Доминик Мезон
Пирът на зверовете (25)

24

Утринната мъгла почти скрива замъка в Дампиер, разположен в дъното на дългата алея, която пресича заобикалящия го парк. Роси потръпва, щом излиза от спрялата пред желязната ограда кола. Странски е паркирал на няколкостотин метра. Пенсионираният областен директор на полицията крачи по обградената с ресторанти улица и спира да си купи дебел куп вестници. Пътьом се здрависва с много хора. Роси, който го следва от разстояние, се сеща, че е прочел някъде как Странски ще участва в следващите общински избори и установява, че кампанията е започнала. Майорът е наредил да подслушват мишената му, но му се е приискало лично да проследи за няколко часа бившия елитен полицай — да се отърка в него, да подуши дирята, да изпита собствената си неправдоподобна хипотеза, превръщаща героя на криминалната полиция в кръвожаден терорист.

Пенсионерът се отбива да изпие едно кафе в изискана странноприемница, като през цялото време чете с демонстративен интерес вестник „Фигаро“ и обсъжда прочетеното с останалите клиенти на заведението — няма как, изборната кампания е в ход. После Странски се качва на волвото комби и потегля към дискретната си вила, построена на чудесен терен сред гората, която се извисява над Дампиер, на пътя за Шеврьоз. Роси спира в гората, недалеч от имението. Всъщност намира, че мишената му е прекалено спокойна, прекалено обикновена, прекалено пасваща на обичайната представа за пенсиониран областен директор. Майорът не може да каже, че интуицията му подсказва нещо, просто се ядосва, че няма какво да анализира. Пуска чистачките на ланчата, които със скърцане започват да забърсват утринната роса. Готви се да потегли, когато мобилният му телефон започва да вибрира, сигнализирайки за получен есемес.

Майор Роси, заповядайте да изпиете едно кафе, вместо да чакате пред портата. Поздрави, Карл Странски.

Изругава. С небрежното си проследяване е подценил рефлекса на бившето ченге, което сигурно го е засякло и го е разпознало за няколко минути. Областният директор е задействал контактите си, научил е телефонния номер на майора и сега му се подиграва. Ако Роси отстъпи, ще стане за смях — трябва да приеме поканата. Все пак иска да подуши мишената — предоставя му се сгоден случай, за какъвто не е и мечтал.

Странски го направлява с жестове, докато паркира ланчата зад волвото в дъното на чакълеста алея — старателно поддържана, както и всичко останало в богаташкото имение, тихо и заобиколено от дъбовата гора на Шеврьоз. Областният директор го чака пред вилата без външни стъпала, със стени от воденични камъни. Подава му ръка с усмивка, която изглежда искрена.

— Майор Роси, толкова ли няма престъпници, които ГДВС да наблюдава, че се налага да си запълвате сутрините със следене на един мирен пенсионер?

— В интерес на истината, от един час се колебая дали да дойда и да ви задам някои въпроси за текущо разследване, за което можете да ми помогнете с допълнителни сведения.

— В такъв случай изобщо не е трябвало да се колебаете. И таз добра! — заявява областният директор, повеждайки Роси към хола на вилата.

Бившето полицейско величие е запазил внушителната си осанка — висок метър и деветдесет и все така изправен въпреки годините, с изискана фигура и плавни жестове. Косата е побеляла, но привлекателната физиономия на театрален актьор е запазила очарованието си, а големите, умни, сини очи гледат все така проницателно. Поднася кафе на майора, който е потънал дълбоко в дивана и така е поставен в неизгодното положение на неравнопоставен. Стените на хола са украсени със стари афиши от фокуснически представления. По лавиците са положени пособия, принадлежали на известни илюзионисти — произходът им е доказан и от придружаващите ги снимки. Странски добродушно уточнява:

— Тези сувенири не смущават толкова посетителите ми, колкото полицейските ми реликви.

— Донякъде дойдох тъкмо заради сувенирите.

— Не дойдохте, а ме следяхте като престъпник — поправя го бившият полицай вече не толкова сърдечно. В гласа му дори се усеща горчив укор.

Смутеният Роси се впуска в объркани обяснения за течащото разследване, в което е замесен почитател на филмите на Франжю, и оправдава посещението си със снимка, която е открил и на която се вижда и Странски. Майорът намеква, че издирваният е достатъчно страстен почитател на Жудекс, за да извършва престъпления от негово име. Казва си, че признанието му поне ще окаже натиск над бившия полицай, ако Странски по някакъв начин е свързан със случая. При престъпник, поставен под напрежение, вероятността от допускане на грешка е по-голяма, и понеже го наблюдава, ще може да го хване на местопрестъплението. Докато майорът се обяснява, Странски го гледа, сякаш натъжен от повода за посещението. После с присмехулна усмивка споделя мислите си:

— Ако вашият заподозрян използва псевдонима Жудекс, това съвсем не означава, че е воден от жажда за справедливост. Противно на очакванията, Жудекс — съдията — не е правдолюбец, а чисто и просто отмъстител. Подобно на Монте Кристо е подготвял с години завръщането си, старателно е премислил всяка стъпка в плана си и единственото му желание е да срази онези, които са навредили на семейството му. Жудекс не въздава правосъдие, а е дълбоко обиден, заслепен от ярост и готов на всичко, за да си отмъсти. Вашият престъпник спокойно е можел да се нарече и Монте Кристо… Но не разбирам какво повече сте се надявали да научите от мен по този въпрос. Да, безспорно на дванайсетгодишна възраст участвах като статист във филма на Франжю, но впоследствие нито филмът, нито героят са оказали някакво влияние в живота ми. Абсолютно никакво влияние, майоре.

— И все пак вашата страст към фокусите говори за обратното — възразява майорът и кимва с брадичка към украсата на салона.

— Ако искате да знаете, обичах да се занимавам с фокуси още преди да участвам във филма. Разбира се, Чанинг Полак ми даде някои съвети по време на снимките, но се запалих по илюзионното майсторство много преди филма за Жудекс. Нали не намеквате, че може аз да съм престъпникът, който ви създава грижи? Много сте нагъл, Роси, предвид не особено положителната ви служебна характеристика — изсъсква Странски с леден тон.

— Не е особено положителна само защото се старая да си гледам работата, вместо да се занимавам с политика. За един полицай не се съди по броя на високопоставените му приятели — отвръща майорът с крива, нарочно предизвикателна усмивка.

Странски свива рамене, почервенял от гняв:

— Останали са ми много високопоставени приятели! Запознал съм се с тях благодарение на своята почтеност и на усърдната си служба в името на справедливостта в моята родина. Достатъчно, за да има кой да ви срита по мързеливия пиянски задник, ако посмеете пак да се навъртате и да душите около дома ми!

Пенсионираният директор на полицията се изправя и продължава:

— А сега напуснете, преди да се наложи да изхвърчите от професионалното съсловие, което петните с присъствието си!

Без ни най-малко да се впечатли от факта, че разговорът се изостря и преминава в сблъсък. Роси сам тръгва към изхода на вилата. Дори за миг не се съмнява как все някога Странски ще разбере, че го подслушват, но телефонните разговори, които ще проведе междувременно, за да издейства служебно наказание за Роси и да се опита да научи нещо за случая, ще бъдат много показателни. Ако бившият директор има някаква връзка с Жудекс, може би притеснението ще го подтикне към грешка, или поне покачването на адреналина ще даде повод за крайно интересни разговори, които Роси ще анализира. Ако няма никаква връзка с техния случай, записите, в които бившият директор настоява за санкции, така или иначе ще го защитят срещу евентуално наказание. Що се отнася до враждебността му — Роси напълно я споделя и затова почти се радва, че и Странски изпитва същите чувства към него.

В коридора вниманието му е привлечено от афиш в стъклена рамка — оригинал на известна реклама от 1892 година, нарисувана от Тулуз-Лотрек, която възхвалява достойнствата на монмартърско кабаре. На афиша е изобразен Аристид Брюан^[1] с прословутата си черна шапка и червения шал. Умът на Роси е зает с последните остри изказвания на пенсионера и не успява да се сети за какво точно му напомня този афиш. Продължава да се напряга, докато върви по чакъла. Когато сяда в колата, удря с длан по волана, защото чак сега си спомня, че в едно интервю на Фьояд е прочел, че костюмът на Жудекс е вдъхновен точно от този афиш — от така популярната по онова време фигура на Брюан…

— Ще ми разправя, че нямал друга връзка с филма на Франжю! — изръмжава майорът.

Проклина се, че не се е сетил веднага, и търси в телефона си потвърждението за връзката между афиша и Жудекс. Не открива текста на интервюто, но попада на изявление на Брюан, направено по времето, когато певецът е избрал този сценичен костюм. Думите придават особен смисъл на избора му:

Край на палячовщините!… Роди се един нов Брюан!… И този Брюан ще каже две думи на тълпата от мамини синчета, лентяи и некадърници!… Ще им изкрещи омразните закани на бедните и разбунтуваните… както и болката, стаена в низините…