lose my mind if I don find

Something to pacify^[1]

Танцуващият в кръг старец спира пред Люси. Младата жена разпознава Александър Дантребер. Лицето му е осеяно с кафяви петна, прилича на прокажен. Озъбената в разкривена усмивка уста разкрива пожълтели оголени зъби. Кожата виси по тялото като изпомачкан бял чаршаф, метнат върху бодлива тел. Магнатът се поклаща от крак на крак, сякаш всеки момент ще се строполи на пода. От устата му се стича слюнка и капе по тесния, мършав гръден кош, покрит с редки сиви косми. Дантребер обърсва лигата си с опакото на ръката. Мътните му очи се взират в Люси, сякаш се мъчи да я различи. После с трепереща ръка поднася към устата си лулата с крек, която стиска в шепа, и всмуква дълбоко от отровата. Щом вдишва, издава звук, подобен на хриптене, после простенва от удоволствие и затваря очи с блажена гримаса.

Can you help me, occupy my brain?

Oh yeah!!!^[2]

Усмивката изчезва. Дантребер сякаш вече не вижда Люси, замъгленият му от наркотика ум не може да се съсредоточи върху заобикалящата го действителност повече от няколко секунди. Старецът отново започва да поклаща глава и да се върти като дервиш. Люси забелязва, че бедрата му са зацапани с изпражнения, които се стичат от ануса, но никой от присъстващите не обръща внимание. Край него другите двама братя Васу гледат сцената с израз на смъртна скука, отпуснати на скамейките. До тях две мършави голи момичета, които изглеждат здраво надрусани, се навеждат към внушителните бонгове и изпушват съдържанието на малките съдинки, затоплени от пламъка. Димът, който се стеле в помещението, идва от техните лули. Алкиндар дърпа Люси за ръката, за да я изтръгне от застиналото й съзерцание. Тя тръгва след него към ъгъла на салона, където в издълбана ниша в стената е обособено нещо като сепаре с ниска маса.

Сърцето на Люси замира, когато вижда кой е насядал около масата в тъмното кътче на салона. От пръв поглед разпознава братята и гаджето на Манон, които си приказват и пийват уиски „Джак Даниелс“. Има и четвърти мъж — по-възрастен, който поднася чашите и хвърля любопитен поглед на Люси. Без съмнение мъжът с гладко обръсната — като на синовете си — глава е бащата на Манон. Люси се вцепенява. Явно ще я разкрият. Ако този човек е поискал да доведат дъщеря му, спукана й е работата, освен ако не пробва да ги залъже, че е станала грешка… В края на краищата, откакто Алкиндар е дошъл да я отведе, не се е обръщал към нея с името „Манон“ — може да им каже, че младата жена е на бара в партера. Но ако успее да ги залъже, ще трябва да се измъкне незабавно, а това може да се окаже трудно. Мислите й препускат в безпорядък, като зашеметена е. Напълно проумява катастрофата едва когато някаква фигура се навежда напред и й се усмихва, надничайки между раменете на братята си. Седналата до майка си Манон досега се е криела в дъното на нишата. Люси се чувства глупаво, обидата надделява над тревогата.

Събраното семейство дилъри избухва в подигравателен смях. В същия момент Алкиндар застава плътно зад гърба й и мълчаливо я стисва за раменете.

And so as you hear these words telling

you now of my state

l tell you to enjoy life

l wish I could but

It’s too late^[3]