Доминик Мезон
Пирът на зверовете (20)

19

Екранът на кухненското телевизорче предлага впечатляващо зрелище: рояк хеликоптери кръжи около заседналите останки на голям товарен кораб. Люси вдига поглед от купичката зелен чай. Брулената от вятъра журналистка, застанала пред камерата с гръб към малко яхтено пристанище, е произнесла едно име, което привлича вниманието й. Обедните новини споменават мимоходом въпросното име, но отразяват обстойно нефтения разлив от круширалия кораб, който се насочва към плажовете на остров Олерон. Люси пет пари не дава за екологичните съображения, но окончателно се разсънва, чувайки названието „Дантребер“, цитирано като името на арматьора, и се втурва към компютъра, за да прегледа новинарските сайтове и да открие всичко, което свързва холдинга „Дантребер“ с корабокрушението.

Наученото от прегледаните сайтове не задоволява любопитството й. Оказва се, че холдингът „Дантребер“ е фирмата-майка на арматьор от Гърнзи, който е собственик на кораба. Сухогрузът е пренасял дървен материал за хартия до фабриките, притежавани от холдинга — с това се е занимавала първоначално фамилията Дантребер, чиято дейност днес обхваща и пресата, строителството и възобновяемата енергия. Никой не вменява на холдинга някаква отговорност за корабокрушението, пристанищните власти свидетелстват, че товарният кораб е изправен и отговаря на всички законови норми. Бурята и лошото стечение на обстоятелствата са единствените виновници за морската катастрофа.

Допивайки чая си, Люси отваря по-стари заглавия за холдинга „Дантребер“ в новинарските сайтове на „Гугъл“. Препрочита статии, с чието съдържание вече се е запознала. Компанията привлича вниманието на икономическите медии с обратите в мъчителния съдебен процес между членовете на фамилията, който поставя под въпрос управлението на нормандския холдинг. Александър Дантребер — крупният индустриалец, превърнал тихата фабрика за хартия в международна компания, е заплашен от освидетелстване по искане на наследниците си. Тъй като старецът ги е отстранил от всички отговорни постове в холдинга, синът му и дъщеря му — двамата са на петдесет и няколко години и живеят в Париж — се мъчат да го обявят за невменяем.

Здравословното състояние на Александър Дантребер разпалва полемиката и дава храна на множество статии. Преди две години прехвърлилият осемдесетте индустриалец е претърпял инсулт. Оттогава отношенията с децата му рязко се влошават. Те са се противопоставили на инвестиционните му планове в Бразилия, насочени главно към рудодобив в сърцето на Амазония. Тъй като патриархът се заинатява, прибягват до медицински доводи с твърдения, че след инсулта умствените способности на баща им са отслабнали и понастоящем той не е в състояние да ръководи компанията. Отмъстителните наследници изтъкват, че Александър Дантребер е попаднал под влиянието на бразилските си приятели, които целят да сложат ръка на неговото състояние в ущърб на законните му наследници. Оттогава адвокатите на двете страни се замерват с изявления пред медиите и медицински експертизи. Притискан и от двете страни, съдията, който трябва да се произнесе по въпроса за освидетелстването, протака процедурата колкото му позволява законът. Делото — гнусна хроника на човешката алчност — интересува Люси само защото се е натъкнала на името на Дантребер, докато е издирвала Роксана.

Люси попадна на това име благодарение на Жудекс и на младия му съучастник. В замяна на участието й в партито и на факта, че сипа на Делоне дрогата, която й дадоха, Жудекс я запозна с всички записки и протоколи, водени от жандармерията в Лизийо през краткото издирване на младата румънка — претупано разследване, раздвижено единствено от упорството, с което Люси налепи листовки „Търси се“ по всички билбордове, стълбове, автобусни спирки и дървета в Калвадос. Накрая един млад полицай все пак отдели време да поразпита из баровете, гарите, хотелите и бензиностанциите в Лизийо и околностите.

Следите на Роксана се губят след началото на пиянски купон в някакъв бар в центъра на града, когато тя съобщава на случайните си познати, че възнамерява да се прибере в Париж на автостоп. След въпросната вечер е отбелязано само едно свидетелско показание. Млад служител в бензиностанция в Лизийо, разположена на шосето в посока към Еврьо и Париж, твърди, че същата вечер я е видял да се качва в черен мерцедес, напускащ бензиностанцията. Понеже непрекъснато се натъквал на разлепените от Люси листовки „Търси се“, служителят се свързал с полицията. На видеокамерите за наблюдение в бензиностанцията не се вижда нищо, сигурно Роксана е стояла извън обхвата им. Но полицаят е записал номерата на два мерцедеса, които са зареждали гориво през въпросната вечер. Единият автомобил е собственост на компанията „Дантребер“ и е регистриран като служебна кола на президента на холдинга. Другият е собственост на двойка парижки лекари, дошли да прекарат почивните дни във вилата си сред нормандската природа. Полицаят отишъл в къщата на лекарите, които го уверили, че пътищата им никога не са се пресичали с издирваната румънка. Същото казал и шофьорът на господин Дантребер, чиято къща се намира на няколко километра от Лизийо. Така приключва разследването на полицая. Не му е било възможно да постави под съмнение показанията на такива видни особи, още по-малко пък да си представи, че качват на стоп млада румънска проститутка, на всичкото отгоре и наркоманка.

Люси не проявява подобна предпазливост. Макар и леко изненадани, парижките лекари все пак я приеха в кабинета си на улица „Помп“, за да я уверят най-искрено, че не са в състояние да й помогнат да открие Роксана. Какво ли не направи в опитите си да се срещне с шофьора на Дантребер, за да му зададе същите въпрос — напразно. Мъжът не отговаряше на обажданията й и вратата на жилището му си оставаше затворена при всеки опит за контакт. Това, че Дантребер и шофьорът му не откликнаха на опитите й да се свърже с тях, съвсем не означава, че са заподозрени. Люси и Роксана са напълно маловажни в техните очи и това презрение е донякъде обяснимо, макар и да е проява на безчувственост.

Ала докато чете статиите за семейните раздори на Дантребер, една подробност се врязва в ума на младата жена. Заседналият товарен кораб се е връщал от Бразилия, а семейството обвинява бразилските приятели на Александър Дантребер, че искат да си присвоят наследството му. Същевременно тримата мъже, които нападнаха Люси, за да я накарат да преустанови издирванията си, говореха със силен бразилски акцент… Може би е просто съвпадение, но е достатъчно да събуди любопитството на младата жена. Тя се облича набързо — навлича бяла риза „Ан Фонтен“ и кожен панталон. Кани се да се среши, когато мобилният й телефон звънва. Обажда се нейна приятелка компаньонка — по едно време бяха много близки, — благодарение на която се уреди с покана за партито на Делоне. Люси няма как да не вдигне.

— Люси, миличка! Извинявай, но бързам. Отивам при клиент — компаньонката се задъхва. Ако се съди по звуците, върви бързо.

— Няма нищо, Ана. Още веднъж ти благодаря за онази вечер!

— Точно затова ти се обаждам. Ченгетата търсят навсякъде момиче с татуиран гръб като твоя. Нравствената полиция вчера идва да ме разпитва. Разбира се, нищо не им казах, но по-добре да те предупредя.

— Никой, освен теб не знаеше коя съм. Няма да ме открият, не се безпокой.

— Надявам се, миличка. Ако все пак се случи, разчитам на теб да не им казваш, че аз съм те вкарала на партито. Не искам неприятности. Не знам в какво си се забъркала, за да откриеш твоята румънка, но не желая да се замесвам. Нали поне не ти си убила Делоне? — забързаната компаньонка почти шепти.

— Само му предадох съобщение от един човек. Както се бяхме договорили. Благодаря, Ана, ще се покрия за малко, докато нещата се успокоят.

— Така ще бъде най-добре. Обади ми се, когато всичко приключи, много отдавна не сме си хапвали на спокойствие по женски.

Люси подминава поканата и се сбогува с приятелката си. Мисълта, че нравствената и криминалната полиция се доближават до нея, я тревожи. Не знае нищо за Жудекс, единственият й контакт е един младок и има опасност именно тя да опере пешкира за цялата работа. Никой няма да повярва, че не е запозната с въздействието на капсулките, които е сипала на покойния. Жудекс и неговият помощник й дължат помощ и обяснения. Люси се връща на компютъра, отваря криптирания чат и се свързва с Юго — посредника на Жудекс. Понеже е наясно със слабите места на младия хакер, разкопчава ризата си и я разтваря широко.

Lucy_M: Здрасти, Юго, може ли за малко?

Jshadow: Здрасти, дружке ☺

Lucy_M: Може ли да си говорим на видеочат?

Jshadow: Тъкмо разигравам една стратегия в WoW, спешно ли е?

Lucy_M: Да, много. Ченгетата ме търсят…

Jshadow: Жудекс всичко е предвидил, новачке, оставаме си със скрит екран ;)

Lucy_M: Ще трябва да се чупя от вкъщи, лоша работа. Много неща имам да ви питам, сега ще трябва да ми помогнете. Дай образ, моля!

Люси се ядосва на празноглавието на Юго, който още си мисли, че това е просто забавление като останалите му ролеви игри, само че малко по-възбуждащо. Мъртъв е човек, при това тя го уби собственоръчно. Шегите и безгрижието приключиха в мига, в който Делоне изпи отровата. Знае, че интелектуалното превъзходство на Юго го е откъснало от отговорностите му и от реалността. Младокът живее във виртуалния си свят, където може да прави всичко, когато си поиска. За него смъртта на Делоне не е по-важна от смъртта на някой герой от „Уърлд ъф Уоркрафт“. Подобно на стотици други юноши, Юго страда от виртуално психическо разстройство, в конкретния случай — подсилено с дразнещо чувство за превъзходство. Жудекс го е подбрал много сполучливо, младежът е идеалната жертва за такъв ловък манипулатор. Кукленското му лице, покрито с нетретирано акне, се появява на прозореца на чата. Въпреки мегаломанията си Юго не е равнодушен към прелестите на Люси, което също го прави податлив на манипулации, и тя смята да се възползва. Приветства го с най-прелъстителната си усмивка.

— Здрасти, хубавецо. Нали като се виждаме, е по-добре?

— Страхотно! Винаги изглеждаш като за 18+, Люси! — на Юго едва не му потичат лигите, като вижда как е облечена събеседничката му.

— Трябва да се видим, Юго. Не може да ме оставите да се оправям сама. Направих каквото поискахте, макар че скрихте, че оня ще умре.

— Ей, стига си хленчила! С цветя война не се печели, ясно? Жудекс знае какво прави и онова копеле Делоне си го заслужаваше, а и беше фасулска работа, нали?

— Да, но все пак скрихте намеренията си…

— Люси, вече ти казах, направихме го, за да не се чувстваш виновна. Жудекс владее положението, уверявам те. Когато всичко се разбере, ще стане страхотен скандал и вече нищо няма да те заплашва.

— Трябва да ми събереш едни сведения, Юго, моля те… — глези се младата жена. Навежда глава и бавно прокарва крайчетата на пръстите си по дългите си кестеняви кичури.

— Окей. Какво те интересува?

— Всичко, каквото можеш да откриеш за трима бразилци — трийсетина годишни, може би братя — които са във Франция и вероятно са свързани с компанията „Дантребер“. Можеш ли?

— Мога да потърся. Ще ти кажа какво съм докопал.

— Трябват ми сведения и за един магазин — в Осемнайсети район.

— Много става, как смяташ да се разплатиш?

— Нали сме в един екип?

— А, така може! Солидарност, Люси! — изпада във възторг младежът.

— Докато нещата се уталожат, трябва да намина при теб. Не мога да остана вкъщи, нравствената полиция издирва момиче с татуиран гръб — не съм регистрирана при тях като компаньонка, но ако започнат да търсят и сред фетишистки те, накрая ще ми цъфнат на вратата… Трябва да ми помогнете да се покрия за известно време.

— Не може да идваш тук, Люси, такива са правилата на играта — без контакти помежду ни. Никога не съм виждал Жудекс! Без връзки, без грижи — всеки играе самостоятелно.

Люси се обляга назад, усеща, че ризата се разтваря и се плъзга по гърдите й, разголвайки извивките им. Усмихва се на Юго предизвикателно и развеселено.

— Какво има, Юго? Да не би да криеш някое гадже, което живее при теб, или пък още си при родителите си?

— Не, не… Но Жудекс забрани всякакви контакти — докачливият младеж прави жалки опити да се съпротивлява.

— Юго, не ми ли вярваш? За всяко нещо ли го питаш?

— Той знае всичко, Люси, статусът му е на Господ бог. Нищо не остава скрито за него.

— Юго, единственото, за което те моля, е да ми помогнеш, преди нравствената полиция да довтаса!

Младокът замълчава за миг, но желанието му просто напира през екрана. Накрая Юго се предава, докато Люси закопчава непристойната си риза с измамна наивност.

— Окей, ела. Изпращам ти адреса. Но гледай да се увериш, че никой не те следи.

Люси му изпраща въздушна целувка. Изключва уебкамерата и се усмихва. Възбудила е някакъв младок, не е кой знае какъв подвиг. Но, както много правилно се е изразил любителят на видеоигри: „С цветя не се воюва“. Тя си записва адреса и натъпква в раницата дрехи за десетина дни.