Доминик Мезон
Пирът на зверовете (22)

21

Бюрото на майор Роси е затрупано с всевъзможни документи, нахвърляни в безпорядък — снимки, книги, изрезки от вестници, доклади, служебни бележки, дивидита… За Карл Странски има предостатъчно налична информация, отнело му е три часа да я събере и прегледа набързо. Най-същественото вече го знае, защото е чел публикуваната преди две години автобиография на Странски — „Силата на закона да пребъде“. Според майора книгата е по-скоро житие, отколкото автобиография — до такава степен Странски е съумял грижливо да излъска медийния си образ, превръщайки се в икона.

Роден е през 1951 година в Дампиер, в департамента Ивлин, бащата е учител, майката — домакиня, има петима по-големи братя, един, от които загива през 1959 година в Алжир на двайсет и една годишна възраст. Карл е отличник, получава стипендия, записва се да следва и през 1974 година завършва право. Постъпва в полицията веднага след дипломирането си. Отличник в школата за полицейски офицери, завършва като първенец на випуска и избира назначение в ръководения от комисар Брусар отдел за борба с организираната престъпност, където работи по всички най-значими случаи от края на седемдесетте — в частност, по втория арест на Месрин^[1] отвличането на барон Ампен и взимането на заложници в иранското посолство. През тези години остава в сянката на легендарния си началник и най-вероятно се научава как да поддържа медийната страна на кариерата си.

През 1982 година Странски получава възможност да се прочуе покрай случая с банковия обир на булевард „Волтер“. Пристига първи на местопроизшествието и убеждава похитителите да пуснат двете касиерки от офиса и да вземат него за заложник на тяхно място. Прекарва двайсет и четири часа затворен с тримата мъже и стъпка по стъпка преговаря за условията, при които да се предадат. В резултат на тези преговори тримата обирджии се предават без нито един изстрел. Карл Странски се превръща в герой и жива легенда. Назначен за комисар през 1984 година, участва редом с Брусар в създаването на специалния отряд за бързо реагиране и впоследствие го ръководи до 1988 година. Назначен е за началник-отдел и оглавява отдела за борба с организираната престъпност, а после — в продължение на десет години — и криминалната полиция, което е истински рекорд. По-късно го назначават за почетен областен директор на полицията, а през 2002 година става заместник-директор на Националната полиция, отговарящ за градската полиция и борбата с тероризма. Пенсионира се доброволно през 2011 година и е награден с Националния орден за заслуги. Оттогава обикаля телевизионните студиа, коментирайки текущите случаи. Превърнал се е в своеобразна икона на националната полиция, а издателят му обявява близо петдесет хиляди продадени екземпляра от първия том на мемоарите му. От 1976 година Странски е женен за дъщерята на генерал от жандармерията, имат три деца, най-малкото, от които в момента учи в „Сен Сир“.

Странски се гордее с образа си на народен човек, успял да се издигне със собствени сили. За широката публика той олицетворява твърдостта спрямо главорезите и безкомпромисната борба с организираната престъпност, доблестния човек, уважаван от всички — както от министрите, така и от подземните среди. Роси, който таи върло недоверие към подобни захаросани герои, многократно се е срещал със Странски, но така и не успя да си състави лично мнение за този човек с големи сини очи — дяволити и обезоръжаващи, който никога не излиза от ролята, която сам си е създал. Ала няколко снимки и статии във вестниците придобиват нов смисъл за майора. До 1985 година Странски е участвал в годишния бал на парижката полиция с фокуснически номер, чието изпълнение е предизвиквало бурен възторг. Роси преглежда изображенията, на които Странски, натъкмен с плащ и черна шапка, омайва непридирчивите зрители с талантите си на илюзионист любител. Връзката с Жудекс и уменията на Чанинг Полак е очевидна и разпалва любопитството, което майорът изпитва към младия пенсионер.

Вече е почти шест часът. Роси отваря барчето в кабинета си и си сипва първата чаша с уиски за деня. Малик сигурно още обикаля хакерите, които е идентифицирал при престоя си в Амстердам. След днешния им разговор Бисание се е захванал с издирването на татуирани компаньонки, придържайки се към своеобразните си методи. Значи майорът ще трябва да се занимава със старата слава — перспективата изобщо не го радва и оправдава пийваното за ободряване. Сеща се за ултиматума на Жудекс. И през ум не му минава, че Жудекс може да е осъществил замисъла си, но усеща лека боязън, когато на екрана на телефона се изписва съдбовният час. Присяда на перваза на прозореца, като посръбва лагавулина, и малко по малко забравя за ултиматума. Мислите му се отплесват към лошото предчувствие, което го е обзело от началото на разследването. Усеща, че го наблюдават и изучават, и неволно си мисли, че решението на случая ще му убегне. Чувства се като ловджийско куче на каишка — дават му да подуши следата, но не му разрешават да припари до дивеча и още по-малко — да забие зъби в него. Сепва се, когато чува сигнала на телефона за получено съобщение. Изпратено е от началник-отдел Льотерие и потвърждава опасенията на Роси, че случаят претърпява трагичен обрат:

Л. М. поразен. Църква „Нотр Дам дьо Бон нувел“. Елате веднага.

Когато Роси пристига на местопроизшествието, улица „Люн“ вече е отцепена с бариери. Показва картата си на постовите и паркира ланчата на тротоара зад дълга върволица служебни коли на гражданска защита, линейки и полицейски микробуси. Присвяткващите лампи озаряват цялата улица. Надничащите от прозорците обитатели на квартала се любуват на зрелището и споделят предположенията си за причината за драмата. Някои се опитват да излязат от жилищните сгради, но биват грубо отблъсквани от полицейските служители, които възпрепятстват достъпа до района. Съпътстван от техните подвиквания, майорът бързо прекосява улицата.

Входът на църквата е обгърнат с жълта палатка под форма на коридор, промушваща се между колоните, спускаща се до улицата и стигаща до камион на гражданска защита, който е заел цялото платно и чиито примигващи лампи озаряват паважа и фасадата на църквата с призрачни трепкащи светлини. Полицаите зорко следят някой зяпач да не се промуши покрай съоръжението. Роси се представя, но му отвръщат, че не може да влезе в зданието без съответната екипировка. Настоява да говори с Льотерие. Постовият отива да се посъветва с мъж в жълт предпазен костюм с кислородна маска, защитни очила и найлонова шапка. Мъжът с комбинезона показва с жест на майора, че трябва да изчака, и влиза в коридора.

След няколкоминутно чакане, от което майорът се възползва, за да се увери, че Малик скоро ще дойде, от коридора излиза съдебен лекар и се запътва към него. Сваля маската си и Роси разпознава един от корифеите на Института по съдебна медицина, с когото понякога е имал възможност да работи. Лекарят се оглежда с гримаса, после посочва с брадичка края на улица „Нотр Дам дьо Бон нувел“.

— Да отидем натам, не искам да рискувам някой да ме чуе.

Съдебният лекар бързо сваля костюма, свива го на топка и го подава на помощника си. После излиза с майора отвъд бариерата, която прегражда ъгъла на улица „Люн“ и „Нотр Дам дьо Бон нувел“. Спускат се по стълбището, което излиза на централните булеварди, и спират пред някакво кафене на петдесет метра от струпаната зад бариерите тълпа от любопитни зяпачи. Тук шумът на уличното движение заглушава гласовете им и могат да разговарят, без да рискуват нечии недискретни уши да дочуят откъслеци от казаното.

— Льотерие и Бониперти вече не са тук — обяснява лекарят, — закараха ги в болница „Сен Луи“ за преглед. Уверявам ви, че са добре, но предпочетохме да не рискуваме. Засега вие сте единственият, с когото ни разрешиха да говорим. Сблъсквал съм се с всякакви извращения, но това тук май е върхът!

— Льо Морван мъртъв ли е?

— Да, и то от ужасна смърт — въздъхва лекарят с уморено лице. — Ще получите доклада от аутопсията. Щастливец сте, никой друг няма да го прочете! — иронично допълва той.

— Какви ги приказвате?

— Двайсет години върша тази работа, но подобно нещо не съм виждал. Помолиха ме да пренеса тялото в Института по съдебна медицина, да направя аутопсия, да предам заключенията си направо в ГДВС и да не говоря с никой друг. Ще трябва да подпиша разрешението за погребване на трупа без съдийско позволение. Все пак става дума за убийство! Това е напълно незаконно…

— Сигурно е само временно, успокойте се. Случаят е много деликатен.

— Не се и съмнявам. Знаете ли, че сред всички присъстващи на местопрестъплението никой, освен мен, не трябва да узнава самоличността на покойника? Няма нито едно ченге, освен постовите, които са завардили улицата, и за капак ми се пречкат експертите от централата на военното разузнаване.

— Какво търсят тук?

— Уверявам ви, че са по̀ на място от мен. Льо Морван е убит с химическо оръжие, смъртта му изобщо не е естествена. Белодробен оток не може да го убие толкова бързо, дори и при алергичен шок. Мамка му, половината органи на човека буквално са се пръснали. Още не съм го отворил, но мога да ви кажа, че е станал на пихтия. Уплашихме се, че е използвано вирусно бактериологично оръжие, което може да е заразило цялото място, затова военното разузнаване проверява цялата околност, но нищо не могат да намерят. Засега не знам какво го е убило. Разбирам от съдебна медицина, не от биологична война…

— Какво мислят военните експерти?

— Чух ги да говорят за „мосулски сироп“, нямам представа какво е това. Но трябва да ми предадат заключенията си, за да ги включа в моя доклад.

— Може ли да огледам местопрестъплението?

Съдебният лекар изпълнява молбата на майора, който го следва до камиона на гражданска защита. Без да гъкне, нахлузва костюма, ръкавиците и останалата екипировка. След като се приготвя, го пускат вътре.

Халогенните прожектори, монтирани от експертите на Института по съдебна медицина, са толкова силни, че къпят мястото в ослепителнобяла светлина. Един от експертите снима всяко ъгълче в църквата, другите вземат проби около проснатото в огромна локва кръв тяло. Лицето на Льо Мьорван е толкова подпухнало, че Роси не може да го познае. Ръцете му, вкочанени и също така безформени, допълват потресаващата гледка. Друг от експертите е облечен с военна униформа под жълтия костюм. Разпознавайки един от хората на военното разузнаване. Роси се оправя към него и пита направо:

— Майор Роси, ГДВС. Бихте ли ми казали какво е „мосулски сироп“?

Военният изглежда изненадан и не отговаря веднага. Вероятно е получил указания за ГДВС, защото накрая все пак отвръща със свиване на рамене.

— Подполковник Бертен. „Мосулският сироп“ — кръстен на град Мосул, където се прави — е бактериологична гадост, измислена от иракската армия през деветдесетте. Невротоксичен роднина на известния зарин. Използвали са го за отравяне на кюрдски кладенци и водоеми. Ужасяващо ефикасно химическо оръжие, а най-важното е, че в зависимост от концентрацията може да се изпари след няколко секунди, минути, часове или дни, в резултат на което заразената вода отново се превръща в напълно питейна, за разлика от зарина. Много практично, когато някой иска да завземе територия, без да я прави необитаема.

— И смятате, че точно това е убило човека?

— Почти съм сигурен. Не се е издул така, защото го е ужилила пчела — подигравателно отвръща военният. — Не, сериозно, първите симптоми са характерни — жертвата най-напред е била обзета от неудържим смях, предизвикан от рязко покачилото се отделяне на съдоразширяващи пептиди. Известно е само едно химическо оръжие, способно да предизвика подобен ефект…

— Как е бил заразен?

— Вече ви казах, че активните съставки изчезват безследно. Засега нищо не сме открили. Добрата новина е, че скоро църквата пак ще бъде отворена за богомолци. И „мосулският сироп“ като зарина може да подейства просто при допир до кожата. Може да бъде впръскан, погълнат, дори попит от дреха или кърпичка… Малко вероятно е да открием следи от него, ако онзи, който го е използвал, го е дозирал умело.

— След колко време започва да действа?

— Всичко зависи от начина, по който е проникнал в организма. Доколкото знаем — защото не всичко за тази отрова ни е известно, действа мигновено, ако е погълната, но й трябват няколко минути, ако е вдишана или е влязла в допир с кожата.

— Колко ще рече „няколко минути“?

— Нямам представа. Не забравяйте, че не използваме подобни оръжия. Познанията ни са само теоретични и се основават на непълни сведения. Така или иначе, със стомашно разтворими хапчета може да дадете на някого светкавично действаща отрова повече от час преди да е подействала, тъй като разтварянето на хапчето в стомаха отнема време…

— Как може да си я набави човек? Има ли черен пазар за такива вещества?

— Не, не — въздиша подполковникът, — няма такъв пазар, прекалено специфично и сложно е. Иракските лаборатории, които я произвеждаха, бяха унищожени от баасисткия режим преди първата война в Залива. Преди двайсет години. Оттогава не се е чуло нищо за „мосулския сироп“.

— Възможно ли е убиецът сам да го е произвел?

— Защо да си блъска главата с нещо толкова сложно? Има стотици по-прости и не по-малко ефикасни отрови… Признавам ви, че съм в пълно недоумение. Е, в крайна сметка разследването си е ваше. Ще съобщя сведенията си на съдебния лекар, ще си получите доклада, а от нас се очаква да забравим всичко видяно тази вечер — заключава военният, обгръщайки с жест целият заобикалящ ги свръхестествен декор.

Майорът не отговаря. Потънал е в мислите си с поглед, отправен към надвесената над трупа статуя на архангел Гавраил. Досеща се, че изборът на това рядко химическо оръжие с особена история е ново послание от Жудекс, но още не може да схване неговия смисъл.