Доминик Мезон
Пирът на зверовете (2)

1

Прииждащите вълни яростно блъскат зъберите на островчето Антиош. Дори ятата рибарки, които всеки ден ловуват около фара и подводните скали, са останали на сушата. Сгушени нависоко в процепите по каменистия бряг на Шасирон, те чакат вилнеещите природни стихии да се укротят. Този миг още не е настъпил, а вляво на хоризонта слънцето вече потъва в океана зад остров Ре.

На няколко кабелта^[1] от брега, сред високите вълни, които разтърсват рибарското корабче като вейка, Ерван и неговите съучастници не могат да видят залязващото светило. Знаят обаче, че след няколко минути ще стане тъмно като в рог и тогава трябва да предприемат безумната си подводна експедиция.

Стомахът на Ерван се е свил от притеснение. Замислил е набег в трюма на товарния кораб „Маравиля кутейра“. Убедил е тримата си спътници да се възползват от прекъсването на спасителните операции по време на бурята, за да претършуват и ограбят каютите на круширалия плавателен съд. Въпрос на чест е да не се откаже, защото само това му е останало — едната чест. Откакто фирмата му за водолазна екипировка под наем фалира, търпи само провали. Тази нощ трябва да обърне късмета си в своя полза, иначе семейството му ще бъде обречено на нищета за месеци, дори години напред.

Вече три дни нефтеният разлив, причинен от заседналия бразилски кораб, занимава медиите. От корабокрушението насам яхтеното пристанище на Сен Дени д’Олерон — обикновено мирно и тихо извън туристическия сезон — кипи от трескава дейност. Наложи се затворените през зимата хотели и ресторанти да заработят, за да посрещнат внезапния наплив от посетители. Журналистическите пълчища щурмуват сградата на пристанищната администрация, а преди бурята рояци моторници браздяха пролива между рифовете на Антиош и остров Олерон. Ерван и неговите приятели вече припечелиха няколкостотин евро, предлагайки услугите си, за да отведат журналистите до самите отломки. По това време на годината обаче не липсват безработни моряци и конкуренцията на рибарите от Ла Котиниер с техните големи кораби сложи край на дребния им бизнес.

Тъкмо последните журналисти, с които Ерван пропътува петте километра, делящи останките от брега, му подсказаха тази налудничава идея. По време на разговорите им стана дума, че има нещо мътно около пътниците, които са се намирали на борда на товарния кораб по време на корабокрушението. Сухогрузът^[2], предназначен за превоз на дърва, карал тропическа дървесина от пристанището на Итакуи в Северна Бразилия до пристанище „Ла Палис“ в Ла Рошел. Насред бурята се натъкнал на рифовете — по тия места подобно бедствие не се е случвало, откакто построиха морския фар на Антиош. Журналистите все още се губят в догадки относно причините за катастрофата: повреда на фара, груба грешка в курса, допусната от капитана, механична авария… Едно обаче изглежда сигурно — товарният кораб гази над десет метра, което означава, че се е намирал на няколко морски мили^[3] от предполагаемия си маршрут. Подобно отклонение не може да се обясни само с бурята. Продължават да се изказват най-различни хипотези, но понеже никоя не се откроява, всеобщото любопитство все повече се разпалва.

Филипинският екипаж на бълкера^[4] тип „хендисайз“^[5] и капитанът — руснак по народност — са откарани с хеликоптер до жандармерията в Рошфор, където са разпитани за обстоятелствата около драмата. Корабокрушението поражда въпроси относно самоличността на някои от пътуващите на кораба лица. В бордния дневник не е отбелязан нито един пасажер, а целият екипаж е в Рошфор. Въпреки това трима от спасените са избягали още с пристигането си на сушата, преди да бъде установена самоличността им. Арматьорът^[6] — филиал на нормандската компания „Дантребер“ със седалище в Гърнси, е заявил, че не знае нищо за тях. Бягството кара журналистите да предполагат, че на борда е имало трафиканти.

Най-вероятно стоката им е останала на кораба, защото не са могли да отнесат нищо с жалките спасителни лодки на сухогруза. Предполагаемото потънало съкровище разпали въображението на Ерван. Безделието и непрекъснатото киснене в баровете на острова са му помогнали да завърже някои съмнителни познанства и да участва в обирите на няколко пусти вили в Сен Трожан, на южното крайбрежие на острова, така че знае къде да продаде евентуалната плячка от останките. След като идеята узря в съзнанието му, се оказа детска игра да я посее и в умовете на познати водолази. В тия времена на икономически застой Ерван по-скоро бе загрижен планът му да не бъде подет и от други, освен от неговите избраници. Само чакаха сгоден случай, за да съживят традицията на олеронските грабители на круширали кораби.

Метеорологичните условия са на тяхна страна. Затишието, позволило спасяването на екипажа и започването на операцията по изваждането на заседналия кораб, се оказа краткотрайно. Ураганът със сила десет по дванайсетстепенната скала на Бофорт отново се развихри по крайбрежието на Шарант и се наложи спешно преустановяване на цялата дейност. Роякът моторници изчезна, натоварените с журналисти рибарски кораби се прибраха в пристанището, а бреговата охрана се оттегли на разумно разстояние от скалите. Никой водолаз не би припарил до отломките при такова вълнение. Ето как Ерван и приятелите му попадат в капана на собственото си самохвалство. В моряшките семейства се смята за малодушно да отстъпиш пред природните стихии, а и тримата толкова отчаяно се нуждаят от пари, че не могат да си позволят лукса да се държат като страхливци.

Ерван хвърля поглед на мъжа, който седи на скамейката срещу него. Люка — най-младият от тях — е блед, устните му треперят. Син на рибар, той самият е лицензиран водолаз, така че не го мъчи морска болест, а страх. Никой не би допуснал какво се готвят да извършат — само наистина отчаяни хора биха заложили живота си на карта, поемайки подобен риск. В жандармерията няма да се намери водолаз, който да се осмели да се спусне във вътрешността на сухогруза при такива метеорологични условия. Ерван се мъчи да успокои младежа, но Люка му отвръща грубо, отказва да признае, че го е страх, и извръща поглед. За да прикрие смущението си, засегнатият Ерван за трети път проверява дали кислородните бутилки са изправни. Екипировката им е отлична — единствено тя е останала на Ерван от съсипания бизнес. Поддържа я грижливо, в това отношение няма никакви опасения.

Вече са едва на няколкостотин метра от мястото, където ще се гмурнат, за да се доберат до товарния кораб под вода, далеч от погледите на бреговата охрана. Целта им, забучена на рифовете край Антиош, се доближава. Удължената предница с крановете, които се виждат от брега при спокойно море, е отчасти полегнала на скалите. Кърмата на бълкера, задържана от разкъсаната арматура, е потънала във водата до задната надстройка, от която се подават само най-горните етажи. Предвид метеорологичните условия, положението на кораба е крайно неустойчиво, при операцията по неговото изваждане досега не са успели да укрепят корпуса и заради бурята съществува опасност товарът от дървени трупи всеки момент да се отвърже и да се хързулне по наклонената палуба към кърмата, повличайки целия кораб в дълбините.

Над корабчето се спуска мрак и забулва лицата на спътниците на Ерван. Тримата безмълвно закопчават компенсаторните жилетки и нахлузват плавниците. Ерван се качва на палубата. Черният силует на товарния кораб стои между тях и светлините на военните катери на бреговата охрана. За да не ги чуят — слабо вероятно при грохота на вълните, — техният съучастник изключва дизеловия мотор, който се задавя и млъква. Корабчето продължава да се доближава до целта по инерция.

Напомнянето е излишно, но старият рибар с изсечено лице се подсигурява и им изкрещява, като се мъчи да надвика пристъпите на вятъра, чиято скорост надхвърля сто километра в час и затруднява и най-простия разговор:

— Ще се върна да ви търся в този участък точно след деветдесет минути. Не се разтакавайте!

Мъжете кимат със стиснати челюсти. Ерван не може да се сдържи и се провиква на всеослушание с престорена бодрост:

— Хайде, момци, мислете за всички подаръци, които ще можете да купите на децата си!

Преди още да е довършил, вече съжалява, че е изтърсил такава нелепица. Знае, че за да мислят за подобни неща, най-напред трябва да изплуват живи от безумното гмуркане и двамата му съучастници са обхванати от същите страхове. Откъм изтерзаната обшивка на кораба се носи виене на железа.

Намират се срещу кърмата на сухогруза, потънала във водата. От прочетеното в пресата Ерван знае, че над наклонения съд тегне опасност — всеки момент товарът от шестнайсет хиляди тона дървесина от тропическите видове Erisma uncinatum, Dypterix и Tabebuia impetiginosa може да се отвърже и да обърне кораба. Трябва да проникнат в този агонизираш звяр и да поверят живота си на устойчивостта на неговата черупка, шибана от вълните и разпорена от подводните скали. Ако тя поддаде, сухогрузът ще потъне заедно с тях.

Без да си продумат повече, без дори да се погледнат, за да не издадат страха си, тримата водолази нагласяват регулаторите и се гмуркат заднешком в тъмните бурни води на Атлантическия океан. Под повърхността Ерван запалва халогенния си водолазен фенер „Алсион“ и проверява посоката по компаса. И двамата му спътници запалват фенерите си и доплуват до него, после загребват с плавници към сухогруза. Под тях дълбочината е поне сто метра, но много скоро ще се натъкнат на скали.

Както са и очаквали, теченията са страховити и завихрящи. Заради бурята океанът е непредвидим, водата ври и кипи и трябва да се борят с всички сили, за да не се разпръснат ида се придвижат към металната грамада на круширалия сухогруз. Ако на тяхно място бяха по-неопитни водолази, теченията вече щяха да са ги повлекли, отнесли, зашеметили и погубили, но те тримата са калени в тези води.

Въпреки че разполагат с най-мощните фенери, които могат да се намерят на пазара, имат едва няколко метра видимост в богатите на планктон води на Атлантическия океан. Нощта ги обгръща в непрогледна тъма и мъжете са едва ли не изненадани, когато лъчите на фенерите им разкриват част от зелената обвивка на сухогруза. След малко се озовават до едно от гигантските витла на кораба — всяка отделна перка е голяма колкото автобус. Достигат целта си — потъналата кърма. Продължават да се издигат към задната палуба, търсейки отвор, през който да влязат в корпуса на „Маравиля кутейра“.

Ерван насочва фенера към повърхността. Течението мощно го блъска в обшивката, той удря хълбока си в стената и сподавя болезнения си вик. Опира длани на стоманата и се оттласква с ръце нагоре към мостика, покрай руля. Двамата му спътници го следват и опипват кърмата, докато накрая не намират каквото търсят — потопен илюминатор със счупено стъкло, който води към трюма на сухогруза. Ако бяха тръгнали към трюма с фенерите и екипировките през стърчащата над повърхността част, бреговата охрана със сигурност щеше да ги засече.

Закрепват вендузите към стените на кораба, за да преодолеят теченията и да застанат на едно място. После Лоик, който е в най-устойчиво положение, предпазливо пъхва ръка през счупеното стъкло и отваря илюминатора. Илюминаторът е достатъчно голям, за да се промушат през него с кислородните бутилки. Ерван пъха вътре фенера и осветява някакъв коридор. Изважда макарата с тънко найлоново въженце и я прикрепя към рамката на илюминатора. Това ще бъде тяхната връзка с изхода, тяхната нишка на Ариадна. Без нея може да се загубят в тъмната утроба на кораба и накрая да се задушат в мрака. Докато Ерван монтира пътеуказателя и завързва края на въженцето към водолазния си колан, Лоик прикрепя с вендузата си една резервна кислородна бутилка под отвора. Ако им потрябва допълнителен запас кислород, за да изплуват на повърхността и да стигнат до кораба на съучастника си, тази предпазна мярка може да им спаси живота. След като са се подсигурили по този начин, те без колебание проникват в тъмния, залят от водата коридор.

Товарният кораб ги посреща със зловещо скърцане, което дълго отеква в тишината на океана. Ерван проверява запасите си от кислород. Знае, че от тях тримата той „помпа“ най-много от бутилките. Напрегнатите усилия, с които се е добрал до кораба, са изпразнили наполовина първата бутилка. Трябва да си остави още толкова за обратния път, значи му остава една бутилка — разполага с по-малко от час, за да изследва каютите на сухогруза. Прави на спътниците си условния знак „наполовина празен резервоар“. Те кимат и се впускат по коридора. Нямат време за губене.

Спасителните екипи още не са изследвали тази част от товарния съд. Изпомпването на резервоарите, съдържащи хиляда триста и осемдесет тона гориво, е по-належащо от проучването на каютите в още неподсигурената отломка, която заплашва всеки миг да погребе изследователите, завличайки ги на дъното или премазвайки ги под тонове дървен материал.

По протежението на коридора има десет врати, по пет от всяка страна, а той самият води към трап, който го свързва с другите етажи. След като са разучили обстановката, тримата мъже си разпределят задачите: по три каюти на човек; после се събират в последната и се отправят към горния етаж, тъй като под тях най-вероятно е разположено машинното отделение.

Ерван мисли за писмата на съдебните изпълнители, за тегнещите върху му заплахи за банков запор и се устремява към първата каюта. Прекалено късно е да съжалява, трябва да намери нещо, което да му възвърне достойнството, иначе… по-добре океанът да го погълне. Отмества с ръка плуващите чаршафи, които препречват входа. Зад тях се показва скромна, оскъдно обзаведена каюта. Документи, дрехи и тоалетни принадлежности се поклащат в спокойната вода, която действа отморяващо на фона на току-що преживяното. Ерван започва да отваря шкафчетата и чекмеджетата едно по едно, но открива само прости вещи, които навярно принадлежат на някой моряк. Няма късмет. Излиза и се вмъква във втората каюта.

Помещението зад заяждащата врата е по-широко, фенерът на Ерван едва успява да го освети цялото. В него има бюро и мебели, които се носят безцелно в мрака. Отваря един шкаф, насочва лъча към съдържанието му и се ококорва от изненада. На закачалките висят екзотични носии — препаски и украшения за коса, чиито ярки цветове засияват на светлината на лампата. С подобни носии си представя облечени индианците от Амазония по време на племенни обреди. Издърпва едно чекмедже и изважда револвер и два пълнителя. Интуицията му оглушително крещи, че е намерил каквото търси, че изследва каютата на трафикантите. Полага последно усилие и навлиза да тършува още по-навътре в каютата.

Под купчина мебели, запратени към стената в дъното от накланянето на кораба, Ерван съглежда черен железен куфар. Измъква го криво-ляво изпод леглото и столовете, струпани над него, и установява, че е заключен с два едри катинара. Изважда от снаряжението си предвидените за подобни предпазители клещи-резачки и прерязва скобите на куфара, които не са чак толкова здрави. Не успява да го разтвори напълно — пречи му железният обков, но успява да пъхне ръка вътре и напипва нещо като стъкленици, наредени една до друга. Ерван напряга всичките си сили, за да избута обкова, и успява да отвори още капака на куфара. Отново бърка и изважда буркан. Осветява го и сподавя радостния си вик.

Стъкленицата е обкована от нещо като златна коруба. Капакът й също е златен, а цялата стъкленица е покрита с непознати за Ерван знаци. Успява да извади още една стъкленица, но с голяма мъка, и замалко да се пореже на срязаните скоби. Разбира, че ще му е нужна помощ, за да вземе останалите, затова пъха двата буркана в чантата си и излиза.

Докато пресича коридора, за да отиде при Лоик, Ерван ликува. Връхлита в каютата, която приятелят му би трябвало да претърсва в този момент. Съжалява, че не може да говори, за да даде воля на бурната си радост и да му съобщи, че с финансовите им затруднения е свършено и че животът им ще се промени. Вече толкова време търпи провали във всяко свое начинание, че откритието му придобива измерения на истинско прераждане. Лоик стои пред един отворен шкаф. Вратите на шкафа го скриват, Ерван забелязва само краката му. Потупва го по прасците, но той не реагира. Ерван доплува до него, отмествайки с ръка някакви въжета, които му препречват пътя. Водата пред очите му е гъста и лепкава и лампата не успява да пробие плътния слой. „Вероятно машинно масло“, помисля Ерван и хваща Лоик за рамото.

Лоик не реагира. Ерван го придърпва към себе си. Съучастникът му е безжизнено отпуснат. Разтревожен, Ерван отново отмества въжетата, които пак закриват полезрението му, и насочва лампата към главата на приятеля си. Лицето на Лоик зад водолазната маска е синкавобледо, застинало в ужасяваща гримаса, а от очите се вижда само бялото. Ерван проумява, че лепкавата вода наоколо всъщност е кръвта на съдружника му. От изненада надава вик и изтървава регулатора. Дихателният апарат изпуска дълга върволица мехурчета, докато успее да го нагласи.

Отново осветява приятеля си. Коремът под пъпа му е разпорен от край до край, вътрешностите му са изскочили от трийсетсантиметровия разрез. Червата му плуват в помещението, не въжета. Ерван замалко да повърне и да се задави, но страхът надделява.

Що за нещастен случай може да е причинил подобно нещо на съдружника му?

В безсилието си да разбере какво се случва Ерван излиза от каютата и тръгва да търси Люка. Не толкова плува, колкото се мята и пълзи, за да се добере до вратата, тежко диша в маската си и всеки момент ще изпадне в хипервентилация. Водолазните му рефлекси обаче надделяват, хваща се за рамката на вратата и нормализира дишането си. Успокоен, осветява коридора, за да види къде се намира последният член на триото. В светлия кръг се появява силует на водолаз, който се приближава. Махва му с ръка да дойде при него. В екипировката на водолаза забелязва нещо, което го озадачава — в ръцете си държи харпун, а неговият съдружник не е взел такъв със себе си. Значи това не може да бъде Люка.

Ерван осъзнава в каква ситуация са попаднали. Лоик не е пострадал при нещастен случай — бил е убит от други водолази.

Товарният кораб е клопка.

Зад непознатия в мътната вода изплуват още две фигури. Не носят фенери, но маските им са странни. На Ерван му се струва, че разпознава очила за нощно виждане. Само военни водолази със специална подготовка използват подобно оборудване. Опасява се, че ако се доберат до Люка, ще му отредят същата участ като на Лоик, но няма възможност да го потърси. Непознатите със сигурност са забелязали светлината на фенера му. Инстинктът му оглушително крещи незабавно да бяга, ако иска да отърве кожата.