Доминик Мезон
Пирът на зверовете (40)

39

Ланчата на майора се движи в оживения трафик по улица „Вилие“ в посока към предградието Льовалоа. Край мръсните странични стъкла на колата се нижат богаташки еднофамилни къщи, самодоволно пародиращи със своята елегантност. Въпреки задръстванията Роси устоява на изкушението да пусне буркана и да мине по аварийната лента, поне докато проведе няколко телефонни разговора. Възложил е на анализаторите от ГДВС да проучат името, изписано в куфарчето, което лежи до него на дясната седалка, и очаква да му позвънят за първите резултати. Бисание пък все още не му е отговорил, но Роси настоява — присъствието на младите глупаци, дегизирани като Жудекс, на манифестацията в подкрепа на „Пуси Райът“ го е заинтригувало. Майорът иска да знае мащабите на поражението, което се очертава на компютърния фронт. Това, което лейтенантът му съобщава в крайна сметка, не го успокоява.

— В момента се случва най-лошото, от което се страхувахме — въздъхва Бисание. — Всички сайтове на „Анонимните“ и на бившите членове на „Лулзсек“ разпространяват посланията на Жудекс… В началото се чудеха как да ги възприемат, но снощи хактивистите от „Телекомикс“ започнаха да ги качват, добавяйки страници, които наблягат на тъмните петна в биографиите на Делоне, Льо Морван и сенатор Маркиони. Е, естествено, не всички одобряват убийствата! Даже напротив, но покрай множеството групировки, които подхванаха темата, гравитират достатъчно екстремисти и анархисти, за да се намерят немалко индивиди, които се идентифицират с убиеца и напълно го подкрепят.

— Явно политиката на безразличие, която препоръча, се оказа безуспешна — срязва го Роси, макар и да знае, че Бисание е бил прав.

— Благодарение на нея спечелихме време, майоре — няколко дни. Никога не съм казвал, че ще издържи вечно — възразява младият мъж, на когото му е дошло до гуша непрекъснато да се оправдава.

— Слухът до екстремистките групировки ли се ограничава, или сме изправени пред вълна, която ще залее традиционните медии?

— Вълна е, майоре, няма какво да се лъжем… До няколко дни Жудекс ще се появи на първа страница на седмичните издания, а хаштагът му ще удари тавана в класациите на „Туитър“. Началството все още вярва, че ще съумее да удържи цялото вестникарско войнство и да го принуди да си мълчи, но ако историята се раздуе още повече в интернет, вестниците ще бъдат принудени да я отразят… В противен случай ще налеем вода в мелницата на любителите на конспиративни теории.

— Според теб още колко спокойни дни да очакваме?

— Уф… линковете вече циркулират из най-масовите социални мрежи. Ако началниците държат пресата толкова здраво, колкото твърдят, разполагаме може би с около седмица. Но писмото до Маркиони промени ситуацията. При предишните писма, макар и да беше посочена датата на публикуването им, все още можеше да се помисли, че става дума за мистификация или шега, но сега… Посланието е прочетено от прекалено много хора и датата на публикуването му не може да се оспори. Ако тази вечер Жудекс види сметката на Маркиони, както оповестява, ще станем свидетели не на вълна, а на цунами. Засега шефовете решиха да сплашат „Телекомикс“. Привечер Лувион ще нахълта в седалището им в Сент Уан, ще конфискува компютрите и ще задържи всички присъстващи. Ще разбутат мравуняка. Вместо да потулят случая, ще разбунят духовете и ще се вдигне още по-голям шум. Каквото и да си мислят, не във всички медии работят послушковци, така че…

— Благодаря, Батбой — иронично го прекъсва Роси, който не се нуждае от разяснения относно ситуацията във френската преса. — Само един скромен съвет: купи си голяма лопата, за да риеш лайната от бюрото си, ако тази история гръмне, преди да сме хванали Жудекс, жив или мъртъв…

— Мда, май скоро ще разполагам с достатъчно свободно време, за да съчинявам комикси.

Лувион с жълто-кафявото си яке и излъскани кубинки извършва обиск при хактивистите от „Телекомикс“. Роси ядно изпухтява — маневрата отдалеч мирише на паникьосване. Хлапакът е прав, така само ще ускорят нещата. Майорът е принуден да установи, че Бониперти и Льотерие губят почва под краката си, но той няма да успее да ги накара да размислят. Само при мисълта за атмосферата на подмол на междуособица, която сигурно цари в ГДВС, на Роси му се дощява да се върне обратно, да се отбие при ливанския ресторантьор и да отнесе яденето на онзи капризен старец Маркиони, а после да се прибере вкъщи и да си зарови тавата в пясъка до утре. Струва му се нецелесъобразно към и без това сложната ситуация да се добавят кризисни съвещания и войни в името на нечие его, а и той се нуждае от цялата си енергия за единствената цел, която си заслужава — да пипне Жудекс, преди случая да се разчуе. Малик вече е на път към службата, за да напише доклада за таз вечерните събития, ще успее и сам да се справи. Тъкмо когато се кани да свие към парка „Монсо“ и да промени първоначалния си маршрут, телефонът иззвънява и слага край на колебанията му, принуждавайки го да поеме към Площада на Републиката, където явно има ново развитие по случая.

На улица „Малт“ двама трескави и задъхани агенти отговарят по домофона и отварят на майора вратата на жилищната сграда. Роси изкачва тичешком стълбите и ги заварва в хола на модерен апартамент с широки прозорци, които гледат към залесен вътрешен двор. Антрето и основното помещение с кухненски бокс са почти без никакви мебели и блестят от чистота. Роси бегло поглежда книгите, старателно наредени върху ниската масичка. Подпира се на масата от борово дърво, която отделя кухнята от хола, и изслушва доклада на ефрейтора — изморен служител със сенки под очите и лъщяща мазна коса.

— Бяхме в колата без отличителни знаци пред хотел „Марьой“, на петдесет метра оттук. Докато чакахме обекта да излезе с мотора, забелязахме странните маневри на един бял микробус, който паркира на мястото за доставчици пред сградата, а пък никой не излезе от него. Проверихме регистрационния му номер — води се собственост на зидарско предприятие от Пюи дьо Дом. Не е подаден сигнал, че е откраднат. Излязохме да го поогледаме по-отблизо — вътре имаше трима души, които определено нямаха вид на строителни работници…

— Нали заснехте всичко? — прекъсва го майорът.

— Да, разбира се, ще стигнем и дотам. Чудехме се дали да им поискаме документите за проверка, когато младата жена отвори пътната врата, за да изкара мотоциклета си. Преди да успеем да помръднем, тримата мъже се нахвърлиха върху нея със странни маски и я приспаха с парцал, напоен с етер. Нямахме избор, наложи се да издадем присъствието си и тръгнахме да ги арестуваме. Майоре, уверявам ви, че не сме се туткали, но преди още да сме излезли от колата, тримата вече се бяха качили в микробуса и потеглиха с мръсна газ. Измъкнаха ни се под носа. Съобщихме регистрационния номер и описанието им на патрулките в района, но нямаше как да ги проследим с нашата кола, никога нямаше да ги настигнем, а така или иначе ги бяхме снимали от всички възможни ъгли.

— Идентифицирахте ли ги? Къде са снимките? — припира ги тревожно майорът.

— Всичко е в колата, ще ги предадем на анализаторите и ще проверим в досиетата. Ще хванем тия тъпанари.

— Веднага ми донесете всички снимки — избухва майорът, — аз поемам оттук нататък. Цялата история трябва да си остане между нас. Ясно ли е? Значи докато пресечете, те успяха да отвлекат момичето? Дявол да го вземе, влачили сте се като охлюви!

— Не! Пуснаха момичето и си заминаха с празни ръце!

— Е, къде е тя тогава?

— В стаята си, още спи. Качихме я и повикахме Бърза помощ, сигурно всеки момент ще дойдат…

— Уф… ако е вдишала етер, след половин час само ще повърне и ще я боли главата, няма нужда от лекари, отменете повикването… Хубаво, донесете ми снимките на ония тримата!

Стаята на Люси изненадва майора с класическата си подредба и с дискретната си семпла и благопристойна изисканост. Явно младата жена се нуждае от спокоен пристан сред своето фетишистко обкръжение. Тя спи по гръб на високо легло с пухкави възглавници и юргани. Огромен дрешник заема половината помещение, но без да го задръства, защото големите външни огледала придават на стаята повече обем в дълбочина, отколкото заемат масивните му размери. Роси се надвесва над младата жена. Тя диша равномерно, в спокойния й сън не се забелязват никакви тревожни признаци. Майорът се промъква на четири крака до главата й и помирисва дъха й — носът му е на няколко сантиметра от пълните, широки и чувствени устни, които потрепват при всяко вдишване и издишване. Мирише на етер, като се събуди, ще й се гади — известно време ще се чувства зле, но майорът разчита на нея, за да разбере самоличността на нападателите й и за да се добере до Жудекс. Чуди се как да подходи при разпита на младата жена — да я притисне или да я убеди да му помогне? Потънал в мислите си, той се връща в хола и започва да рови в компютъра на Люси.

Най-напред влиза в професионалния сайт на младата жена. Лесно го открива, в чекмеджетата на бюрото се търкалят визитки с уебадреса. На снимките в сайта тя позира с най-различни костюми от кожа и латекс — един от друг по-чудати. Роси бързо превърта галериите, чувства се почти неловко от предизвикателната красота на младата жена. Открива и другата страна от заниманията на Люси. Зад фасадата на фетишистките изпълнения тя упражнява изключително дискретно уменията си на строга господарка пред постоянни и специално препоръчани клиенти. Макар и да не успява да проникне в пощата и в администрацията на сайта, майорът все пак успява да добие представа за услугите, тарифите и клиентелата на младата жена. Тя старателно уточнява естеството и времетраенето на извършваните дейности: причиняване на болка с щипки и игли, унижаване — публично или насаме, еротично завързване с японски въжета шибари, подчиняване, вкарване на предмети, на китайски пръчици, приковаване на позорен стълб, затваряне в клетка, топящи се свещи… Разнообразни перверзии, които изключват каквото и да било проникване, но майорът е впечатлен от тарифите. Младата жена е взискателна и взема скъпо. Роси подсвирва възхитено.

Настроението му помръква, когато започва да преглежда компютъра — няма поща, няма последни търсения. Пуска няколко ругатни, когато открива иконите на „Тор“ и прилежащите му програми. Младата жена прикрива дейностите си в Мрежата. Това е знак — никой не прави подобно нещо, ако няма какво да крие. Машинално хвърля поглед на последните търсения в „Гугъл“. Доста са мижави, но са запазени. Люси не спазва достатъчно стриктно правилата за прикриване на следите. Майорът с интерес преглежда списъка с търсенията, когато е прекъснат от двамата агенти. Връщат се в апартамента още по-уплашени и задъхани, отколкото ги е заварил при пристигането си. При вида на посърналите им физиономии Роси се подготвя за най-лошото и опасенията му тутакси се потвърждават.

— Служебната кола е разбита. Сигурно са се върнали и са преборили вратите, за да ни откраднат техниката. Взели са снимките, които им направихме. Вече нямаме нищо. Как да допуснем, че ще се окажат толкова нагли!

Докато слуша двамата агенти, майорът усеща замайване, кръвта бучи в слепоочията му. Удря с юмрук по масата, лаптопът подскача и високоговорителите падат на пода. В него се надига ярост, става и се обръща към мъжете, които уплашено се отдръпват.

— Разкарайте се! — изревава майорът. — Прибирайте се вкъщи! Не искам доклад за тези инциденти, нищо, нито дума на когото и да било. Вашата некадърност ще си остане между нас, но ще се наложи да поема рискове, за да поправя глупостите ви, и не искам да остават следи. Ясно ли се изразих?

— Ама — пелтечи по-възрастният ефрейтор — няма как да не подадем рапорт за откраднатата техника!

— Ще кажете, че са ви обрали на друго място — на другия край на Париж. Оправяйте се както можете, но повече да не съм чул за това! А сега изчезвайте, преди да съм размислил и да ви шибна лоши оценки в предстоящото атестиране!

Двамата агенти не чакат повторна покана и офейкват. Майорът обикаля из хола, където с отслабването на дневната светлина става все по-тъмно. Оставяйки помещението да потъне в здрач, без да запали осветлението, той се опитва да се успокои, но мисълта, че всички следи се губят или водят до задънена улица, го вбесява. Ако играят по правилата, Жудекс винаги ще има един ход преднина. Трябва да предприемат друга стратегия. Гневът така го дави и задушава, че не е в състояние да говори, затова изпраща на Малик есемес да дойде незабавно, след което се връща в стаята на Люси. Младата жена все още спи дълбоко. Той се качва на леглото, коленичи до нея и пъхва едната си ръка под гърба й, а другата — под бедрата, за да я повдигне. Отнася я в хола и я полага пред един стар чугунен радиатор — анахроничен щрих, вероятно наследство от предишните наематели. Слага й белезници и я закопчава за радиатора с ръце зад гърба. От жертва на нападение тя се превръща в заподозряна, на която й предстои разпит. Действията му не събуждат младата жена и тя остава просната на пода в неудобна поза, подпряла брадичка на гърдите си.

Докато я чака да се събуди, Роси не го свърта на едно място. Решава да огледа и кухнята. В хладилника не намира нищо, с което да засити глада си — натъква се само на няколко китайски бири, които занася в хола. Майорът сяда пред Люси и отваря бутилка „Цингтао“. Изгълтва на един дъх прекалено студената бира и започва да губи търпение. Тропва с крак, въздъхва и преценява, че достатъчно е чакал. Връща се в кухнята и налива чаша вода. Изправя се над Люси, накланя чашата и проследява с поглед как водната струйка потича към темето на заспалата. Водата с плясък се стича по лицето на младата жена и потъва в яката на черната й риза. Не след дълго очакваното въздействие настъпва — Люси отмята глава, за да избегне водната струя, но ръката на Роси следва движението й. Младата жена примигва, изпъшква, опитва се да вдигне ръце, за да се предпази и промърморва нещо озадачено. След като изпразва чашата, Роси отстъпва назад и отново сяда до масата в хола.

Докато младата жена идва на себе си, майорът изпива още една бира, гледайки я как се бори да се отърси от вцепенението. Тя се опитва да полегне на хълбок, но белезниците й пречат, после свива крака, допира колене до раменете си и като че ли най-накрая осъзнава заобикалящата я действителност. С пресипнал глас, който излиза още по-трудно заради надебелелия език, сякаш изпълващ цялата й уста, тя задава няколко въпроса, на които Роси не отговаря. Мълчаливо я оставя сама да се изтощи. Това коства на младата жена огромно усилие, тя е разтърсена от все по-силни пристъпи на гадене и накрая е принудена да повърне пред себе си, между свитите си крака. Роси не помръдва и си допива бирата. Когато заподозряната опира глава на радиатора и помолва за чаша вода, той става и се изправя пред нея.

— Този път извади късмет — произнася майорът с глас, в който не се долавя никакво съчувствие, — пристигнахме тъкмо навреме, за да попречим на бившите ти съучастници да те ликвидират. Още две минути и нямаше да видиш повече колекцията си от обувки.

— Кои сте вие? И защо сте ме вързали?

— Кавалерията, ченгетата, куките, фантетата… Ония, които спасяват изпадналите в беда девойки, но престъпничките завързват за радиаторите. Никой не е съвършен.

— Но аз съм си у дома, нямате право да постъпвате така с мен!

Люси отчаяно се оглежда наоколо. Гледката на оскверненото от някакъв груб полицай светилище предизвиква у нея почти толкова силно отвращение и гадене, колкото и етерът. Цялото й същество страда от взлома — никога повече няма да се чувства като у дома си на това място, поругано от нашественици. Многогодишното усилие, с цената, на което е превърнала апартамента си в единственото място, където намира покой, е съсипано от разпита, който е принудена да изтърпи.

Безразличен към мъките й, полицаят продължава да й говори, но тя вече не разбира какво й казва. Пронизваща болка дълбае черепа й като свредел и тя отново повръща. Оцапва косата и дрехите си и не може да удържи сълзите си. Но полицаят не спира. Улавя главата й в шепите си и й крещи право в лицето, явно раздразнен, че не получава отговор. Въпреки обземащото я замайване тя събира последните остатъци от гордостта и достойнството си и го отрязва:

— Пести си тестостерона, тъпанар такъв. Дори не знам какво искаш, но знам, че няма да ти кажа нищо.

— Правиш се на феминистка, а смучеш пишки, за да си купуваш обувки „Лубутен“. Обичаш парадоксите, но ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да запееш друга песен.