Доминик Мезон
Пирът на зверовете (64)

63

След като е прекосил празните и безлюдни в края на уикенда работни помещения, Малик се качва на последния етаж на сградата на ГДВС. Във вдъхваща религиозно страхопочитание обстановка, в дъното на тъмния коридор, от кабинета на Бониперти долита музика. Из целия етаж кънти баритонов глас:

A year and a day hence,

We will settle our account.

And then, I promise you, you shall pay

me

No more and no less than what you

yourself

acknowledge to be just.^[1]

Лейтенантът почуква на дървената врата — секретарката на директора не работи в неделя вечер. Гърмящата музика заглушава звука и Малик открехва вратата в мига, в който тенорът отвръща на баритона:

A fair offer. Tis agreed.^[2]

Забелязал, че някой влиза, директорът завърта черния кожен стол и се обръща с лице към него. В стаята, осветена единствено от проникващите през прозореца светлини на квартал Льовалоа, се стеле дим от огромната пура Cohiba, която Бониперти размахва като диригентска палка. Запалена е само настолната лампа, която огражда със златист ореол поставеното на подложката на бюрото либрето. Бониперти се усмихва на лейтенанта и му махва да влезе, без да спира да припява едва чуто и да дирижира въображаемия оркестър. Малик не си спомня да е виждал друг път директорът на ГДВС да се държи толкова свободно. Обикновено суровият Бониперти излъчва неумолима строгост, военна дисциплина и сдържаност във взаимоотношенията. Понякога дори злоупотребява с това поведение и преиграва с хладния си гняв, за да компенсира клиширания образ, който му налагат южняшките корени и корсиканската фамилия. След като Малик сяда, директорът намалява звука на оперната музика и заговаря госта си.

— Умеете да улучвате подходящия момент, Маликандър. Идвате точно в мига, когато горкият Том Рейкуел е измамен от Ник Шадоу и сключва договор с дявола, мислейки, че е намерил приятел и верен слуга. Никога не трябва да се доверяваме на онези, които твърдят, че могат лесно да решат проблемите ни…

Разговорът тръгва в неочаквана за Малик посока. Лицето на директора е изпито от умора, очите му са зачервени. Ако не изглеждаше невероятно, Малик би помислил, че директорът е плакал. Пита се дали престореното му оживление не прикрива дълбок вътрешен смут. Обърканият лейтенант изпелтечва някакъв несвързан отговор и зачаква Бониперти да насочи разговора към интересуващата го тема. Сега обаче и директорът го сварва неподготвен.

— Трябва да се възползвате от живота, лейтенанте, човек не си дава сметка колко бързо му се изплъзва между пръстите.

Бониперти онагледява думите си с жест, като издухва дима от пурата, която държи между показалеца и средния си пръст, а после продължава:

— Обадете се на децата си, вземете си няколко дни отпуск, заведете ги в „Дисниленд“ или на някое друго място, където ще им хареса… Дадохте най-доброто от себе си, но, за съжаление, имам за вас само лоши новини.

Директорът млъква за миг, смръщва се и изтупва някакво досадно перце от гълъб, забучено в рамото на сивия му вълнен костюм. Сетне се втренчва в лейтенанта и му съобщава с тъжно изражение:

— Новината ще бъде оповестена официално утре, вие сте един от първите, които я научават, след мен и най-близките му роднини. Днес следобед началник-отдел Льотерие се самоуби в парижкото си жилище.

— Началник-отдел Льотерие? Не може да бъде!

— За съжаление е точно така. Вие не знаехте — впрочем, никой от нас не знаеше, но началник-отделът вече две години се бори с рак на черния дроб, който е щял да го отнесе в близките седмици. Дните му са били преброени, предпочел е да си отиде по своя воля, с бистър ум и ненакърнено достойнство. Издържа до приключването на случая „Жудекс“ и реши да се оттегли. Ще липсва на нашата институция, беше един от нейните стожери.

— Вярно, че в последно време изглеждаше уморен… но как да предположи човек…

— Болестта е изпивала силите му, но той не го показваше, не беше такъв характер. Смелостта му може да послужи за истински урок, лейтенанте.

Директорът се впуска в подробна тирада за бъдещата организация на службата, докато бъде назначен заместник на Льотерие. Някои намеци навеждат лейтенанта на мисълта, че става дума за Лувион. Зад потенциалната кандидатура лейтенантът съзира подмолни маневри, компромиси. Дълбоко покрусен е от тази перспектива и от смъртта на Льотерие. От една седмица — от началото на случая — светът му се руши неумолимо. Майорът не дава признаци на живот, семейството му се сърди, а Лувион му оповестява заключенията от разпит, който още не е провел, и го изгонва, все едно е някакъв прислужник. Лейтенантът много отдавна е сложил кръст на идеализма, който го е изпълвал при постъпването му. Знае как работи ГДВС — политическите поръчки, „анонимките“, постоянните незаконни подслушвания, но вече му е трудно да проумее какъв е смисълът от всичко това.

След като Бониперти приключва с обясненията за реда на докладване в отсъствието на директор на отдела за борба с безредици, Малик си позволява да го върне към темата, която е мислел, че ще бъде в центъра на разговора им:

— Извинете ме, господин директор, но какво става със случая „Жудекс“?

— Случаят „Жудекс“ ли? — пита Бониперти и разтваря прекалено широко очи от учудване. — Хайде стига, Маликандър! Не чухте ли министъра?

— Преди малко го чух по радиото, след като си тръгнах от дирекцията на полицията. Но ние още не сме открили кой се крие зад Жудекс…

— Защото такъв не съществува — пуф! — подсвирва иронично Бониперти, давайки вид, че забърсва с ръка подложката на бюрото. — Всичко е било дебелашка шега, скалъпена от един свръхдаровит, но неуравновесен младеж. Много жалко, че майор Роси и сенатор Маркиони са се хванали. Наистина много тъжен фарс!

— Да, но — пелтечи лейтенантът, който не вярва на ушите си. — Делоне, Льо Морван, Маркиони… бяха убити, добре знаете! А и сведенията, с които разполага Жудекс, неговите контакти в ГДВС, Ал-Малики, Странски… Не можем да оставим нещата така!

Директорът помръква и в продължение на няколко секунди гледа Малик право в очите. После всмуква дълбоко от пурата и обяснява със спокоен, но леко пресипнал глас:

— Лейтенанте, официално Льо Морван е починал от инфаркт, а Маркиони се е самоубил. Остава само случаят „Делоне“, по който криминалната полиция напредва бързо. И те като вас са идентифицирали заподозряната — някаква жена с антисоциално поведение на име Люси Мерпаз. Ще я задържат в близките дни. Става дума за психически неуравновесена личност, която е действала, подтиквана от омразата си към мъжете — крайно тъжна история. И така, за прокуратурата случаят „Жудекс“ се свежда до арестуването на млад хакер, автор на зловеща шегичка. Хлапакът ще отърве кожата — ще му лепнат само глоба за клевета и условна присъда за подстрекателство към насилие. Признайте, че ще постъпи глупаво, ако не приеме. Що се отнася до Ал-Малики, Странски ще трябва да дава обяснения на разузнаването, те ще имат грижата, това вече не е наша работа.

Директорът се изправя и насочва показалец към Малик. Тонът му става властен, рязък:

— Затова пък от вчера не знам какви ги върши Роси и това ме тревожи. Намерете го и го доведете!

Малик разбира, че присъства на елегантното погребение на един случай, който вероятно би разкрил дълбоки недостатъци в работата на ГДВС и би извадил на бял свят скандалните безчинства — знайни и прикривани — на лица, близки до властта. Осъзнава, че институцията трябва да се опази — ГДВС представлява преграда за терористични действия, мрежите и процедурите й са част от безопасността на страната и чрез опазването й се избягва пробив в защитата на сигурността в тези размирни времена. И все пак му е трудно да приеме, че един престъпник рецидивист ще се измъкне безнаказано за сметка на манипулираната от него млада жена. Престъпник, който ще остане на свобода, готов да нанесе нов удар, когато му се прииска…

— Всичко това е пълна лъжа и не можем да оставим нещата така!

Лейтенантът тутакси съжалява за острия си изблик. При нормални обстоятелства Бониперти щеше да го изгони с гръм и трясък за подобна невъздържаност. В тази неделна вечер обаче реакциите на директора не съвпадат с очакванията на Малик. Висшият държавен служител безмълвно се изправя и се приближава до прозорците на кабинета, гледащи към сивите небостъргачи в комплекс „Дефанс“. Бониперти опира длан на стъклото и въздъхва:

— Истината, истината… Кой може да си позволи този лукс, лейтенанте?

— Извинете… Изморен съм, не трябваше…

— Не, не, лейтенанте! Имате право, вашата почтеност ви прави чест! Но трябва да избираме.

Директорът се обръща и се обляга на прозореца. Зад гърба му два гълъба кацат на перваза, опасващ цялата сграда. Бониперти обикаля напред-назад из кабинета и изглежда така, сякаш говори колкото на лейтенанта, толкова и на себе си:

— Да разгласим истината, да въздадем докрай справедливост… Да съдим всички грешки без изключение… Ех, лейтенанте, много добре знаете, че никое човешко общество не е съвършено! Няма върхушка, която да не е престъпна. Всички те са водени от алчността и жаждата за власт, няма друга движеща сила… И какво да направим? Да изправим на съд всички, които престъпят границата? Така ли? Тогава ще останем без държава, ще се върнем във времената на Робеспиер и на якобинската диктатура… Една умиротворена република умее да пази реда и да не поражда хаос в името на моралната чистота. Онова, което хората искат, е децата им да ходят на училище, а възрастните им родители — на пазар, без да се стряскат уплашено на всеки ъгъл. Фактът, че има неколцина корумпирани индивиди, е без значение, ако в обществото цари мир. Вашият Жудекс е Ник Шадоу. Предлага ви път, който изглежда прав, лесен и верен… Осъдете всички виновници! Да прочистим обществото от престъпленията! А след година ще поиска да му се отплатите… И отплатата ще бъдат окървавените улици на Париж — така оплискани с кръв, че дори няма да виждате паветата! Реки от кръв по улиците! Винаги ще има виновни за наказване, винаги! До безкрай. Това, което трябва да опазим, е републиката, гражданският мир и работата на институциите. Който твърди обратното, е лъжец, някаква Електра, която иска да ни унищожи от гордост, защото не търпи компромиси. Не слушайте такъв човек, лейтенанте!

Малик за миг се изкушава да отвърне: „Да се прилага законът еднакво за слабите и силните, като се зачитат правата на обвинените, и нищо друго“, но разбира, че тирадата не е предназначена за него и че би било безполезно да възразява с доводи. Бониперти се бори със собствените си демони. Накрая директорът долепя чело до стъклото. Пред очите му гълъбите пърхат, размахвайки криле. Той завършва оправдателната си реч с угаснал глас:

— Опазвам реда… защитавам институциите от…

Директорът замлъква насред изречението и няколко секунди гледа вцепенен двете пристъпващи пред прозореца му пернати. Когато се извръща, лицето му е бледо като восък. Кръвта се е отдръпнала от бузите и скулите му и лейтенантът може да се закълне, че по челото му лъщи пот. Сякаш в плен на силно съмнение, директорът продължава да си говори под носа, но от устните му не излиза нито звук. После сяда на бюрото, цветовете му се възвръщат. Отново забелязал присъствието на лейтенанта, той изгася настолната лампа, осветяваща подложката на бюрото му и си възвръща военната стойка.

— Какво чакате, Маликандър? Нали ви казах да ми доведете Роси? Хайде, какво стоите като пън? Ще се правите на благороден рицар някой друг път!

Малик незабавно напуска ГДВС. Иска да се върне в Нормандия още същата вечер, за да издири майора — още малко и ще задръсти гласовата му поща със съобщения. Докато се качва в клиото, паркирано в подземния гараж, той отново прехвърля в ума си разговора с директора. Би платил прескъпо да разбере каква ли мисъл му е хрумнала в края на разговора. Бониперти осъзна нещо, което явно го ужаси.