Доминик Мезон
Пирът на зверовете (15)

14

Жудекс сковано измерва с поглед множеството. Безупречният му смокинг изпъква изразително на фона на белите стени на замъка. Лицето му е скрито зад внушителна маска на птича глава, вдъхновена от карикатурите на Домие. Супергероят се обръща, поема безжизнената бяла гълъбица от ръба на кладенеца и тръгва по дълъг коридор, където танцуват двойки с не толкова изтънчена маскировка. Всички замират, прекъсват танците и го гледат как минава, хипнотизирани от величавата осанка на новодошлия. Музиката отмерва неговите стъпки — съдбата е влязла в двореца на банкера Фавро.

Майорът е запленен от началната сцена от филма на Франжю и си я пуска непрекъснато, търсейки в кратките кадри отговори на въпросите, които го терзаят. Вече доста добре е запознат с екранния герой Жудекс — умът му, привикнал да чете и да извлича най-същественото от дебелите папки с документи, е трениран да схваща бързо.

Почти всички произведения с главно действащо лице Жудекс разказват една и съща история за разплата в стил „Граф Монте Кристо“. Романът на Бернед, публикуван като подлистник в списание, има само едно продължение — написана от автора история, останала незабелязана и представляваща библиографска рядкост. Двата филма са по първата книга. Филмът на Луи Фьояд дори е сниман паралелно с публикуването на главите от романа на Барнед — уникално за времето си творческо решение, впоследствие породило спор между двамата за авторските права над персонажа.

След 1917 година единственото значимо произведение за Жудекс е филмът на Франжю, заснет през 1963 година, макар че образът притежава всички характеристики, гарантирали успеха на американските му събратя — плащ, широкопола шапка, тайна самоличност, изключителни способности, подземие, автомобил и новаторски технически джаджи. Жудекс — „съдия“ на латински — е предтеча на маскираните супергерои. Само че, бидейки твърде двусмислен за страна като Франция, която отхвърля саморазправата, героят предизвиква страх в годините след Втората световна война, когато французите се обявяват за по-добродетелни и най-вече — започват да хранят дълбоко недоверие към всеки, самопровъзгласил се за свръхчовек.

Измисленият Жудекс си отмъщава на банкера Фавро, който е виновен за смъртта на баща му — докарал го е до разорение с непочтените си далавери. Въпреки това Жудекс никога не убива. Мнимият му наследник пренебрегва решението на супергероя, но сигурно и той е воден от желание за мъст. Майорът е все така заинтригуван от смъртта на Делоне, настъпила на бал, който толкова напомня на този от филма на Франжю. Не може да откъсне поглед от кадрите на „Птичия бал“ — просто е хипнотизиран от музиката на Морис Жар, която отмерва бавното влизане на Жудекс, преди той да съживи гълъбицата и банкерът да се строполи на земята. За да успее да замисли толкова сложно убийство, водейки се от въпросната сцена, убиецът трябва да е болестно пристрастен към творбата. Роси е киноман и знае, че Франжю е един от основателите на Френската филмотека, която организира множество изложби на снимки и на архивни документи за филмите му. Около него ресторантът постепенно се опразва и майорът решава да мине през Филмотеката, преди да е затворила.

Току-що е завършила последната вечерна прожекция. Рядката публика полека-лека се разпръсва по площада и поема към улица „Берси“ или към улица „Белмондо“. Афишите оповестяват филмов цикъл на Тим Бъртън, в преддверието отекват финалните ноти на музиката към „Батман“, с която Принс за последен път разкрива дарбата си да забавлява масите. Младата жена, която наглежда касата, вижда приближаването на Роси отвън и се промушва между последните зрители, вървящи насреща му към изхода.

— Забравихте ли нещо? — пита тя с любезна усмивка. Майорът отива при нея, изважда служебната си карта и я оставя на гишето. Касиерката прилича на студентка от седемдесетте — носи очила с прекалено дебела за лицето й рамка, рижата й коса е изпъната в старателно оформен кок, а тясната лилава рокля очертава едрите й бедра.

— Have you ever danced with the police in the pale moonlight? — шегува се майорът, заимствайки известна реплика от току-що приключилия филм^[1]. — Майор Пол Роси, ГДВС. Надявам се, че нямате уговорена среща.

Без да навлиза в подробности по случая, Роси обяснява на младата жена, че трябва да получи достъп до архивите на филма „Жудекс“. Перспективата да участва в криминално разследване, свързано с филмовото изкуство, явно ентусиазира младата жена. Не се налага нито да настоява, нито да споменава възможността за заповед и последващ обиск. Събеседницата му предугажда всичките му желания и предлага да му помогне, колкото и време да отнеме. Майорът се усмихва, приема и си казва, че никога не бива да подценява жаждата за приключения у младите студентки кинолюбителки.

— Имате късмет. Наскоро приключи една ретроспектива за Франжю, всички документи са още тук. Имаме много архивни документи от филма и фотографии от снимките с Пиер Зюка, които предстои да бъдат върнати на собствениците им.

Архивите се помещават в стаичка в подземието на Филмотеката. Майорът качва десетината кашона в един кабинет, който младата жена му отключва. Добрата й воля и още по-доброто й настроение издържат петте часа, през които майорът старателно изследва съдържанието на кашоните. Сценарии, изпъстрени с бележки на ръка, стори бордове, писма от продуцентите, снимки от предпремиерите, интервюта и фотографии от снимането на филма — материалите са в изобилие. Люсил — така се казва младата жена — прави ксерокопия на всички документи, които заинтересуват майора, а той самият преснима част от материалите с телефона си. Записва десетки имена — повечето са на покойници, но Роси възнамерява да предостави списъците на анализаторите от ГДВС, за да проверят наличните досиета за цялото това войнство. Силен интерес проявява и към списъка с благотворители, които или са предоставили документи, или са направили дарения на Филмотеката, за да финансират ретроспективата.

Стрелките на часовника му показват пет часа сутринта, когато затваря последния кашон. През прозореца на тясното кабинетче се вижда, че навън вече се развиделява. Роси взема двете папки с документите и с имената, които е отделил. Люсил седи пред него на ъгловата маса. Босите й стъпала висят във въздуха, подпряла е глава на купчина папки. Заспала е — вероятно преди доста време. Благодарният Роси безшумно става, сваля очилата на младата жена, оставя ги до нея, загася настолната лампа, която осветява бюрото й, после я целува по челото и си тръгва, оставяйки я да си отспи.