Доминик Мезон
Пирът на зверовете (35)

34

При нормални обстоятелства демонстрация в подкрепа на изцяло женска руска пънк група, пратена в затвора от властите по обвинения за богохулство, едва ли би заинтригувала майора дотолкова, че лично да се включи в нея. Ала участието на феминистки сдружения, в които членува Люси Мерпаз, и заявеното в сайта 4chan живо безпокойство и съпричастност към френските представители на „Анонимните“, позволяват да се допусне, че тук младата жена ще се срещне с хората, които вероятно са я свързали с Жудекс, в частност Юго Кастелен, когото засега ГДВС не е в състояние да открие.

Другото безспорно предимство според майора е, че демонстрацията се провежда на площад „Игор Стравински“ — на две крачки от „Бобур“ и на няколкостотин метра от собственото му жилище на улица „Гренета“. Засега Роси пие еспресо, уютно сгушен в съседното кафене, и наблюдава как скулптурите на Тенгли постепенно се скриват зад пъстрата тълпа, която се събира на площада.

Роси е спал малко. Изолирането на Маркиони му отне по-голямата част от нощта. Вечерта му премина в прегледа във „Вал дьо Грас“, телефонните обаждания до министъра, които сенаторът накрая все пак изиска, очакването на резултатите, дългото разкарване из Париж с пет смени на коли, за да заблудят някой евентуален преследвач, а после и пристигането в два часа сутринта в реквизирания апартамент в жилищния комплекс на жандармерийския батальон до метростанция „Порт дьо Ванв“. Въпреки умората там му се наложи да обясни подробно задачата на двамата легионери, да успокои сенатора, който негодува срещу липсата на удобства в квартирата и не разбира защо Малик е предпочел да му купи исканите вещи, вместо да вземе неговите собствени, които са по-качествени, нито пък защо му забраняват да си донесе пури от личните си запаси. И така, преди да заключи апартамента ведно с обитателите му, са изминали още няколко часа, отвели майора у дома чак в шест сутринта.

Сега, едва четири часа по-късно, умората му прави парижките улици още по-сиви и влажни от обичайното.

Първи пристигат феминистките сдружения. Активистките раздиплят един по един плакатите, призоваващи за освобождаването на „Пуси Райът“. Някои нахлузват разноцветни скиорски маски, имитиращи сценичните костюми на групата по време на импровизирания концерт в катедралата „Христос Спасител“ в Москва, заради който бандата е арестувана. Докато тълпите се събират, майорът тръгва да търси ливански ресторантьор, който би могъл да удовлетвори последния каприз на сенатора. По време на обиколката хвърля поглед на тълпата и установява, че агентите на ГДВС, натоварени с наблюдението на манифестацията, фотографирането и регистрирането на участниците, току-що са пристигнали. Разполагането на екипи, извършващи наблюдение над протестните движения, е обичайна мярка, но сега вече то се осъществява в началото на сбирките, защото все повече и повече участници в подобни демонстрации се гримират или маскират. По-удачно е екипите да са на място, преди участниците да са се пременили в сценичните си костюми. Разположението на площада не позволява на агентите да се укрият в микробус без отличителни знаци — „подводница“, както се казва на професионален жаргон. Нямат друг избор, освен да се смесят с тълпата и да направят колкото се може повече снимки в такива неблагоприятни условия.

Тези бунтари, отстояващи правото да използват общественото пространство, за да оспорват установения обществен ред, спазват критериите за анонимност и вирусно популяризиране в интернет. Тяхното поколение носи маски и изопачава кодовете на едно робуващо на зрелищата общество, използвайки ги за собствения си протест. Роси знае, че появата на протестиращи с костюма на Жудекс ще бъде първият знак за разпространението на неговите идеи. Ако това стане, противникът им ще бъде на косъм от спечелването на битката. Подобни игрови и пародийни прояви се разпространяват светкавично по всички демонстрации. ГДВС се мъчи да се нагоди към промените, но се оказва доста трудно да се извършва наблюдение, да се оказва въздействие и да се упражнява контрол върху поколение от анонимни активисти, които поставят идеите над себичността, избягват лидерите и търсят консенсус за всяко решение — за зла беда на реда, чийто представител е майорът, свикнал да познава имената и лицата на враговете си.

Тълпата вече изпълва целия площад „Стравински“, Роси изважда от чантата си маска на „Анонимните“ и закрива лицето си с нея. Знае, че не изглежда като типичен манифестант и в този случай анонимността може да му бъде от полза. Кръстосва тълпата в търсене на един от обектите си — в случай че допусне грешката да дойде на протеста с открито лице. Сборището — спокойно и безобидно, протича без сблъсъци и без особено впечатляващи прояви. Сред закачулените феминистки орди майорът съзира няколко маски на „Анонимните“, подобни на неговата, но този знак за принадлежност е станал толкова популярен, че от него не може да се правят изводи за реално участие в движението.

Насред тълпата някои манифестанти непрекъснато повтарят: „Пресвета Богородице, изгони Путин!“. Анархисти скандират: „Ни бог, ни господар, не на моралния порядък!“. Двама стари атеисти пеят: „Ако Мария знаеше за абортите, нямаше да си имаме тези ядове…“. Момичета със скиорски маски се смеят, пушат трева, пъхайки филтъра между плетените бримки, и крещят феминистки лозунги…

Минутите текат и майорът започва да се пита дали не си губи времето, когато съзира екипа на ГДВС, натоварен с наблюдението на Люси Мерпаз. Обектът сигурно е недалеч от тях, някъде сред групичката млади жени, облечени за „поход на курвите“, към която гледат двамата агенти. Майорът оглежда десетината момичета, облечени като карикатури на проститутки — високи токчета, минижупи, огромни деколтета напук на студа, ярък и безвкусен грим.

Съзира Люси — тя пърха сред самопровъзгласилите се курви като волна пеперудка. Отива ту при едно момиче, ту при друго, поздравява, раздава целувки и шеги, оживеното й суетене недвусмислено показва близостта на младата жена с този активистки кръг. Но пък облеклото й не прилича на това на нейните приятелки — носи силно вталено сиво-розово костюмче, вдъхновено от модата през петдесетте, но с по-разчупена кройка, чорапи с ръб и бонбоненорозови обувки с толкова високи токчета, че с тях пристъпва като балерина в падьом. Косата й е стегната на кок, достоен за Одри Хепбърн — контрастът допринася за непочтителната лековатост на тоалета й. Роси е убеден, че е забелязал как младата жена мята крадешком насмешливи погледи към надзирателите си. Побеснява при мисълта, че екипът е разкрит, неохотно се изтръгва от съзерцанието си и се отправя към тях с бойна стъпка. Без да се обръща директно към агентите, той сваля маската, за да го разпознаят, и строго им подхвърля:

— Момци, тя се подиграва с вас. Едно момиченце ви надхитри!

— Майоре, с ваше позволение, не сме новаци. Или са я информирали, че я следим, или е изпечена професионалистка. От вчера на обяд ни прави на луди с мощния си мотор. В Париж следенето е истински кошмар. Сега си отдъхнахме, защото дойде с метро. Опасна хлапачка… колкото е приятна за окото, толкова е досадна за проследяване.

— Сигурни ли сте? Без неуместно перчене, защото ще повлияе на анализа ми.

— Напълно сигурни, майоре. Или е специалистка по проследяване, или е била предупредена.

Ядосан, че вече няма никаква надежда Люси Мерпаз да се срещне с останалата част от мрежата, майорът се пита кой дърпа конците в цялото надиграване и се отдалечава по посока на бара, щом вижда, че току-що пристигналият Малик влиза вътре. Сядат да изпият по едно кафе. Лейтенантът посреща с уморена въздишка вестта за новата издънка в предприетите мерки.

— Това не е всичко — допълва той и вади някакви листове от якето си. — Тази сутрин проследих историята на досието й. Дръж се да не паднеш. Анализаторът, който се е занимавал с него, отлично помни откъде е дошло искането. И има защо — за първи път в кариерата си е получил служебна бележка от толкова високопоставен началник.

— Давай по-накратко, по дяволите, не сме в американски трилър! Кой е поискал „анонимката“?

— Бониперти.

— Мамка му.

— Вземаш ми думите от устата. На всичкото отгоре „анонимката“ е съдържала и наскоро актуализирана информация, която някой вероятно е изтрил. Агентът се съгласи да възстанови каквото си спомня от сведенията. Всичко ти донесох — заключава Малик, побутвайки листовете към майора, който стои неподвижно с празен поглед.

— Не мога да повярвам — измърморва той.

— Какво не можеш да повярваш, Пол?

— Че Бониперти е източникът на изтичане на информация, съучастникът на Жудекс… Прекалено очевидно е — обяснява Роси. — Сигурно крие нещо от нас. Този случай не започва сега, а има предистория, за която не сме информирани.

— И аз си помислих същото, но съществува и друга възможност — подхвърля Малик, като нервно прокарва пръсти през косата си. — Противникът ни има вътрешни съучастници, които са способни да фалшифицират подписа на Бониперти. Позволих си да попитам секретарката му дали е запазила някакви следи от това искане, но нищо не намери. Може би искането не идва от директора…

— … А от някого, който е достатъчно добре запознат с вътрешните процедури, за да ги използва за собствените си цели — съгласява се Роси.

— И който някак успява да проникне в компютърната ни система, когато му се налага. Не само с хакване — все пак ГДВС не е хан…

— Може би има приятели, които манипулира… Тоя самодоволен мръсник Странски! — изругава обвинително Роси и удря с длан по масата.

— Подслушваме го и засега няма нищо интересно — успокоява топката лейтенантът, който не споделя неприязънта на Роси към старите медийни звезди.

Майорът изръмжава в знак, че се предава. Лейтенантът с право проявява предпазливост по отношение на Странски. Ще трябва обаче възможно най-бързо да говори с директора за призрачното искане на информация. В службата ще хвърчат глави. Изпива кафето си на един дъх и се задълбочава във втората част от досието на Люси Мерпаз. Преди три години младата жена е дарила сто и петдесет хиляди евро на асоциация в подкрепа на жени, станали жертва на изнасилване. Забелязва се сериозно разминаване между жизнения стандарт на Люси и липсата на декларирани доходи, като се изключат няколко нейни участия във фетишистки представления и списания под името Люси Марвел. Но досието е посветено основно на изчезването на приятелката на Люси — някоя си Роксана Мирча, двайсет и една годишна румънка, проститутка и наркоманка, незаконно пребиваваща, арестувана многократно от отдела за наркотици и нравствената полиция, на два пъти връщана в Румъния след първите си арести в Париж — по времето, когато още е била непълнолетна. Анализаторът си спомня, че се е обадил на полицая от Берне, който е разследвал след сигнала за изчезването на младата жена в покрайнините на Лизийо преди два месеца. Спомня си, че е докладвал, че е възможно колата на Александър Дантребер да е качила младата румънка на стоп въпросната вечер. Роси подсвирва през зъби.

— Тоя Дантребер е важна клечка, ако не ме лъже паметта. Можеш ли да ми намериш досието му? Мисля, че господинът е натрупал доста пасиви…

— Никога не е осъждан, майоре, няма криминално досие.

— Все ще се намерят две-три „анонимки“ за него. Попитай Льотерие, не знам дали ще ни е от голяма полза, но за всеки случай…

Не успява да довърши. Малик е забил нокти в ръката му и сочи навън с отчаяно изражение. Роси извръща глава и споделя ужаса на лейтенанта. В демонстрацията току-що са се влели три нови групи — „Възмутените“, които развяват надписи Occupy all streets, пънк рок групата „Копривите“, съставена от две близначки, които са се покатерили върху бордюра на фонтан „Стравински“ и бомбардират присъстващите с провокативни нецензурни текстове, придружавани от дънещи до дупка китари, и най-важното — група от четирима мъже в черно, които се държат за ръце и танцуват в кръг под звуците на „Копривите“. Четиримата младежи са облечени с дълги черни плащове и характерни широкополи шапки. Не стига това, ами единият държи плакат, на който отпред пише: „Те имат правосъдие, ние имаме Жудекс“, а отзад — „С Жудекс срещу корупцията и правосъдието“. Майорът се втурва към събиращите сведения агенти на ГДВС. Посочва им младежите, които отблизо изглеждат като наскоро навършили пълнолетие.

— Искам да знам всичко за тия четирима хлапаци — всичко, от раждането до днес. И то още тази вечер! Залавяйте се!

— Вече знаем кои са, майоре — отвръща един от агентите. — Сега не мога да си спомня имената им, но ще ви ги изпратя — това са мамини синчета от Ньой, които се мислят за революционери. Участват в движението на „Възмутените“ най-вече за да правят напук на родителите си. Не представляват особена опасност.

— А костюмите — що за маскарад?

— А, това е Жудекс! — възкликва агентът. — Не се стряскайте, той е стар герой от нашумял френски сериал, който изнудва корумпирани банкери…

— Благодаря, знам кой е Жудекс — срязва го майорът. — Искам да знам откога се появява по протестните движения?

— Появата му е съвсем прясна, първите ги видяхме вчера в Седемдесет и седми департамент на манифестация против шистовия газ. Затова се осведомихме. Но не са опасни, вкарват в обръщение масовата култура. Това поколение вярва по-скоро в такива неща, отколкото в големите теории — марксистки или други… Времената се менят — философства обърканият агент, свивайки рамене.

Заедно с настигналия го Малик майорът наблюдава няколко минути танца на жудексите със стиснати челюсти. Тяхното поражение танцува пред очите им под звуците на слаба пънк група. Вижда, че и Люси Мерпаз ги наблюдава — полуучудена, полуразвеселена, след което напуска множеството, последвана от обезсърчения екип на ГДВС. Роси яростно процежда през зъби:

— Ас теб, хубавице, скоро пак ще се видим!

Грабва досието на Люси, за да го прочете по-подробно. В края му е приложен списък на телефонните обаждания на младата жена през последните дни и локализацията им. Някои са засечени достатъчно прецизно, за да се определи точното място, откъдето се е обаждала младата жена. „Нормандия, Лизийо… Роксана — помисля си майорът. — Улица «Малт» 84 е нейното жилище. Улица «Милтон» 13… Опа!“ Майорът дава знак на Малик да се доближи и едновременно набира няколко ключови думи в търсачката на телефона си. После възкликва:

— „Селеритас“!

— Какво е това, Пол? — безпокои се леко изненаданият Малик.

— Частната детективска агенция, която помага на Жудекс в романа! Офисът й се намира на улица „Милтон“ 135. Няма такъв номер, улицата е прекалено къса. Но пък има номер 13.

— Дотук без възражения, майоре — усмихва се лейтенантът.

— Със сигурност не е просто съвпадение. Онзи ден Люси Мерпаз е телефонирала пет пъти от този адрес. Жудекс е твърде страстен почитател на персонажа и прекалено самонадеян — това ще го погуби. Май ни падна!