Доминик Мезон
Пирът на зверовете (26)

25

Последният идентифициран хакер живее в Маркан-Барьол — заможно предградие на Лил. Малик е решил да го посети лично. Тръгнал е на зазоряване и преди обед вече стои пред къщата на родителите на Юго Кастелен. Осемнайсетгодишният хакер вече е успял да осъществи няколко атаки срещу компютърната система в училището си, срещу няколко предприятия и интернет сайтове за видеоигри. Младокът фигурира и в досиетата на ГДВС като редовен участник в демонстрациите на „Анонимните“ срещу сциентологията, освен това е сниман и разпознат по време на няколко манифестации на европейски крайнолеви групировки. Нищо кой знае колко уличаващо, но младежът проявява всички признаци на възможно радикализиране.

Мъжът, който отваря на Малик, отговаря на въпросите му с равен глас, пресичан от уморени въздишки. Облеклото му съответства на буржоазния стандарт на града, но пуловерът „Лакост“ е провиснал, развлечен и изтъркан. Очилата „Хюго Бос“ се крепят благодарение на парче тиксо, залепено на дясната дръжка. Лейтенантът не се изненадва да види куп документи, струпани в хола около семейния диван — около убежището на мъжа в семейството, който е безличен, очевидно безработен и изпаднал в депресия, ако се съди по приказките му. Бащата на Юго вяло се осведомява за причината за посещението на лейтенанта:

— Разследвате сина ми ли? Какво е направил?

— Не бих казал, че го разследваме, успокойте се. Засега не е извършил нищо нередно. Бихме искали само да му зададем няколко въпроса за пътуването му до Амстердам през пролетта.

— Ходил е в Амстердам? Нямах представа. Образцов баща съм, не ще и дума! — горчиво се смее мъжът и се отпуска на дивана. — Нищо не съм чувал за него, откакто навърши осемнайсет. Не на другия ден — не, още на самия му рожден ден! Бяхме замислили голяма семейна гощавка, за да отпразнуваме пълнолетието му, а той — хоп! — изчезна безследно. В интерес на истината, с майка му не останахме изненадани. Отношенията ни с Юго бяха… сложни. Той наистина ни мислеше за глупаци. Впрочем, може и да е прав.

— Значи нямате никаква представа къде може да е сега? — пита лейтенантът, хвърляйки натъжен поглед към кутийките с антидепресанти, подредени на купчинки по облегалката на дивана.

— Нямам никакви новини. Но той и без това отдавна вече не разговаряше много с мен още докато живееше с нас… Та какво остава сега, след като ни напусна.

— И на майка си ли не се е обаждал? А на сестра си?

— Не, за последно разговаря с майка си в деня, преди да замине — нагруби я. А сестра му е едва осемгодишна… Предпочитаме да я държим настрана от цялата тази история. Изпреварвам въпроса ви: вече питахме неколцината тукашни приятели на Юго, които познаваме, дали знаят къде е заминал. Ровихме и в компютъра му, но беше изчистил всичко, а мога да ви гарантирам, че щом Юго чисти, не оставя никакви следи. Много го бива с компютрите. Аз съм компютърен инженер — тоест бях, докато не се намери един индиец, който да ме замени, но още на четиринайсет години Юго беше по-добър от мен във всяко отношение. Явно съм голям смотаняк, щом един, нищо и никакъв индиец ми взе работата за нула време…

— Може ли да ми покажете стаята му?

— Имате ли заповед, или нещо подобно?

— Не, но ако искате да ви върнем сина, трябва и вие малко да ни помогнете.

— Да ни го върнете? За какво ни е? Добре де, елате — в нашия род всички сме съвестни граждани. Въпреки че обществото ни се изплюва в лицата, ние отвръщаме с усмивка… Посрещаме с достойнство катастрофите, така и ще си пукнем — благоприлично, без да вдигаме шум!

Без да прекъсва депресивната си тирада, безработният инженер повежда Малик към дъното на къщата. Отваря една врата, на която е сложен знак „Влизането забранено“ и го пуска в стаята на изчезналия си син. В помещението има едно легло с надстройка и стълбичка, малко бюрце, сгушено под леглото, куфар, шкаф и голяма библиотека — всички мебели са от борово дърво, обстановката е спретната и изпъстрена от няколко плаката за видеоигри, забодени с габърчета тук-таме между мебелите. На стената срещу леглото се мъдри един-единствен огромен афиш от „“В" като вендета" — култовия комикс, вдъхновил „Анонимните“, тъй като Движението е заимствало именно маската на главния герой „В“. Малик изобщо не се изненадва при вида на тази анархистко компютърна препратка и хвърля поглед в чекмеджетата под леглото, които не крият нищо интересно, освен няколко снимки на младежа. Малик ги преснима с телефона си. Лейтенантът се спира пред библиотеката — съдържанието й ясно показва, че четивата на обитателя на стаята нямат нищо общо с тези на един обикновен юноша.

— Явно много се е интересувал от политика. Нищо друго ли не четеше — романи, комикси?

— Не, изобщо. Тези неща му се струваха незначителни, прекалено еснафски. Мрази всичко, което може да го отклони от борбата му. Не спортуваше, нямаше приятели, нито приятелка, не ходеше на кино, не общуваше със семейството си… Само видеоигри, компютри и подготовка за революция.

Между книгите са пъхнати няколко снимки на градски бунтове — на испански представители на „Възмутените“, ако се съди по надписите на транспарантите. Бащата обяснява:

— Миналата година ходи в Мадрид — уж за да си упражнява испанския. Не посмяхме да му откажем — така де, поне веднъж и той да прояви интерес към нещо нормално. Помислихме, че така ще му дойде друг акъл. Когато разбрахме, че цялото си време е прекарвал на барикадите… Мисля, че това сложи край на нашите взаимоотношения. Толкова силно ни презира… Нищо не разбирам, какво ли не опитахме. Не знам къде се издънихме, но напълно се провалихме, това поне е сигурно.

— Чували ли сте някога за Жудекс?

— Не, нищо не ми говори. Какво представлява?

— Политическо движение — уклончиво отговаря Малик, докато взема един екземпляр на „Настъпващият бунт“^[1].

От книгата пада малко картонче. Малик го вдига — на лъскавата бяла хартия с несръчен почерк са написани няколко реда:

Скъпи господин агент от ГДВС, знам, че обожавате библиотеките, и ви оставих моята непокътната, за да можете да я прегледате и опишете както трябва. Ако имате възможност, прочетете някои от произведенията — много добре ще ви се отразят, времената се менят, независимо дали искате, или не.

Пророчеството извиква усмивка у лейтенанта. Ясно е, че е попаднал на търсения хакер. Подава картончето на бащата, за да разпознае почерка. Той потвърждава, че бележката наистина е написана от сина му, после въздъхва и раменете му се смъкват още повече.

— Кажете ми истината — направил е някоя голяма глупост, нали? Знаете ли, подготвен съм… Честно да ви кажа, Юго ме плаши. Прекалено е умен, мрази всичко, което вършим и говорим, мрази това, което представляваме… И не само нас, възрастните! Мрази не по-малко — дори повече — собствените си връстници. Затворил се е в свой собствен свят. Знаете ли какво? Всеки път, когато чуя за поредното хлапе масов убиец в Съединените щати, си казвам, че Юго можеше да е на негово място. Ужасно, нали? Чудовище ли съм, щом си мисля подобни неща за сина си?

— Не, не, просто сте уморен. Страховете ви са съвсем преувеличени — опитва се да го успокои смаяният лейтенант.

— Хайде, моля ви се — не съм глупак, каквото и да си мисли синът ми. Щом сте тук, явно е извършил голяма глупост…

Бащата на Юго си говори сам. Малик, който едва издържа приказките му, за малко се преструва, че го слуша. Хвърлил е око на компютъра и ще се нуждае от разрешението на главата на семейството, за да го вземе със себе си.

— Разбира се, че ще искат всичко да вдигнат във въздуха — вие какво очаквате? Не виждате ли какво е състоянието на обществото ни? Мислехме си, че се нуждаят от нас, за да произвеждаме, да творим, мислехме си, че след като заводите се изнесоха и мините затвориха, голямото изселване ще спре. Че нашите умения ще ни позволят да продължим да връзваме двата края. Да, ама не! Знаете ли какво искаха? Искаха само да си мислим така! За да продължим да затъваме в дългове и да изкупуваме стоките им. Да задлъжняваме за поколения напред, за да продължават да печелят, а сега, когато Китай, Индия, Бразилия също започват да консумират… хоп! Вече пет пари не даваме за страхотните френски инженери! За френската държава! Можете да изпукате с вашите дългове! Виждате ли какви перспективи предлагаме на децата си? Срам ме е, лейтенанте, иска ми се да пукна и да поискам прошка за това, което им оставяме…

— Хайде, хайде — това е просто икономическа криза, каквито е имало преди, ще има и за в бъдеще… И вашият хлапак се бунтува така, както са се бунтували и предходните поколения. Сега трябва да се уверим, че не е попаднал в лапите на злонамерени хора. Може ли да взема харддиска от компютъра му? В края на краищата, дори на Моцарт се е случвало да изсвири някоя фалшива нота.

— Да, да, ако това ще ви помогне да откриете моя Юго — хленчи бащата, свличайки се във фотьойла.

Малик разглобява компютъра, а през това време депресивният монолог продължава. Покрусата на бащата на Юго го натъжава, но единственото, което може да стори за него, е да попречи на сина му да извърши непоправимото. Лейтенантът изважда диска от кутията без особено затруднение. Така или иначе, предвид хода на събитията, има голяма вероятност предсказанието на Юго да се сбъдне и екип на ГДВС да дойде да огледа стаята и да я претърси най-основно. Бащата върти в ръцете си игрална конзола. Поглежда към лейтенанта с насълзени очи:

— Имате ли деца, лейтенанте?

— Да, три — отвръща Малик, леко изненадан от неочаквания въпрос.

— И справяте ли се? Искам да кажа — те вярват ли в света, който им завещаваме?

— Още са малки, но мисля, че докато баща им е накрак, няма да загубят надежда. Стегнете се! Каквото и да е извършил синът ви, ще има нужда от смел баща.

— Смел… когато го изправят за разстрел пред неолибералния наказателен взвод! — крещи бащата, натискайки червения бутон на конзолата. После избухва в безумен смях, който преминава плач, а през това време почти изпадналият в паника Малик излиза от стаята, стиснал конвулсивно харддиска в ръка.