Доминик Мезон
Пирът на зверовете (31)

30

Телефонният номер е непознат, но няма съмнение от кого е изпратен есемесът. Люси допива кафето си в малко бистро на площад „Абес“, чийто съдържател е зает да сервира менюто за деня на клиентела от търговци и банкери. Младата жена препрочита съобщението на Юго.

В никакъв случай не идвай в апартамента. Прекъсваме всяка връзка, която може да бъде засечена. Ще те потърся по ГЛМ. Jshadow

Jshadow — „Сянката на Жудекс“ — е псевдонимът на Юго. ГЛМ — „Господарка Люси Марвел“ — е името на сайта, в който тя предлага услугите си като фетишистка и садо-мазо господарка. Сайтът разполага с рубрика за контакти, която Юго е използвал първия път, за да й предложи сделката с Жудекс. Със създаването на сайта Люси се е погрижила никой да не успее да се добере чрез него до истинската й самоличност. Швейцарският хостинг няма да я разкрие, освен ако не го притиснат с международна заповед, а връзката между Люси Мерпаз и Люси Марвел ще бъде опазена в тайна. Съмнява се, че тази защита е достатъчна за Юго, но предполага, че от своя страна младият хакер също е взел предпазни мерки.

Пощата в сайта е препълнена — през последните дни е пренебрегнала клиентелата си от покорни роби. Отделя време да отговори на най-доходоносните си клиенти, като полага старание посланията й да звучат мнително, надменно и обидно. Изтрива най-просташките молби за контакт, отправени от жалки маниаци, архивира една покана за участие в следващата „Гъвкава нощ“ и накрая попада на съобщението, което би трябвало да е изпратено от Юго.

Косплейър Ю: Господарке Люси, още ли сте на разположение за срещата в клуб „88“ в 14 ч.? Очаквам ви с нетърпение и благоговение. Косплейър Ж

„Косплейър“ — така се наричат феновете на видеоигри и комикси, които ревностно се дегизират като любимите си герои на специално организирани сбирки — допирната точка между света на видеоигрите и света на фетишизма, между Люси и Юго. Много подходящ псевдоним, на момчето не му липсва находчивост. Нямат уговорена среща, младежът се опитва всячески да прикрие следите им. Прекомерната му предпазливост леко безпокои Люси — съучастникът й явно се бои. Най-сигурният начин да разбере защо, е да отиде на срещата. Люси плаща кафето и тръгва към Халите.

Хотел „Любов“ в „Клуб 88“ прилага една популярна в Япония концепция — предлага почасово стаи за дневни лудории над сексшоп с размери на гарова чакалня. Мястото се отличава с крещяща вулгарност и Люси старателно го отбягва. Предпочита срещи в частни специализирани хотели или по-дискретни клубове. Но Юго явно е избрал първото място, излязло в търсачката — най-очевидното буди най-малко подозрения.

След като паркира „нинджата“ в градинка на улица „Севастопол“, Люси излиза на улица „Сен Дени“, която гъмжи от чиновници, излезли на разходка през обедната почивка. Докато върви покрай витрините на многобройните квартални сексшопове, тя поздравява една хостеса, с която са се засичали на няколко партита, и стига до „Клуб 88“ — наименованието е уместно подбрано, тъй като сградата се намира на улица „Сен Дени“ 88. Люси непоколебимо минава през автоматичната врата, увенчана с ярък надпис, и влиза в магазина. Кима за поздрав на собственика и се насочва право към ескалатора, разположен в дъното на магазина, след безкрайна върволица от обложки на дивидита с порнофилми, пред които стоят танцьорки от пийпшоуто, опитвайки се да привлекат зрители за представленията си. Когато пристигна в Париж, Люси работеше в подобен клуб на площад „Пигал“. Изплувалият спомен я отвращава и тя ускорява крачка. След ескалатора минава покрай няколко кабини, където разни господа усърдно мастурбират пред порноиконите, в чест, на които пръскат семето си. Младата жена отвръща с презрителна гримаса на двусмисления поглед, който й отправя един от мъжете, и тръгва нагоре по стълбище, облицовано с бели плочки като в болница. Вляво вижда черни заграждения с врати, които приличат на кубове без прозорци — ето го и хотел „Любов“.

Стаите са с размери на затворнически килии и с разнообразни интериори — венецианска гондола, африканска колиба, японско доджо, ориенталски сарай, корабна каюта и кула в средновековен замък. Люси чука на вратата на кулата. Вратата се отваря почти веднага и в процепа се показва Юго, който запелтечва, забил поглед в обувките си:

— Извинявай, Люси. Жудекс не ми остави избор. Беше бесен. Ако не му се бях подчинил, сигурно щеше да ни ликвидира и двамата.

Вместо отговор тя въздиша и рязко го избутва вътре. Стаята е толкова тясна, че замалко да се блъсне в кревата. Срещу леглото, покрито с обикновен ластичен чаршаф, е поставен широк екран, който рекламира пълния видео каталог на сексшопа. Отблъскващата обстановка се допълва от огледало, душ, малък умивалник, хавлия и чехли за баня за еднократна употреба, в случай че човек иска да отиде до общата тоалетна на етажа. Вони на почистващ препарат и на съблекалня в спортна зала. Наименованието „кула в средновековен замък“ се оправдава единствено от тапетите, имитиращи тухли, таблата на леглото, тапицирана с лъскава черна изкуствена кожа, и шперплатовия андреевски кръст, залепен на стената в дъното.

— Не можа ли да намериш някое не толкова долнопробно място?

— На силно течение сме, вероятно те следят от тази сутрин, а не трябва да засекат и мен — оправдава се Юго, присядайки на края на леглото.

— Кой ме следи? Откъде знаеш, че ме следят?

— ГДВС. Жудекс ме предупреди, не съм сигурен откъде знае какво става там, но можеш да му се довериш — ГДВС е по петите ти и…

— Не ми дръж такъв тон, Юго, недей да фамилиарничиш с мен, разбра ли? — рязко го прекъсва Люси и удря с длан по таблата на леглото.

— Да, Люси, извинявай.

— От мен да мине. Какво е това ГДВС — ченгетата ли?

— Френското ФБР — присмехулно изрича младият хакер. — Тромав и неудачен механизъм, образуван от сливането на бившата служба за вътрешна информация, която се е ползвала с лоша слава покрай разните политически далавери, в които се е забърквала, и бившето контраразузнаване, ангажирано с контрашпионаж, докато похватите му в стил „Студена война“ в един момент не се оказали остарели. Две вехтории, събрани на едно място, за да изглеждат по-нови. Да, като цяло това са ченгета.

— Мислех, че ме търсят нравствената и криминалната полиция — заради Делоне?

— ГДВС си вре носа навсякъде, потъпква всички граждански свободи. Подслушват всичко, съставят досиета за всичко, което ги интересува, натъкмяват фактите, така че да угодят на поредните тези, които циркулират в кулоарите на министерството. Истинска политическа полиция, кучетата пазачи на капиталистическото общество — тях ги мразя най-много. Щом стане нещо гнило — аферата „Тарнак“, аферата „Мера“^[1], — значи със сигурност имат пръст. Мислим си, че живеем в демокрация, но ако решиш да отхвърлиш капиталистическата система, можеш да бъдеш сигурна, че нашенската „Щази“ от квартал „Льовалоа“ ще ти се лепне като пиявица. Ако искаме да съборим този обществен модел, корумпиран до мозъка на костите, трябва да започнем с неговите кучета пазачи. Нямаш представа колко далавери са потулили през последните шейсет години! Ако ги съборим, системата няма да се съвземе. Те са нашите врагове!

Трескавата тирада на Юго не учудва Люси — тя вече знае за склонността му да се пали под влиянието на недоразбрани анархистки писания. Повече я тревожи фактът, че наставникът му разполага с поверителна информация и споделя тези анархистки тези. Няма никакво желание да се замесва в уреждане на политически сметки. И без да е чела любимите книги на Юго, храни опасения, че подобни истории завършват със спретнатото и дискретно елиминиране на свидетелите.

— Не трябва да се виждаме повече, така нареди Жудекс. Жалко — много ми хареса какво правихме снощи — осмелява се да каже Юго и слага ръка на бедрото на Люси. Жестът я изтръгва от унеса й.

— За каква ме мислиш, идиотче такова! — избухва тя, отблъсквайки ръката на Юго, която се удря в таблата на леглото. — Да не си въобразяваш, че като си ме вкарал в тая гнусна бърлога и ми се извиняваш, ще си разтворя краката като разгонена кучка? Ще трябва да положиш много повече усилия, за да направя отново същото, което направих снощи!

— Да, Люси, извинявай — мълви съкрушеният Юго. — Донесох ти нещата — добавя той, посочвайки с пръст оставената до леглото раница.

— Така може. Научи ли нещо за персонала в имението на Дантребер?

— Да, започнах да събирам сведения. Имаш голям късмет — явно след три дни в дома му ще се проведе голямо парти. По този случай набират двайсетина души чрез специализирана агенция за подобни богаташки празненства. Клауза за поверителност, добро заплащане — не разчитай особено на помощ от персонала.

— Имаш ли имената и адресите? Останалото си е моя работа.

— Не още. Сървърът на агенцията за временна заетост е добре защитен, но за час-два ще се справя.

— Хубаво. Ще ми пратиш списъка на същия адрес, на който ми прати и предишните съобщения — maitresselucymarvel.fr, нали така?

— Да. Освен това трябва да зарежеш и мобилния си телефон. Или поне да го изключиш и да свалиш сим картата. Опитай се да се отскубнеш от броячите и замини някъде. Нямат никакви доказателства срещу теб — само неясни свидетелски показания за някаква татуировка. Ако не се намесваш в случая, нищо не рискуваш — уточнява Юго раболепно и покровителствено.

— Ще видим. И аз имам разни сметки за уреждане, които не ви засягат пряко. Ако продължиш да ми помагаш от разстояние, без да се излагаш на риск, няма да го забравя и ще те възнаградя, когато се видим при първа възможност. Съгласен ли си?

— Аз… Аз… непрекъснато мисля за теб… Да, ще ти помогна.

— Ще си получиш наградата, ако се докажеш. Обърни се.

— Какво? — промълвява младежът.

— Обърни се, ще ти направя подарък, за да ти помогна да изкараш няколко дни без мен.

Младежът се подчинява и покорно вперва поглед в андреевския кръст. Люси се уверява, че вече не я вижда, и започва да се съблича. Събува високите си рокерски ботуши. Звукът на ципа кара Юго да наостри слух. После разкопчава черния си кожен панталон и го смъква. Застаналият пред нея младеж трепери като лист — „като девственик в знаменателния ден“, мисли Люси със съчувствена усмивка, каквато може да си позволи, защото слугата й не я вижда. Пристъпва леко встрани, за да измъкне стъпалата си от панталона. Знае, че така ще се появи в ъгъла на огледалото и Юго със сигурност ще я забележи. Обръща се гърбом и се навежда, за да смъкне черните си дантелени гащички. Покорният й роб ще запомни за цял живот коприненото шумолене, с което дупето й се разголва. После пак се отмества и отражението й изчезва от огледалото. Люси се възползва от шанса, за да опипа с лека гримаса коляното си — още е зачервено от удара, който нанесе на нападателя си в Лизийо. Обува си панталона и ботушите. Изопната като струна, тя поднася гащичките си пред лицето на Юго.

— Вземи. Оказвам ти чест, с каквато рядко удостоявам покорните си роби. Надявам се, че ще се покажеш достоен за нея.

Зачервен и разтреперан, Юго хваща дантеленото парче плат и го стисва в шепите си. Не се осмелява да го подуши, и с право — Люси щеше да накаже сурово подобна проява на неуважение. Подаръкът явно му се нрави, но хлапакът е леко зашеметен от вълнение, затова Люси сама слага край на срещата.

— Ако правилно съм разбрала, не трябва да ни виждат заедно. Ще изляза първа — така моите пиявици ще ме последват и няма да те видят. Изчакай около половин час и после можеш да тръгваш. Разчитам още тази вечер да ми изпратиш имената и адресите на служителите на Дантребер. Нали така? — настоява тя, изтръгвайки покорния си роб от еротичния му унес.

— Да, Люси.

На излизане от храма на прелюбодейските срещи, с раница на гръб, Люси неволно се вглежда във всички срещнати мъже в опит да различи ченгето от обикновения перверзник. Явно двата типа много си приличат, защото не успява. Но пък си казва, че щом така и така вече я следят, няма причина да не се върне в апартамента си. Бягството ще почака до утре.