Доминик Мезон
Пирът на зверовете (63)

62

В залата за пресконференции на министерството на вътрешните работи цари необичайна бъркотия. Журналистите се блъскат, проправят си път с лакти, размахват камери. Министерските пресаташета се разкъсват на две, за да запълнят пробойните, но без резултат. Дори и на излъчваните по новинарския канал кадри ясно се вижда колко набързо е организирана пресконференцията на министъра на вътрешните работи. Откакто Роси е чул по радиото съобщението за провеждането й и си блъска ума да отгатне какво ще заяви министърът. Да излезе на арената по темата „Жудекс“, при положение че случаят тъпче на едно място, би било рисковано решение, каквото хитрият тактик от сградата на площад „Бово“ няма навика да взема. Мислите на майора замират — министърът току-що е влязъл в залата.

Жужащата като кошер тълпа замлъква. През няколкото секунди, докато шумът заглъхва, министърът недвусмислено показва нетърпението си, изправен зад катедрата и пронизващ присъстващите със стоманеносиния си поглед. Последните притихнали и кротнали се журналисти усещат как ги облъхва леденото му неодобрение и се вцепеняват, сякаш вкаменени от очите на Медуза. След като е въдворил спокойствие, министърът започва изявлението си без усмивка и без поздрав:

— На мен се пада деликатната задача да застана в залата за пресконференции пред журналисти, които представляват елита на своето съсловие, за да подложа на критика техните грешки. От няколко дни се шири слух, който приписва няколко смъртни случая, настъпили в последно време, на измислена терористична организация. Тази недостойна измислица можеше да остане незабелязана, ако някои от вас, забързани да разкрият някакви въображаеми скандали, не се бяха принизили дотам, че да дадат отзвук на празни клевети.

Министърът прави подчертана пауза, докато стихне ропотът, който се разнася в залата. После продължава:

— Тази трагично погрешна преценка взе една жертва, понеже се оказа, че след петдесетгодишна вярна служба на Франция честта му е потъпкана, а името му — окаляно, един от най-заслужилите дейци на Републиката взе тъжното решение да сложи край на живота си. Драмата, напомняща за смъртта на Пиер Береговоа^[1], който днес заема особено място в мислите ми, трябва да подтикне френската преса към повече сдържаност, етичност и предпазливост. Не се поддавайте на съблазните на сензацията, престанете да лаете като някаква глутница и възстановете спокойствието, подобаващо на една велика умиротворена демокрация. В памет на сенатор Маркиони държа да кажа, че авторът на злокобната шега бе задържан днес и че в неговото писмо няма нищо, което би устояло на здравомислещ анализ. Фактът, че едно издание е решило да застане зад твърденията на някакъв объркан младеж и е предизвикало такива щети, трябва да подтикне всички ни към дълбок размисъл относно петимната за скандали преса, чийто икономически модел очевидно предполага всяка седмица да се омаскарява нов политик. Няма разследване, защото подобен терорист не съществува. Над нашата страна тегнат предостатъчно заплахи, че да си измисляме в добавка и вътрешни врагове. На тази зловеща шега трябва да се сложи край. Разчитам на вас да си извадите поука от трагедията.

Глас, разтреперан от вълнение при споменаването на покойниците, достолепна осанка, ясна дикция… Роси почти се изкушава да изръкопляска на актьора, който напуска сцената, без да отговори на нито един въпрос, без дори да погледне представителите на професията, която току-що е охулил. Майорът се пита дали царящата в залата анархия не е била изкусно режисирана и подготвена, за да послужи като фон на министерската реч. Разпиляната преса безредно се суети, а срещу нея се възправя спокойният и отговорен държавник.

От думите на министъра Роси веднага разбира, че вероятно благодарение на неговите сведения са арестували Юго Кастелен и че министерството предпочита упорито да отрича съществуването на Жудекс. Последните разкрития на престъпника съдържат сведения, които са прекалено злепоставящи, че да им признаят и най-малката достоверност. И все пак твърдата позиция на министъра го смущава. Ако не беше уверен, че Жудекс е обезвреден, предизвикателното му и назидателно отношение към пресата би се равнявало на истинско политическо самоубийство. Ако отново се заговори за Жудекс, този случай, дори и да не сложи край, най-малкото ще нанесе сериозен удар на блестящата до момента кариера на министъра. Роси стига до следното убеждение — политикът вероятно е уверен, че няма риск Жудекс да му противоречи. Ето защо е слабо вероятно единствената гаранция да е арестът на Юго. Явно е станало нещо важно.

Роси е обзет от усещането, че пропуска развръзката на разследването. Става и започва да крачи напред-назад из трапезарията. Измъчва го желанието да позвъни на началник-отдела Льотерие или да скочи в колата и да подкара към Париж. Люси, която е изгледала излъчването на изявлението на излизане от банята, загърната в плажна хавлия, явно усеща вътрешното му кипене и разбира причините за него. Младата жена се изпречва пред майора, принуждава го да застане на едно място и да я погледне в очите.

— Утре — казва му тя. — Утре ще бъдеш в Париж. Дължиш ми тази нощ. Платила съм ти за нея.

— Трябва да знам кой е Жудекс. Разбираш ли, трябва.

Вместо отговор Люси слага ръка на бузата му, сякаш за да измери изгарящата го треска. Той я гледа няколко секунди и я притиска към себе си. Знае, че го манипулира, но някои желания са по-силни от разума. Тя се сгушва в обятията му, той погалва влажната й коса и я целува. Младата жена не откликва, едва разтваря устни и дори леко го отблъсква, когато ръцете му се опитват да смъкнат хавлията. Люси се отдръпва и прошепва, забила поглед в босите си ходила:

— Не сега… Роксана… Нали разбираш? Не мога… Ще видим по-нататък. Съгласен ли си?

— Да — неохотно отстъпва той, принуден да преглътне разочарованието си. — Хубаво… Иди да се приготвиш за партито. Опитай се да докараш външната прилика с наркоманката. Аз ще й занеса нещо за ядене и ще й обясня какво ще стане.

След като Люси се връща в банята, за да се приготви, Роси въздъхва и си налива в чашата остатъка от бутилката с калвадос. После слага ядене на една табла за Манон и за последен път влиза при нея. Пленницата им вече не се жалва — откакто се е събудила, почти не е помръднала. Люси й е дала да изпуши всичките си запаси от трева и тя лежи отпусната и унесена в леглото с притворени очи. Тази сутрин само веднъж се опита да ги убеди да й приготвят лула с метамфетамин. Канабисът не е заместител на наркотика, трябва й нещо по-силно, но, общо взето, абстиненцията й понася добре. Роси я развързва, дезинфектира китките й и я оставя да се нахрани, докато й обяснява как ще протече пленничеството й по-нататък:

— Ще станат четиресет и осем часа, откакто не си пушила тая гадост. Ако бях на твое място, щях да продължа в същия дух. Най-тежкото вече мина.

— Ти какво си? — отвръща тя сухо. — Ченге, което се прави на похитител, или ненормалник, който се мисли за моя ангел хранител? Нямам нужда от теб, за да знам какво ми трябва, тъпанар такъв!

— Добре — капитулира той, — прави каквото искаш. Всеки следва своя си път за гробищата, само че твоят може да се окаже малко по-къс от обичайното. Но нищо, права си, това не е моя работа. Ние тръгваме. Ще те оставим завързана и ще сложим ключа на масата в трапезарията. Утре сутринта ще пратя есемес на гаджето ти и ще му кажа, че си тук и че се нуждаеш от него. Няма да затваряме вратата на фермата. Никога повече няма да чуеш за нас. Люси ти е оставила седемстотин евро в якето ти. Не си изпуснала парите, които щеше да спечелиш на партито. Не ми пука какви ги вършите в тая ферма. Не работя в отдела за борба с наркотици и макар и да не одобрявам, имам си други, по-важни грижи. Забрави за нас и всичко ще си остане скрито-покрито. Ако обаче се оплачеш, че сме те похитили, ще разкрием всичко. Ясно ли е?

— Не съм сигурна, че семейството ми ще се съгласи. Но и аз си имам други грижи.

Завоалираната заплаха в репликата на младата жена е само на думи. Майорът не вижда какъв интерес биха имали извратеняците от нейното семейство да привличат вниманието към себе си и дейностите си. Той отново завързва Манон за таблата на леглото и отива в трапезарията. Събира картите, после занася в колата няколкото инструмента, които е „заел“ от изоставената работилница на фермерите. Натоварва в багажника на спортния автомобил кирка с разядено от ръжда острие, разпадаща се лопата, прогнило дървено чукче, въжета, два месарски ченгела, които могат да послужат вместо алпинистки куки, един кози крак и все още използваема кутия за инструменти. Когато прекосява двора, кучетата пак се разлайват в кучкарника. Обзет от внезапно състрадание, Роси се връща и взема няколко кутии, чието съдържание смесва с остатъците от хранителните продукти. Договете го познават и дори му дават да ги погали по едрите четвъртити глави, преди да заровят муцуни в кофите.

На влизане във фермата майорът се сепва, когато съзира преобразената Люси. В разрошената й, тупирана коса се мяркат няколко боядисани в лилаво кичури. Лицето й е покрито с дебел грим, който му придава равномерния бял цвят, с който Манон прикрива пораженията от пристрастяването си. Изрисуваните й с черно очи и напоените в тъмно червило устни са в унисон с облеклото й на готическа лолитка, състоящо се от кожа и тъмни дантели. Невъзможно е някой да разпознае Люси, щом е маскирана така. Но пък приликата, която гримът й придава със снимката на Манон в личната й карта, би трябвало да е достатъчна, за да заблуди вечерните й работодатели. Майорът поклаща одобрително глава:

— Много добре, неузнаваема си.

— Просто съм се наплескала с грим, няма какво толкова да се прехласваш — иронично подмята младата жена.

— За последен път ти напомням как ще действаме — продължава майорът. — В уречения час, когато трябва да се явиш за работата, ще влезеш през главния вход. Ще поогледаш и ако откриеш и най-малката следа от пребиваването на Роксана, ще ми се обадиш. Най-късно в два часа ще се чуем по телефона, за да разберем докъде сме стигнали. Дори и да ти вземат телефона на влизане, все ще успееш да намериш някакъв апарат в имението или да заемеш от някой гост. В противен случай ще кажеш, че ти е лошо, напускаш поста си и излизаш. Ако в два часа не ми се обадиш, влизам в имението да те търся. Два часа през нощта, разбра ли?

— Все ми се струва, че времето е прекалено малко — гримасничи Люси.

— Докато имението е пълно с народ, опасността е по-малка. Ще останеш повече само ако ситуацията е благоприятна. Ще видим как е в два часа.

— А после ще превърнеш мотора ми в тиква, така ли?

Роси свива рамене. Разбрал е, че Люси не може да приеме каквото и да било нареждане, без да даде вид, че му се присмива, както и че е напълно безсмислено да настоява за по-категорично съгласие. Време е да тръгват за имението. Двамата напускат фермата и всеки се качва на собственото си возило.

„Карнавалът на плътта“ на Александър Дантребер започва след два часа, временният персонал трябва да се яви на работа в близките минути. Роси и Люси потеглят от занемарения двор сред фонтан от кал и яростния лай на глутницата догове.

Кавазакито върши чудеса по тесните междуселски пътища. Люси не се връща през Лизийо и за да не я изпусне, майорът е принуден да кара с превишена скорост по маршрут, който заобикаля агломерацията. Профучават през селцето Маликандър — Роси се усмихва на съвпадението в имената — и прекосяват обширни пусти ниви, засадени с цвекло, чак до Сен Мартен дьо ла Лийо. Майорът не може да не се възхити на зрителната памет на младата жена, която преди тръгване е хвърлила само един поглед на картите и въпреки това изглежда съвсем уверена по рядко използваните пътища. След село Сен Мартен пътят започва да криволичи. В поредицата завои „нинджата“ принуждава Роси да изцеди от колата си предела на възможностите й. Едвам я удържа в пътя, на повечето завои задницата поднася, а четиритактовият двигател на аудито ръмжи оглушително. Знае, че трябва да не изостава и да стигне с Люси до имението. Младата жена го подлага на изпитание и майорът се чувства длъжен да заслужи уважението й, да издържи на нейното темпо.

Двайсетте километра до имението в Куртон заприличват на рали. Люси почти не намалява скоростта, докато прекосяват поредното село. Майорът усеща известна боязън — впуснал се е в крайно рисковано приключение с млада жена, която сякаш се радва на възможността да се изложи на опасност. И той обича адреналина, но внимателно премисля действията си и умее да запазва хладнокръвие. Започва да се опасява, че нейният случай не е такъв, когато пред очите му Люси принуждава един автомобилист рязко да свие към банкета, за да я избегне. Накрая стигат до общинската гора, заобикаляща парка на имението. Роси спира на широка алея, оградена с тополи, която опасва оградата на парка. Люси забавя ход, колкото да му махне с ръка, после продължава към имението. Майорът шумно си поема дъх, вентилаторът на аудито работи на пълни обороти. Целият е плувнал в пот, но е издържал на скоростта. След няколко секунди телефонът му започва да вибрира. Люси му е изпратила есемес:

Добре въртиш волана, като за старец! Почини си хубаво, хвърлям се в устата на вълка.