Доминик Мезон
Пирът на зверовете (6)

5

Желанието да си погледне часовника става все по-силно. Роси знае, че зад гърба му психоаналитикът не го изпуска от очи и че такъв жест би бил най-малкото неучтив. Терапевтът със сигурност ще го попита дали иска да преустанови сеанса. Майорът няма желание да създава у него впечатление, че скучае, че идва в кабинета му едва ли не насила. Играта, която са започнали, има тънки правила — ако Роси му покаже, че го посещава по необходимост, крехкото равновесие ще бъде нарушено и психоаналитикът ще намери начин да прекрати тези срещи.

Досега Роси успява да го залъже. Ходи на терапия при Жан-Луи Бошер с едничката цел да му устрои клопка. Според близките на един министър психоаналитикът оказал съмнително влияние на съпругата му и въпросният министър помоли ГДВС да проучи миналото на терапевта и неговите методи. След рутинното разследване Роси е натрупал достатъчно подозрения за нарушения на професионалната етика, всевъзможни злоупотреби и присвояване на пари, за да му се прииска да му заложи капан. Само че терапевтът се радва на такъв престиж сред жертвите си, че никоя от тях не иска и да чуе за жалба, нито дори за свидетелски показания. Техният наставник напомня за гуру, който е настанил сектата си в изискан кабинет в Шести район на столицата.

Луксозната обстановка дразни Роси с приглушената си мекота. В това помещение няма за какво да се хванеш. Всичко, което човек очаква да завари в кабинета на един психоаналитик, се намира точно там, където би трябвало да бъде. Зад бюрото се издига внушителна библиотека, подхождаща на мебелите в стила на деветнайсети век, която е побрала пълните съчинения на Зигмунд Фройд и Лакан^[1]. Дори памфлетът на Мишел Онфре^[2] срещу психоанализата е изложен на показ — за да създава добро впечатление и да докаже, че терапевтът е широкоскроен човек. На стената са окачени африкански маски, редом с литография на Кандински. Майорът има чувството, че се намира в шоурум на агенция за недвижими имоти, специализирана в обзавеждане на медицински помещения. Тази прекомерна нормалност крие коварни намерения. Истината за Бошер още не е ясна — пациентите му не се замислят по въпроса, докато за Роси той се превръща във фикс идея.

Министърът с мъка убеди съпругата си да не стъпва повече в кабинета на Бошер, но въпреки това Роси не изпуска плячката си. От три месеца посещава психоаналитика на всеки две седмици и успява да го заблуди. Ясно усети двоумението и съмненията на терапевта, когато му каза какво работи. Бошер се опита да го убеди, че не трябва да избира него, и го посъветва да отиде при други колеги, за да направи най-добрия възможен избор. Но майорът играе добре ролята си от самото начало, на всеки сеанс. Изповядва се искрено и не му липсват страхове. Вече успокоен, терапевтът смята, че си има работа с пациент, който може да се окаже много полезна връзка. Роси се възползва, за да събира сведения, да трупа данни, да тършува из документацията при всяка възможност. Малко по малко успява да разкрие картите на Бошер в това надцакване. Когато му омръзне, ще го хвърли в лапите на криминалната полиция. Осъзнава, че е мълчал повече от минута, когато Бошер се покашля, за да го изтръгне от унеса му. Роси се извинява и продължава:

— Хубавото през последните седмици е, че пия много по-малко. Едва една-две чаши на ден. Не знам дали вече не ми се пие, или пък алкохолът просто не успява да ме отпусне, но ми се струва, че потребността от него е намаляла. Знам какво ще ми кажете: не, не компенсирам с други субстанции. Обаче съм напрегнат, да. Нуждая се от движение. Ако трябва да си прекарвам времето с бумащина, трудно ще издържа.

— Физическата дейност успокоява ли ви?

— Не. Ако беше така, щях да спортувам повече. Помага ми, но за кратко. Не мога по цял ден да тренирам бокс. Трябва ми адреналин, напрежение, дори страх. Само при такива обстоятелства се чувствам добре. Но рискът ме претоварва, изтощавам се непрекъснато да си търся белята. Силно ми се иска да мога да се порадвам на малко покой, без да ме връхлита тревога.

— Не изпитвате ли нужда да разсеете самотата си?

Роси е нащрек. Психоаналитикът често се връща на този въпрос. В началото майорът му обясни, че начинът му на живот не може да се нагоди към трайна връзка, че още от юношеството си е неспособен да изгради доверие в отношенията си с жените, че крие, лъже, измъква се — съзнателно или не, — за да не се обвърже или разголи. Много работа го чака, докато успее да промени отношението си. Затова настойчивостта на психоаналитика изглежда нетактична, дори подозрителна. Роси решава да се съгласи с него, да се преструва, за да разбере какво си е наумил. Въздъхва като човек, който се предава, и подхваща:

— Разбира се, че изпитвам. Понякога си казвам, че ако можех да споделя с някого тези мигове на покой, да се доверя, да разкажа за страховете си, да кроя планове, да се отдам на чувствата си… сигурно бих успял да преживея трудните периоди. Но не става по команда. Сам съм и не знам как да сложа край на самотата.

— Самотата е ужасен бич, вероятно най-страшното зло, което разяжда нашето общество, въпреки че то е изцяло подвластно на комуникацията. В това се заключава парадоксът на съществуването ни: говорим с все повече хора, но сме все по-самотни. Умножаването на контактите не премахва самотата, тя се засилва с всеки изминал ден. Ако имате над сто приятели, бъдете сигурен, че всъщност нямате нито един.

— Така е, но какво мога да направя?

— Организират се групи — истински социални мрежи — между хора, които искат да установят ясни, здрави, дълбоки и искрени взаимоотношения. Знам за такива групи, аз самият водя няколко. Приемете ги като събирания на анонимни самотници. Само че групата е цярът за болката, която лекувате, като я посещавате. Резултатите са много добри… за онези, които играят по правилата.

Роси ликува и стисва юмрук върху облегалката на кушетката, на която се е излегнал. Ако може да се включи в тези групи, ще установи връзка с най-уязвимите пациенти на Бошер. Успее ли да спечели доверието на някои от тях, вероятно ще открие доказателства за злоупотребите на психоаналитика. Бошер допуска груба грешка, пускайки лисицата в курника.

Майорът прикрива радостта си и се опитва да си придаде умерено колеблив вид.

— Мислите ли, че с минало и профил като моите ще мога да участвам в тези сбирки?

— Защо не? При нас има всякакви хора, ще останете изненадан. Но трябва да се почувствате готов. Засега бих искал просто да си помислите по въпроса.

— Обещавам да си помисля.

— Не ми обещавайте, не сте ми длъжен. Тези решения засягат само вас.

Бошер помълчава за миг, после продължава:

— Стига толкова за днес. Знам, че изгаряте от желание да си погледнете часовника. Потвърждавам, че времето ни изтече.

Майорът става и отива при терапевта, който не е помръднал от бюрото си. Усмихва се примирен, че е бил разкрит.

— Започвате добре да ме опознавате, докторе… Извинете, забравих, че не сте лекар.

Бошер се разсмива и безброй бръчки набраздяват плешивото му теме, когато очите му се разтягат в гримаса, която се стреми да изразява сърдечност. Великодушно махва с ръка, пръстенът с монограм присвятква на дневната светлина с мимолетен, но ангелски блясък.

— Ако това ще ви успокои, можете да ме наричате доктор, но не съм следвал. Не притежавам нито уменията, нито тесногръдието на традиционната медицина.

— Няма значение, имате пълно право да практикувате, без да сте им попадали в ръчичките.

— Поне още известно време, надявам се.

Роси заплаща сеанса и се отправя към вратата. Стиска ръка на терапевта.

— Ще се видим след две седмици, докторе!

— Да. Ако дотогава не сте ме арестували, ще ви очаквам, за да ви помогна. Много дълъг път ни предстои да извървим двамата. По-дълъг, отколкото си мислите, майоре.

Лукавата усмивка на Бошер придава на шегата му скрит съзаклятнически подтекст, от който на Роси му става неловко. Излиза от кабинета, питайки се до каква степен психоаналитикът е прозрял истинските му мотиви. Ако Бошер знае, че Роси се мъчи да го уличи, би следвало да се опита да прекрати консултациите. Поводи не липсват и тогава Роси би бил принуден да разкрие картите си.

Замислен, той слиза по стълбите и се озовава на булевард „Сен Мишел“. Възможно ли е психоаналитикът да съзнава неговото двуличие и все пак да продължава да го приема, защото знае, че сеансите са необходими на майора, който никога няма да отиде при негов колега, без да използва като алиби някакъв професионален мотив? Ситуацията притеснява Роси, почти му е съвестно, че мами човек, който може би искрено се опитва да му помогне въпреки рисковете, на които се излага.

Веднага щом включва телефона си, той започва да пращи като лук, пуснат в нагорещен тиган. Размишленията му са прекъснати от съдържанието на гласовата му поща. Спешно трябва да отиде в ГДВС за кризисно съвещание. Инстинктът му подсказва, че през идните дни няма да му липсва работа. Най-добрият лек.