Доминик Мезон
Пирът на зверовете (38)

37

Перките на мелницата „Ла Галет“ не се въртят. Майорът не знае дали още го могат, или вече са просто декор, допълнителна украса за музея под открито небе, в какъвто се е превърнал Париж. Паркира ланчата накриво пред бялата порта на мелницата и се спуска обратно по улица „Льопик“ към магазина на Емил Монестие. Ускорява ход, защото знае, че предвид биографията на умрелия, е слабо вероятно сезираният магистрат да не разпореди незабавно производство. Ако иска на спокойствие да потърси връзка между стареца, Люси Мерпаз и Жудекс, ще трябва да побърза и да извърши търсенето, преди полицаите от районното управление да нахълтат и да започнат да му се мотаят в краката.

Екипът на ГДВС, наблюдавал Монестие, чака пред входа на магазина. Двамата агенти — стреснати новаци, започват усърдно да се суетят около майора. Знаят, че ще трябва да се обадят, без да протакат, в районното управление, за да подадат сигнал за смъртния случай. Нямат много време. Повеждат Роси през прашната неразбория на изложбената зала и завиват надясно в стаичка, където отдръпнатият от стената шкаф разкрива проход, потъващ под магазина. Обясняват какво са открили:

— Видяхме двама клиенти да влизат и да излизат с учуден вид, заудряха по вратата, извадиха телефоните си и после си тръгнаха ядосани… Не разбрахме какво става, старецът беше тук, не сме го видели да излиза. Влязохме в магазина, нямаше никой, но в стаята беше отворен този проход. Повикахме, както сигурно са постъпили и клиентите, но не получихме никакъв отговор. Тогава слязохме. И там…

Майорът нетърпеливо прекъсва обърканите им обяснения и слиза пред тях по витата стълба, която се спуска в подземията на Монмартър. Стъпалата са оцапани с кръв, парчета кожа, зъби и кости. Роси внимателно ги избягва и слиза на пръсти. Едно обезобразено тяло лежи долу, на неравния под. Кръвта се стича по лекия наклон и образува локва няколко метра по-нататък. От множество зейнали рани стърчат кости. Падането е потрошило стареца, сякаш някаква исполинска ръка го е сграбчила и блъскала в скала. Пораженията изглеждат сериозни — може би прекалено сериозни за обикновено падане, въпреки че стълбата със стоманени стъпала не е била подходяща за толкова възрастен обитател.

Останалата част от помещението също буди изненада. Огромните осветени витрини разкриват колекция, достойна за някой осквернител на гробове. Статуи от костницата в Седлек, книги от човешка кожа, урни, погребални украси, парчета кости и късове от надгробните плочи на бележити личности, погребани в „Монмартър“ и „Пер Лашез“… Скритото съкровище на Емил Монестие несъмнено струва цяло състояние и от неговия произход биха се заинтересували както криминалната полиция, така и Централното бюро за борба с контрабанда на културни ценности. Майорът хвърля око на злокобната сбирка, но няма време за подробен оглед. Отдръпва се от ексцентричната колекция на Монестие и отваря чекмеджетата на бюрцето в средата на помещението.

Хваща с носната си кърпа един молив и с негова помощ отваря чекмеджетата. Те разкриват купища бумаги и различни канцеларски материали. Няма счетоводна книга, нито бележник — само старо тефтерче от изкуствена кожа, толкова изтъркана, че съвсем е избеляла. Майорът го поема с кърпичката и предпазливо го разлиства. На последната страница с мъка разчита няколко бележки, надраскани с трепереща ръка: „Търг в «Кристис» за колекцията Гранже“. А на последния ред: „Потенциален купувач за измамата на Писаро?“.

Всичко това поражда съмнения у Роси. Майорът оставя тефтерчето, отваря последните чекмеджета, но открива само няколко щипки, лупи и препарати за поддръжката на старинните предмети във витрините. Никакви данни, каталог или списък — вероятно Монестие е знаел наизуст и наличната си стока, и клиентите си. Старият прекупвач е рожба на времената, когато информатиката е спадала към научната фантастика, а неприятностите със съда са го научили да не оставя писмени следи от дейността си.

Разочарован, майорът се изправя и се насочва към другата врата в помещението, чиято рамка и ключалка различава на стената вдясно. Тъй като в бюрото не е открил никакъв ключ, отива до трупа и бърка в джоба на халата на Монестие. Не се изненадва, когато напипва гладката повърхност на някакъв ключ с причудлива форма. Взема го и го пъхва в ключалката. Ключът се превърта и Роси избутва тежката врата, водеща към тъмен подземен проход. Майорът опипва стената и накрая открива ключа за осветлението — гола крушка осветява прохода. Чува, че зад него агентите губят търпение, започват да нервничат, задето не са се обадили в районното управление. Разрешава им да предупредят колегите си и се спуска в прохода.

Влажният тунел го отвежда до капак на тавана — за да стигне до него, се изкачва по отвесна стенна стълба с метални пръчки. Капакът се отваря, не е залостен. Озовава се в отключено тясно мазе в благопристойна кооперация. Майорът прави гримаса — ако съди по видяното досега, старецът е предпазлив и не би оставил прохода отворен. Вратата на кабинета може да е затръшната и отвън, след като ключът е прибран в джоба на трупа. Тази подробност, към която следва да се добави и прекомерната сила на падането, карат майора да се усъмни — пита се дали наистина става дума за нещастен случай. Не вижда никого във фоайето на жилищната сграда. Надява се, че кварталните полицаи няма да претупат разпитите на съседите: презумпцията е, че преди няколко часа проходът е бил прекосен от убиец, излязъл през вратата на сградата.

Когато майорът се качва в магазина, там тъкмо пристигат двама полицаи. Яд го е, че ще трябва да си губи времето в размяна на баналности. Не им разкрива причините за наблюдението над прекупвача, но споделя впечатлението си — според него смъртта му няма нищо общо с неговото разследване. В края на краищата нищо не доказва, че смъртта не е случайна, а още по-малко пък че е свързана със случая. Моли ги напълно проформа да му изпратят копие от всички свидетелски показания и да не претупват разпитите на съседите. Тъкмо излиза от магазина и телефонът му зазвънява: съобщение от Малик.

Шлосерите пристигат двайсет минути след потеглянето на майора — суровата му репутация на строг началник донякъде обяснява усърдието им въпреки липсата на прокурорско нареждане. Лейтенантът излиза да ги посрещне на улицата. Двамата техници са цивилни, но са свикнали да ги викат за полицейски случаи. Учудват се, че заварват само един лейтенант с младежки вид. Малик трябва да се насили да се държи властно и рязко, за да ги накара да започнат работа.

Двамата шкембести четиресетина годишни мъже преглъщат въпросите си и с роптаене коленичат пред здраво бронираната врата. Борбата е трудна, тъй като Малик им е забранил да използват инструменти, които може да оставят видими следи от проникване с взлом. И така, шлосерите трябва да разбият ключалките деликатно без тесли, набивачки и киселини — нещо ново за тях. Те оставят куфарчетата си, изваждат набор от клещи, екстрактори, масльонки, връзки ключове и с въздишка се захващат за работа. За щастие, нито един обитател на сградата не минава покрай тях, което спестява на лейтенанта необходимостта да скалъпва обяснения за взлома. Поставянето на предпазни пластини по арматурата на вратата и около ключалките отнема доста време, но накрая двамата мъже се изправят. Единият изважда кърпа, оцапана със смазка, и си изтрива челото с нея, след което оповестява на Малик:

— Можете да влизате, отворено е. Обаче, лейтенанте, това, което ни плаща префектурата, е направо смешно в сравнение с труда и материалите, които изразходваме. Ще се разорим.

— Ще ви овъзмезди ГДВС. Дайте ми визитката си, ще ви изпратя формулярите, които трябва да попълните. Няма ли аларма?

— Оттук не видяхме да има, но не разполагаме с достатъчно оборудване, за да сме сигурни, а и не сме специалисти. Ако все пак алармата сигнализира в районното управление, не би трябвало да е проблем за вас, нали така?

Лейтенантът прибира визитката им в джоба си и ги успокоява с нещо от рода на: „Не, не се страхувам от идването на полицаи от районното, тъкмо напротив…“. Не може обаче да им признае, че се страхува от евентуалното пристигане на Жудекс и неговите съучастници. Колебае се дали да ги отпрати — може да му потрябват за някоя друга врата в бара — и се задоволява да ги помоли да го почакат във фоайето на жилищната сграда. Останал сам, той изважда глока си и хваща бравата. Сърцето му бие лудо при мисълта, че прониква в свърталището на Жудекс. Без майора Малик още по-осезаемо усеща, че не е роден за екшън герой. Сдържайки дъха си, той рязко отваря тежката врата, която се трясва в стената. Лейтенантът влиза с насочен пистолет и зорко оглежда най-сетне достъпното помещение.

Това, което вижда, е отчайващо нормално: обширен пустеещ бар, претрупан и прашен тезгях, купчина столове и маси за бистро. Машината за кафе и машината за наливна бира са покрити с бели чаршафи. Дневната светлина едва се процежда през дъските, заковани на прозорците, прозаичните останки на кварталното кафене тънат в жълтеникав здрач. Лейтенантът тъкмо свежда оръжието с обезсърчена въздишка, когато забелязва нещо нередно.

Вратата зад тезгяха, която вероятно води към кухнята и складовете, не пасва на обстановката на обикновено бистро. Желязна и без брава, нейният масивен силует вдъхва такова страхопочитание, че изглежда предназначена да охранява банка. Сигурно е плъзгаща се врата, но се отваря с код, който се набира на клавиатура, подобна на дигитален код, само че азбучен. Малик се кани да повика шлосерите, но интуицията му подсказва да си опита късмета. Набира на клавиатурата шестте букви Ж У Д Е К С и почти не се изненадва, когато механизмът на вратата се задейства. Чува се свистенето на нещо като пневматично бутало и масивната метална врата се плъзва пред него.

Зад нея се включва осветлението. Лейтенантът зяпва при вида на онова, което светлината разкрива. Окъпаното в ярка неонова светлина задно помещение на кафенето е превърнато в своеобразна лаборатория, облицована с бели плочки от пода до тавана. Влиза са през затворена шлюзова камера със стъклени стени. Малик преминава през камерата и се озовава в дълга стая, покрай чиито стени са разположени плотове, оборудвани за включване на уреди, но самото оборудване явно е изнесено. В блестящото от чистота и намирисващо на белина помещение не е останало нищо, освен плоския екран, вграден в стената в дъното, и поставеното под него черно куфарче. Малик не смее да пипне нищо, макар да е убеден, че обитателите не са оставили отпечатъци, за което подсказва и миризмата на белина. Все пак решава да повика експертите от научно-техническата полиция, за да огледат най-подробно бара и апартамента.

Куфарчето го заинтригува. Със сигурност не е забравено — Жудекс го е оставил нарочно и лейтенантът не знае дали да го вземе, или да повика сапьорите. Тъкмо когато решава да повика сапьорите и научно-техническата полиция и да излезе, без да докосва нищо, екранът светва и на него изплува силует с широка черна мантия и широкопола шапка, която оставя лицето на човека в сянка. Това е Жудекс — такъв, какъвто обикновено го представят изображенията в масовата култура… Малик изпада в паника — влизането му е забелязано, страхуваше се от алармена инсталация и фактите доказват, че е бил прав. Тъкмо понечва да избяга, когато силуетът започва да подсвирква мелодията на песента „Времето на черешите“. Учуден, лейтенантът се спира и чува как гласът на Жудекс запява мелодията с друг текст:

Анархия когат’ настъпи,

честит ще бъде човек —

сърцето пълно, а стомахът — лек.

Дваж по-честит, щом да люби знай —

блаженство дивно;

анархия когат’ настъпи,

честит ще бъде човек със сърце пълно.

Жудекс му се подиграва с тази стара анархистка песен от Монмартър. Малик е запознат с революционната класика — задължителен елемент от общата култура на всеки член на отдела за борба с размирици. Песента е написана по времето, когато излиза първият филм за Жудекс. Впоследствие текстът е променен и смекчен, превръщайки се в настоящата версия на „Времето на черешите“, но първоначалната версия си остава част от класическия репертоар на протестните движения.

— Харесва ли ви моята песен, майоре? — запитва силуетът с глас, пречупен през компютърни филтри.

Сащисаният Малик върти глава във всички посоки в търсене на камера за видеонаблюдение. Ако Жудекс е допуснал подобна грешка, ще открият източника само след няколко часа и преследването ще продължи.

— Недейте да търсите. Няма камера. Това е запис, знаех, че ще дойдете. Отварянето на вратата задейства излъчването на това послание, както и още няколко изненади. Много ми беше драго да ви посрещна, но сега е време да тръгвам. Опасявам се, че това място скоро ще стане негостоприемно. Знае ли човек, може да съм оставил отпечатъци, а както сигурно се досещате, не мога да поема никакъв риск. Довиждане, майоре.

Силуетът изчезва и в помещението наново зазвучава мелодията на „Времето на черешите“. Жудекс си мислеше, че говори с Роси, следователно няма видеонаблюдение или пък не ги познава достатъчно добре, за да ги различи един от друг. Малик се губи в догадки, когато внезапно от тръбите под плотовете бликва бледорозова течност. Острата миризма го удря в носа и го задавя. Подът на лабораторията е залят с бензин, лесно може да се досети какво ще последва. Малик изпада в паника. След броени секунди лабораторията ще пламне. Светкавично грабва куфарчето и хуква. Краката му шляпат в горивото, бензинът вече залива и пода на бистрото. Почти е стигнал изхода, когато всичко лумва. Лабораторията сигурно се е превърнала в огнено кълбо. Хваща дръжката на тежката врата и я захлопва зад гърба си точно когато нажежен повей лъхва изоставеното кафене. В страха си от взрив лейтенантът се хвърля на пода в коридора, но вратата устоява на настъпващите пламъци. Малик опипва поопърлените косми на тила си, след което се изправя, изпраща трескаво съобщение на майора и повиква пожарната.

Докато чака спасителните екипи, лейтенантът обхожда с викове коридорите на жилищната сграда, за да изкара обитателите оттам възможно най-бързо. С куфарчето в ръка се опитва да организира евакуирането на сградата и оказва помощ на неколцината старци, които живеят вътре. Да бъде полезен, да си върши работата — усилията му за миг потушават срама, който изпитва, чувството за вина и гнева. След няколко минути пожарникарите нахлуват и поемат нещата в свои ръце. Малик излиза на улицата, преминава от другата страна на загражденията и осведомява командира на пожарникарския екип за ситуацията. Огнеборците изтръгват шперплата от фасадата на бара и прекарват маркучите през счупените прозорци. Кафенето е обхванато от пламъци, но бързата намеса на спасителния екип би следвало да спре разпространението на пожара към горните етажи и да предотврати катастрофата.

Докато отговаря уклончиво на въпросите на командира за причините за инцидента, Малик вижда, че Роси пристига. Прекъсва разговора и отива при началника си.

Набързо разказва за провала си, а през това време майорът внимателно оглежда куфарчето. Претегля го на ръка, разтърсва го, опипва го. Вдига въпросително поглед само когато Малик споменава за песента. Щом Малик стига до евакуацията на жилищната сграда, майорът натиска ключалките на куфарчето. Лейтенантът го спира с жест:

— Внимавай! Може да има бомба!

— Няма бомба, куфарчето е празно, вътре няма нищо…

Ключалките щракват и куфарчето се отваря. Напрегнат като струна, Малик затваря очи. Роси не трепва и се задоволява да оповести с равен глас:

— … Освен едно съобщение.

Със скептична гримаса майорът извръща вътрешността на куфарчето към лейтенанта. То е празно. На червеното кадифе, с което е подплатено, обаче се мъдри плочка с името на собственика. На тази медна плочка лейтенантът прочита: Хюсеин Ибрахим Салех ал-Малики.

Ако наистина става дума за някакво послание, то засега смисълът му убягва на двамата офицери. Те се отдръпват, за да направят път на пожарникарите, облечени в огнеупорни защитни костюми. Без да обръщат внимание на полицаите, огнеборците тичат към пламъците, които поглъщат фасадата на сградата.