Доминик Мезон
Пирът на зверовете (29)

28

Изтичащите секунди изглеждат нереални на Люси. След като е направила избор и е решила как да действа, всичко около нея се движи на забавен каданс. Гласовете на младежите се размиват в неясно жужене. Веригата на катинара издрънчава по спиците, когато освобождава колелото на мотора, тежестта в ръката й я успокоява.

Люси безмълвно улавя ръката, която я държи за главата, и грубо я извива.

Едновременно с това се изправя и нанася рязък удар с коляно в чатала, който й предлагат. Чува как другият младеж се приближава с крясъци, затова изпъва ръката си, в която се мята веригата, замахва, описвайки полукръг, и стоварва тежкия катинар върху слепоочието на нападателя. Главата му се отмята назад от удара, а сцепената му вежда оцапва стълбището с кръв. Срещу Люси другото момче пъшка и се държи за гениталиите, но тя не му оставя време да се опомни и забива юмрук в слънчевия му сплит. Удря го с все сила, болка прерязва юмрука й, когато се забива в целта, но Люси долавя как ребрата на противника й сухо припукват и в следваща секунда той се строполява на земята.

След като поваля двамата нападатели, Люси яхва мотора. Четиримата мъже пристигат тичешком и младата жена вижда отблизо яростно присвяткващите им очи, когато цилиндрите на кавазакито й забръмчават. Протегнатите им ръце я докосват, но мощта на нейната „нинджа“ изригва и тя почти се отлепя от земята, стрелвайки се по асфалта на паркинга. Докато мъжете се качат по колите си, двуколесният й демон вече я е отнесъл прекалено далеч, за да могат да я последват. Избягва на косъм два автомобила, които се връщат в обратната посока, промушва се между автобус в крещящи цветове и рекламен билборд, за няколко секунди излиза на околовръстното и се отдалечава от предградието, което искаше да я хване в капан.

След като изминава два километра с бясна скорост, Люси спира край пътя, за да си сложи каската. Страхът й е изчезнал, знае как да се справя с нападенията, подготвена е от миналото си и от тренировките по таекуондо. Знае как да се отбранява и ще бие мъжете на собствената им територия отново и отново — всеки път, когато се налага. Гневът й обаче не стихва. Адреналинът препуска в жилите й, не й дава да се примири с неуспеха. Дантребер няма да затвори всички врати пред нея. В докладите на жандармерията в Берне е посочен адресът на имението на стареца. Люси иска да види със собствените си очи мястото, където мерцедесът може би е отвел Роксана. Един бегъл поглед към джипиеса я осведомява, че имотът на Дантребер се намира на брега на река Куртонел, сгушен в долина, приютила селца с очарователни имена. Идиличен селски пейзаж, изпълнен със старовремска поезия, който й напомня френския превод на названията на селцата в Графството на Толкин. При все това тя се страхува, че както в последната част от романа на английския писател, така и тук злото е проникнало в сърцето на зелените хълмове с нежни имена.

По това време на годината селският пейзаж става едва ли не заплашителен, замръзнал в очакване на оскъдното слънце, което да му върне мекотата. Кавазакито на Люси се кротва и поема плавно като котка по криволичещите междуселски пътища — подгизнали и хлъзгави. Прекосява села със стени от кафяв камък, с паянтов градеж и оголени дървени греди на фасадите, с покриви от сиви керемиди, а в полята между паланките минава покрай градини на богаташки вили и дискретни земеделски стопанства. На края на единствената улица в едно селце, забутано в горските дебри, Люси спира пред портата на имението на Дантребер.

Необятният парк, който се простира зад нея на повече от двеста хектара, обхваща долина, хълмове, гора, езеро и две реки — притоци на Куртонел. След като моторът на мотоциклета млъква, пълната тишина, царяща в местността, мигновено връхлита Люси.

Портата и стената, опасваща имението, са високи над три метра и не позволяват на любопитните погледи да стигнат до къщата и пристройките. Люси не вижда дори домофон — само една камера над десния стълб наблюдава посетителите. Няма да й спуснат подвижния мост, ще й трябва Троянски кон, за да проникне в тази крепост. Изважда телефона и в „Гугъл“ намира изглед от птичи поглед към имението. Сградата разполага с три крила, конюшня и пристройки, сред които и ловна хижа насред гората. Необходими са хора, които да се грижат за такова имение, „много служители“, мисли си Люси, докато пише съобщение на Юго.

Намери всичко, което можеш, за персонала, който работи в нормандското имение на Дантребер, и най-вече разбери как и от кого се набират сезонните работници и заместниците.

Няма „здравей“, няма учтива молба, няма хумор — слугата й трябва да помни с кого си има работа. Люси му изпраща искането си и забелязва, че момчето вече е отговорило на предишната й молба за Карим Беладж:

Фасулска работа, Карим Беладж по цял ден пише във „Фейсбук“ колко много се кефи на новата си работа при Дантребер в Бразилия… Доста добра работа като за човек, който си е зарязал полувисшето образование, кажи на кого да си изпратя сивито. За да се свържеш с него… опитай „Фейсбук“ ☺

Цената за мълчанието на бензинджията става ясна. Люси разбира, че си губи времето с опити да измъкне по-обстоен разказ от младежа. Както личи и от огромната порта на имението, Дантребер умее да пази тайните си. Войната около наследството и освидетелстването му сигурно засилват параноята на близкото му обкръжение и май ще се окаже невъзможно да разкъса последния обръч и да го накара да проговори. Гневът на Люси не стихва, тъкмо напротив. Тя забръмчава с мотора и потегля, запращайки изорана влажна пръст и чакъл чак до стената на гробището. Остава й само една диря — диря, която не са очаквали да проследи; дирята, която я отведе в странното магазинче на улица „Льопик“.

За да успокои нервите си, Люси решава да се върне по междуградските шосета вместо по магистралата. Когато й се наложи да управлява мотора по мокрото платно между тежкотоварните камиони, ще бъде принудена да се съсредоточи изцяло върху карането, а не да се вбесява, докато предъвква днешните си провали. Освободена от гнева, тя пристига пред дома си на улица „Малт“ — на две крачки от Площада на Републиката — и прибира мотора в двора на жилищната сграда. Щом пак ще ходи при прекупвача, ще й се наложи да прибегне до бойното си снаряжение — навитите на рула банкноти, напъхани в чифт ботуши. Качва се в жилището си, прибира парите и се възползва да вземе още няколко вещи. Люси не възнамерява да наддава срещу тристата хиляди евро, предложени от бразилците — не разполага с необходимите средства. За сметка на това може да вложи няколко хиляди евро, за да разбере какво точно в магазина интересува тримата мъже. Всички обстоятелства около разговора, който е подслушала — часът, мястото и полицейското досие на търговеца, — подсказват, че сделката е необичайна. Вероятно няма връзка с Роксана, но младата жена не вижда кой друг би могъл да й помогне да се внедри в близкото обкръжение на Александър Дантребер и дори да го принуди да преговаря. Ще се възползва максимално от този последен коз.

Когато Люси бута скърцащата врата на „Стаята на чудесата“, вътре няма клиенти. Изчаква няколко минути, съзерцавайки причудливо скупчените прашни чудесии, които изпълват мястото, след което старецът най-сетне решава да дойде и да се осведоми за причината за посещението й. На дневна светлина, лице в лице, пред Люси с цялата си неумолимост се разкрива старческата грохналост на търговеца с дебело досие. Влачи парализирания си крак като котва, стъкленото му око безцелно се взира напред, а от него се стичат кървави сълзи. Крехък, грохнал, станал само кожа и кости, Емил Монестие сякаш е още жив само защото Онази с косата е проявила невероятна разсеяност и при последното си посещение го е оставила да мърда по невнимание. Смутена от видението, Люси се позапъва, но все пак кара без заобикалки:

— Търся сведения за урните, с които сте се сдобили и за които онзи ден трима бразилски купувачи ви направиха изгодна оферта.

— Госпожице, изобщо не разбирам за какво говорите. В моя магазин няма да намерите модни дрънкулки или финтифлюшки за млади любителки на „готическия“ стил. Вървете да си напазарувате в квартал „Маре“ — отвръща старецът с дълбоко презрение.

— Вижте какво, знам, че са у вас. И не искам да ги купувам, а само да ми кажете каквото знаете за тях. Защо са толкова ценни за онези тримата? Мога да ви платя, кажете колко искате, ще си остане между нас, кълна се! — почти го умолява Люси.

— Има мъже, които заслужават уважение, има и курвички, които заслужават да им теглят ножа — срязва я старецът с удивително твърд глас.

— Какво казахте? — промълвява Люси, зашеметена от суровото отношение на стареца.

— Много добре ме разбра. Изчезвай!

Дядката й обръща гръб и се отдалечава, без да продума повече.

Вбесена, Люси сграбчва препарираната маймунска глава, положена на една претрупана масичка. Наругава безразличния старец и запокитва черепа на примата към най-близката етажерка. Ударът предизвиква малък апокалипсис, на пода на магазина с адски трясък се посипва порой от чудати предмети. Люси знае, че старецът ще се върне с оръжие, а и без това усеща, че не е способна да прояви насилие към човек в подобно физическо състояние. Остава й само поредното бягство, след като отново е ударила на камък. Затръшва вратата след себе си, без да обърне никакво внимание на форда, паркиран на няколко метра от нея, нито на двамата седящи в него мъже, които наблюдават шумната караница с голям интерес.