Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Festin des fauves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Доминик Мезон

Заглавие: Пирът на зверовете

Преводач: Александра Желева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Габриела Кожухарова

Технически редактор: Николета Запрянова

Коректор: Мария Венедикова

ISBN: 978-954-515-404-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2746

История

  1. — Добавяне

18

По стълбището слиза младеж с бандитска физиономия, обграден от двама полицаи. След себе си оставя миризма на некъпано тяло, стар тютюн и алкохол — характерният мирис на долнопробно апашко престъпление. Роси се отдръпва, за да пропусне тримата мъже до двора, където брониран микробус очаква пътниците си. В дирекцията на полицията на „Ке дез Орфевр“ 36 цари шумна суетня. Майорът долавя откъслечно оживени разговори, докато се качва към етажа, където го очаква капитан Дюпюи. Хвърля поглед, лишен от каквато и да било носталгия, към галерията портрети на бившите полицейски началници, която краси стълбището. През дългата си кариера Роси никога не е работил тук. Не споделя гордостта и професионалната солидарност на тази институция и дори се отнася към нея със същото недоверие, което изпитва към всякакви касти и братства. Съзаклятничеството и принципът „аз на тебе, ти на мене“ го дразнят, но все пак се насилва да се усмихне широко и мазно, когато Дюпюи се здрависва с него.

— Роси, стара хрътка такава! Радвам се, че си дошъл да душиш при нас, отдавна не си идвал!

— Много отдавна, Дюпюи, много отдавна… Но нали знаеш, че убийствата не са особено по моята част, невинаги ми се удават.

— Вярно, че предпочиташ да гониш надрусани с марихуана левичари — иронично подмята Дюпюи.

— И богаташчета, и бръснати глави… Не страдам от предразсъдъци.

— Да де, стига да ги бива повече с писалката, отколкото с пистолета — тогава са за вас. Останалите ги оставяте на нас.

Роси си придава мрачен вид, за да сложи край на шегите на колегата, чиито самомнителност и перчене вече едва издържат. Разпитва го за случая, сподавяйки прозявката си — следствие от нощта, прекарана почти изцяло в архивите на Филмотеката.

— Докъде стигнахте със случая „Делоне“?

— Не сме бездействали. Голям зор беше, но успяхме да идентифицираме всички гости на партито.

— Разполагате ли с пълен набор свидетелски показания?

— О, не — изсмива се Дюпюи, сякаш въпросът звучи нелепо. — Всеки опит да ги привикаме тук води до сблъсък. Никой не иска името му да се замесва в разследването, а и гостите имат на разположение кантори с хитри и печени адвокати. Успяваме да говорим с тях неофициално, но всички пеят една и съща песен: „Нищо не знам, за първи път бях на парти у Делоне, не го познавах, само се поздравявахме“. Правим всичко възможно, но засега нямаме сериозна следа.

Криминалната полиция няма подход към подобни клиенти, следователите действат много предпазливо, непрекъснато ги е страх да не си навлекат нечие недоволство. За една седмица не са идентифицирали нито един човек, който да има сериозен мотив да убие Делоне. А той е плувал в такива мътни води, че сигурно не липсват кандидати. Роси не се учудва, в подобно деликатно разследване трябва да се действа много внимателно, преди някой големец да се разглежда като евентуален заподозрян. Той сяда на бюрото на Дюпюи и се задълбочава в папката, която последният му подава. Изобщо не се налага майорът да припомня указанията на Лувион, криминалната полиция го допуска охотно до всичките си документи. Папката съдържа протоколите от разпитите на служителите на Делоне. Роси открива старателно записаните от лейтенантите в криминалната полиция показания на прислугата, сервитьорите и личния секретар на Делоне.

Най-съществени са именно показанията на последния. Той не е взел участие в партито, но, бидейки довереното лице на Делоне, е съдействал за изпращането на повечето покани и неговите показания са позволили да открият четиресет гости. Но пък не е могъл да даде сведения за проститутките. Делоне лично ги е избрал. Огледът е бил не толкова работа, колкото храна за страстта и нагона на възпитаника на Националната школа по администрация и той за нищо на света не би го отстъпил на някой друг. Все пак анализът на компютрите му насочва към няколко следи.

Въпреки опитите на семейството да попречи разпореденият обиск е позволил на полицаите да сложат ръка на тефтерчето с адреси на Делоне. То съдържа поне две хиляди адреса на проститутки. Побира цялото многообразие на професията — компаньонки, светски дами, долнопробни уличници, дневни красавици, прислужнички, непрофесионалистки, масажистки, транссексуални, травестити, строги господарки, робини… На всякаква възраст, с най-различни тарифи, цвят и телосложение, жени и мъже. За съжаление, жертвата не е запазвала никакви следи от кореспонденцията си и в разпечатките от мобилните й телефони липсват обаждания към тези номера. Делоне сигурно е имал още телефони, които се водят на друго име, и с тях е уреждал тези въпроси, а вероятно е разполагал и със съучастници — неидентифицирани до този момент сводници. Заради грижливо пазената тайна от шейсетте проститутки — от показанията на участниците излиза, че са били толкова — са идентифицирани и разпитани едва трийсет и четири, но от техните показания не е излязло нищо интересно. Дюпюи, който го е оставил да чете на спокойствие, се връща с две кафета.

— За важен гост като теб пуснах машината за кафе на шефа. Даже ти сложих бучка захар. Да видиш, че храним добри чувства към ГДВС!

— Престани, чувствам се неудобно — Роси се опитва да се усмихне, започва да му кипва от надменните обноски на колегата. — Относно проститутките — не сте намерили онази с татуировките, която според очевидците е приказвала с Делоне и му е дала чашата с отрова?

— Ами не… От една седмица се занимаваме с нея, но в досиетата на отдела за борба със сводничеството няма нищо, което да доведе до особен напредък. Никоя от разпитаните проститутки няма татуировка в розово, черно и бяло, която да покрива гърба, и никой не я познава. Признавам си, че много ни се иска да я идентифицираме. Но е била маскирана и не разполагаме нито с пръстов отпечатък, нито с ДНК. Във вашите досиета няма ли я? Нали и курвите са горе-долу по вашата част?

— Не, сигурно ни бъркаш с баща си — подхвърля Роси, оставяйки кафето.

Дюпюи избухва в пресилен театрален смях. Роси е изморен и не е успял да сдържи хапливото си подмятане. Не съжалява: маските са свалени, те се мразят и така ще могат да престанат с преструвките. Отново настъпва мълчание, Роси пак се зачита в папката. Преглежда резултатите от аутопсията на Делоне и заключенията на съдебните лекари за произхода на отровата — сходни са с изнесеното от Фавие на съвещанието. След търсене, продължило дни наред, чашата е открита сред стотиците други чаши. Не са намерени други отпечатъци, освен тези на Делоне, но са успели да изолират и анализират киселината. Опитите на екипа да стигне до доставчика са се оказали напразни. Никой не знае кой може да е способен да модифицира по този начин отровата, убила Делоне. Роси се бои, че тези стъпки няма да доведат до нищо, тъй като Жудекс може да се е снабдил със субстанцията в чужбина месеци и дори години преди това. Със сигурност ще се окаже невъзможно да се доберат до него по този път.

Дюпюи го гледа с присмехулна усмивка, сплел пръсти зад гъстата си руса коса, татуираните му бицепси изпъват ръкавите на ризата. Роси плъзга папката по дъбовото бюро чак до яркочервената подложка. Допотопен прашен компютър заема дясната половина на бюрото. При вида на вехтата машина на Роси му хрумва идея как да открие татуираната проститутка преди полицаите от криминалната или от отдела за борба със сводничеството и да натрие носовете на тия самодоволни типове. Перспективата го изпълва с възторг и той става с въздишка.

— Така, явно няма скоро да заловите виновника. Обадете ми се, ако откриете нещо по-солидно от тая купчина бумаги.

— Непременно, Роси. А дотогава що не се ебеш! — подхвърля Дюпюи, все така усмихнат, без да свали ръцете си от тила.

— А, жалко, но няма да мога. Трябва да намина при жена ти. Прави по-хубаво кафе от шефа ти.

Дюпюи съкрушено поклаща глава. Майорът излиза от кабинета, изважда мобилния си телефон и се обажда на Бисание.

— Робин? Тук Батман. Имам нужда от помощта ти, вади плаща и маската.

— На вашите услуги, майор Роси — въздъхва младежът.

На слизане Роси за миг се спира на митичното стълбище в централата на националната полиция. Един от портретите в галерията на бившите членове на престижната институция го е приковал на място.

— Майоре? Чувате ли ме? — заговаря събеседникът му, изненадан от внезапното мълчание.

— Да, да… Извинявай, току-що ми хрумна идея. Ако човек не е свикнал, усещането е болезнено.

Предположението му е все още прекалено смътно, за да го обяснява на Бисание. Казва на младежа незабавно да дойде при него в ГДВС и затваря. Спуска се тичешком по стълбите, замалко да събори един адвокат, който се отдръпва от пътя му с ругатня. Тича по чакълестия двор, докато стигне до колата си. На задната седалка лежат папките с документите, които е преснимал във Филмотеката. Изважда една от тях и рови в продължение на няколко минути, после внезапно се сеща, че е преснимал това, което търси, с телефона си. Сяда и започва да шари с пръсти по мобилния, докато на екрана се появява търсената снимка.

На снимката се виждат десетина деца, които наблюдават импровизиран фокуснически номер на главния актьор от „Жудекс“ — Чанинг Полак. Актьорът с магнетично излъчване, прочул се с фокусите си, се е възползвал от почивка по време на снимките, за да демонстрира таланта си на илюзионист — за радост на децата статисти, които участват във филма. На фотографията той е с протегната ръка и държи бял шал, от който изважда гълъб. За представлението все още е облечен с костюма на Жудекс — широкопола черна шапка, плащ и дълъг шал. На гърба на снимката една от секретарките на продукцията е съставила списък на прехласнатите деца, за да изпрати на всички по едно копие. Похвално намерение и, както се оказва — полезно за майора, който е преснимал и списъка. Третото поред записано име е рядко срещано, то го е накарало да изтръпне, когато го е прочел преди няколко часа. Помислил е, че е просто съвпадение на имената, но благодарение на току-що съгледания портрет разбира, че може би става дума за нещо повече. Търси детето, на което съответства фамилията от снимката, и открива мургаво десетина годишно момченце, омаяно от фокуса на Чанинг Полак. Без никакво съмнение това лице — с петдесет години по-младо — прилича на лицето, изложено на стълбището на „Ке дез Орфевр“ 36. Съвпадението е дотолкова невероятно, че заслужава поне една проверка.

Името под портрета е на началник-отдел Карл Странски — истинска легенда на националната полиция, основателят на елитния отряд за бързо реагиране, ползващият се с безспорен авторитет началник на отдела за борба с организираната престъпност и на криминалната полиция, който може да се похвали с някои от най-важните разрешени случаи в двете служби. От няколко години Странски е пенсионер и си е намерил ново занимание — пише мемоарите си и обикаля по телевизионните студиа да им прави реклама. При всеки по-значим случай пресата го търси за коментари и той охотно реди мъдрости. Маниерите му на назидателен, всезнаещ и самовлюбен наставник дразнят майора. Не чак дотам, че да го сметне за замесен в изстъпленията на Жудекс, но понеже фактите навеждат на мисълта за вътрешен съучастник, ще трябва да следят неотлъчно нравоучителната стара слава. Странски има нужните за целта познанства и изненадваща връзка с избраното от изнудвача име.