Доминик Мезон
Пирът на зверовете (72)

71

Проблясъците от изстрелите зачестяват, някои сякаш се движат, други угасват, но тези, които продължават да разкъсват димната завеса от химикали, стават все по-многобройни. Паркът се превръща в бойно поле. Алкиндар се отърсва от неподвижния си унес, оставя ключовете пред майора и му нарежда да се развърже и да стане. Роси се подчинява, а докато се освобождава от веригата, с която е прикован за стола, бразилецът обяснява действията си на милиардера, който за първи път придобива леко угрижен вид. Сякаш най-сетне проумял, че може да изпадне в неизгодно положение, старецът нервно мачка коричка хляб и сумти раздразнено, докато Алкиндар се опитва да го успокои.

— С тая стрелба, жандармеристите ще се намесят. Налага се да скрия двамата ви гости, докато не са дошли. Най-напред ще сваля него в мазето. Връщам се след пет минути. Нищо не ви заплашва, другата е вързана, а и Жудекс не може да се мери с шестима въоръжени мъже.

Майорът става, неспособен да откъсне поглед от бойното поле, покрито с димни гранати. Никога не си е и помислял, че Жудекс ще се въплъти в отделен човек. Представял си го е като колективна заплаха, внедрена в ГДВС, организирана и действаща по таен план. Никога не му е хрумвало, че един ден ще види лъжесупергероя с костюма му, а още по-малко пък — че той ще му се притече на помощ. В ръкава си усеща хладината на ножа за месо и тръгва след Алкиндар към недрата на замъка. Преди да излезе от трапезарията, прави опит да улови погледа на Люси, за да й вдъхне увереност и да прецени душевното й състояние, но младата жена продължава да се взира в лицето на Дантребер със същата гневна ярост и не обръща внимание на нищо наоколо, освен на обекта на своята омраза.

Подземията на замъка са разположени на няколко равнища. Първото е с бели стени и служи за стерилен склад и служебно помещение за персонала на милиардера; второто — с голи каменни стени и павиран под, служи за изба и килер, където са наблъскани купища вехтории, инструменти, потрошени мебели, празни сандъци, повредени велосипеди, остарели спортни пособия. Двамата мъже обаче минават през тясна вратичка, издълбана в скалата и скрита зад купчина изгнили дърва за огрев, и слизат още един етаж надолу. В подножието на слабо осветената стълба Алкиндар отключва дебела метална врата. Изругава, докато издърпва петте резета със свободната си ръка. Изглежда в мрачно настроение и дава воля на злъчта си.

— Малки камъчета, все се намират малки камъчета… Дреболийки, които ви принуждават да си цапате ръцете. Няма ли край? Да не мислите, че ми е приятно да се превръщам в слуга, аз, който съм завършил медицина в най-добрия университет в Сао Пауло? Да не мислите, че така съм си представял живота си, аз, който възнамерявах да лекувам народа си и да обезпеча бъдещето на семейството си? Най-напред това момиче, което не е улучило момента да пътува на автостоп и събужда нагона на стареца, после корабокрушението и крадците, които проникват в товарния кораб преди нас и отмъкват ценните съдове, които се връщаха пълни от Бразилия… След това трябва да се отървем от любопитството на някаква истерична курва и на едно тъпо ченге. Сега пък жандармеристи обсаждат имението, и за капак — някакъв екзалтиран фанатик щурмува замъка. Как ще свърши всичко това? Какво още да направим, за да сложим край? Колко още убийства?

Вратата се отваря и разкрива пещера, издълбана от човешка ръка — мергелна кариера. Мергелните кариери са обширни подземни изкопи, откъдето селяните са добивали мергел — тучна и плодородна пръст, увеличавала земеделския добив, но в наши дни крият риск от пропадане на почвата из полята на цяла Нормандия. Алкиндар подканя майора да влезе с жест, без да прекъсва ядния си монолог.

— Прекалено сте тежък, за да ви влача през цялата кариера до колата ви. Ще почакате тук, докато се върна с помощници. Ще бъдете в очарователна компания, ще видите. Ще ви запозная и ще ви завържа до нея, за да не избягате в подземията, докато ме няма.

Отровната реч на бразилеца е нещо повече от израз на лек бунт — на Роси му се струва, че различава в нея признаци на дълбока депресия. Той се самоизяжда и не може да преглътне всичко онова, което върши от алчност. Хората често си мислят, че трудно е само първото убийство, но всъщност то влече след себе си други жестокости, поражда кръговрат, от който няма измъкване, обезличава извършителя. Убиецът напълно се отъждествява с престъпленията си, те поглъщат цялото му същество. От чутото майорът, който послушно следва бразилеца в подземието към някаква обзаведена и осветена зала, преценява, че Алкиндар изпитва на собствен гръб точно този горчив опит.

Докато върви, майорът обмисля какво да каже. Алкиндар изглежда уязвим, но може да стане и агресивен, ако Роси сбърка подхода. Подборът на първите му думи може да му струва живота.

За голяма изненада на майора, сводестата зала, в която влизат, изглежда досущ като действаща операционна. Подът е облицован с изкуствено зелено покритие, набраздено от улеи, които се стичат в централен канал. Загасените халогенни прожектори и масичките на колела, отрупани с хирургически инструменти, свидетелстват, че оборудването се използва. Сигурно Дантребер е достатъчно параноичен, за да си обзаведе лечебница в подземията на имението. Майорът установява с удивление, че апаратите за реанимация покрай стената в дъното светят, а на леглото зад зелената найлонова завеса като че ли лежи някой. Гласът на Алкиндар зазвучава високопарно — преструва се на горд, но го давят ридания.

— Ще видите най-голямото ми постижение като хирург. По заръка на господин Дантребер — човек с вкус!

Алкиндар дръпва завесата. Гледката предизвиква у майора усещането, че е пропаднал в бездънната бездна на лудостта, обладала неговия домакин. Сигурно щеше да се чувства по-приятно, ако го бяха хвърлили в замръзнало езеро. Това, което вижда, вече изобщо не прилича на човек.

— Майоре, позволете да ви представя Роксана Мирча. Много усилия положихте да я намерите, надявам се, че сега сте напълно удовлетворен!

Труп с ампутирани горни и долни крайници лежи насред бялото легло, станало прекалено голямо за него. Побърканият хирург е отрязал ръцете до раменете и краката до слабините. Горната част на тялото е наръфана, дебели превръзки покриват хълбоците, откъдето са рязани парчета плът. Пластмасовата възглавничка, пъхната под гърба, повдига таза, давайки достъп до разранените, накълцани и превързани задни части. Гърдите на младата жена липсват, останали са само два кръгли незараснали белега на мястото на млечните жлези. Два големи, грубо зашити белега пресичат корема — знак, че касапницата не е само външна. Виждайки изумлението на майора, Алкиндар избухва в смях, в който прозира засилваща се лудост. Но Роси е само предлог, отдушник. Съзнанието на хирурга не издържа бремето на срама и угризенията, и иронията, с която са пропити думите му, е в действителност насочена към самия него.

— Разочарован ли сте, майоре? Не ви ли харесва? Мислите, че малко сме злоупотребили с нея? Обаче ви уверявам, че не сме я изнасилили! А горката глупачка точно от това се страхуваше, когато разбра — с известно закъснение, — че нашето гостоприемство си има цена… Разбирате ли, нашият покровител е маниак на тема прясно месо. Искаше да изяде тази млада жена, без да разхищава храната, а сам нямаше как да я изгълта наведнъж, съгласете се. Естествено, толкова е изискан, че не иска и да чуе за замразяване, и понеже е живял сред племето тупи-гуарани, си спомни за един обичай на нашите предци, който сигурно ще ви се стори варварски, но позволява да се избегне разхищението. Разберете, че животът в джунглата невинаги е лек! И така, в селата на племето тупи-гуарани омага е имало заграждения, където са държали военнопленниците, както и човешките дарове от съседните племена, предназначени за хранителни припаси. Да, налага се да призная, че моите предци са били противни канибали. Когато не можете да изядете цялата си плячка за няколко дни, най-добрият начин да запазите месото прясно, е да й изядете единия крак, едната ръка и да я поддържате жива до следващото ядене. По този начин моите предци са успявали да съхраняват храната си по няколко месеца, което би било невъзможно без тази практика. И така, това, което виждате пред себе си, е гениалното съчетание между вековните традиции на моя народ от човекоядци и чудесата на европейската медицина. Ако имате желание, можете да ръкопляскате!

Изражението на Роксана под обръснатата глава прилича повече на посмъртна маска, отколкото на женско лице. Очните ябълки са празни. В извращението си изродите са стигнали дотам, че са й извадили очите — явно стават за ядене. Тя не помръдва, само гръдта й се повдига равномерно, вероятно с помощта на втъкнатата в гърлото й тръба, която я свързва с шумен апарат за командно дишане. От останките от тялото й стърчат десетки дренове, които пречистват най-прясно зашитите рани. Шевовете са груби, небрежни, белезите са подути, дебели черни конци обрамчват изтерзаната отекла плът. Приличат на паяци, които се мъчат да се измъкнат от труп. Над леглото виси обемиста банка, която непрекъснато й влива кръв, и дори Роксана да иска да помръдне последната си здрава става, забучените в шията игли на системата ще й попречат. „Кога преставаш да бъдеш човешко същество?“, пита се Роси, имайки предвид както младата жена, от която не е останало почти нищо, така и нейните мъчители, в които не може да се намери и капка човечност. Невъзможно е да разбере дали Роксана знае кой стои до нея. Тъй като не е сигурен, Роси й прошепва:

— Роксана? Люси е тук, ще те изведем!

— Хайде, хайде, майоре, не я лъжете! Никъде няма да я заведете. Вашият път свършва тук. Ще ви инжектирам чист спирт в кръвта и ще загубите съзнание. Ще наместим тялото ви във вашата кола и ще инсценираме дребно пътнотранспортно произшествие, което ще сложи край на кариерата на едно впиянчено ченге. Що се отнася до вашата приятелка, тя ще заеме мястото на Роксана. Как да ви кажа, за възрастта си Дантребер все още се радва на добър апетит. Явно гериатрията повече ми се отдава.

— Не е вярно, Роксана, той е луд, ще те отведем оттук — обещава майорът, задавян от ридания.

— Не си хабете слюнката, отдавна вече е загубила разсъдъка си. Точно след като ме беше помолила да я убия. Трябва да ви призная, че въпреки грижите, които полагам, тя преживя доста болезнено загубата на крайниците си. Отрязах й езика, за да спре с тия дразнещи молби… Мисля, че затова полудя. Ако трябва да съм откровен, за да ви нагостим, днес малко се изсилихме — половината й черен дроб и задните части, доста голямо количество за едно ядене. Изчегъртали сме всички органи, освен жизнените. Сърцето й е здраво, но следващото ядене ще я убие. Само апаратите я поддържат жива. Ще я изключа и ще си отиде. Вече нищо не може да я спаси… И мен вече нищо не може да ме спаси…

Грамадният бразилец се вглежда в свободната си ръка, сякаш сега е забелязал, че е оцапана с кръв, сълзи се стичат по разкривеното му лице. Поглежда Роси в очите и изстрелва последния си словесен залп:

— Не съдете твърде строго братята ми. Те са деца на Амазонка, не разбират вашия свят, откриха го по принуда, прекалено късно, че да се научат да правят разлика между добро и зло по вашите лицемерни критерии. И понеже бяха заобиколени от повсеместно насилие, накрая решиха, че е нормално и те да се държат така. Нямате представа колко варварски е вашият свят. Когато Дантребер ме убеди да го последвам във Франция, искаше единствено да използвам връзките си в лекарските среди, за да докарам от Бразилия късове от трупове в урните, които беше купил за цяло състояние от разни неаполитански прекупвачи, за да задоволи канибалските фантазии на болния си старчески ум. Трудно е да се откажеш от богатство, за което си оцапал ръцете си с кръв… Старецът ни превърна в свои роби с примамливото обещание да ни завещае всичко, и все отлага да изпълни обещанието си. Колко още ще продължава така?

В последвалото мълчание хирургът само мърда устни, сякаш шепне беззвучно извинение към Роксана. Сетне, в отговор на собствения си въпрос, Алкиндар насочва огромния „Смит и Уесън“ към респиратора и въпреки молбите на майора методично изпразва пълнителя в апаратите, които поддържат жизнените функции на Роксана. Сводестата зала ехти от оглушителния трясък на оръжието, машините се взривяват сред метален грохот и задушаваща миризма на барут. Една банка кръв се пръсва и окъпва леглото с аленочервеното си съдържание. Алармата на електрокардиографа издава последен тревожен звук и замлъква. Преди Роси да успее да реагира, цялата машинария рухва с пращене. Докато майорът със запушен нос оглежда щетите сред разсейващата се пушилка, хирургът хуква да бяга в кариерата. Роксана вече не диша, настъпил е краят на мъките й. Осъзнал, че не може, а и не бива да се опитва да я спасява, майорът трябва да реши дали да се втурне в подземието след Алкиндар, или да се качи обратно горе и да освободи Люси. Няма оръжие, затова предпочита да се устреми по стълбите и да спаси младата жена, вместо да си губи времето в преследване на човек, който и без това ще се самонакаже, тъй като не е в състояние да понесе спомена за деянията си.

Майорът нахълтва запъхтян в трапезарията, с изкривено от болка лице, тъй като снощните наранявания са напомнили за себе си. Люси и Дантребер ги няма на масата. Обширната трапезария е пуста. Той изругава през зъби и се подпира с ръка на облегалката на един стол, за да си поеме дъх. Навън битката като че ли е стихнала. Белият дим постепенно се разсейва и Роси вижда проснати на моравата тела. Зърва и как портата на имението се разтваря и пропуска жандармерийските камиони. Жудекс като че ли е изчезнал. Преди да реши как да се държи пред жандармеристите, трябва да намери Люси и Дантребер. Вече се отправя към изхода, когато на прага изниква черна фигура.

Широката мантия е прогорена и надупчена от куршуми, яката закрива долната част на лицето и мърда в такт със запъхтяното дишане на неканения гост. Широкополата му шапка е зацапана с кал и кръв. Носи странни дебели очила, вградени в плътно прилепналата до лицето му кожена маска. На Роси му се струва, че са за нощно виждане. Жудекс държи в двете си ръце по един автоматичен пистолет „Скорпион“, от които се стича кръв и образува локвички в краката му. Щом вижда пред себе си вцепенения от изумление майор, той отпуска надолу все още димящите дула.