Доминик Мезон
Пирът на зверовете (24)

23

Ехото от шамара още отеква из тихото стълбище. Юго се е хванал за бузата, слисан от грубостта на първия досег с Люси. Младежът е очаквал по-сърдечен поздрав, по случай посещението е облякъл бяла риза с къси ръкави, къдравата му влажна коса е прясно измита. Ала посетителката не му дава възможност дори да отвори уста. Щом се показва на прага, тя го зашлевява с все сила. Хакерът изломотва нещо неразбираемо, за да изрази недоумението си, но младата жена го блъсва в жилището и влиза след него.

— Това е, задето ме мислиш за глупачка! „Искаме да му провалим партито…“. Хайде де! Делоне вече не е в състояние да празнува, а мен ме издирват за убийство!

— Не можехме да рискуваме да се отметнеш в последния момент. Мразиш Делоне не по-малко от нас, нали няма да седнеш да ме убеждаваш, че съжаляваш за смъртта му? — оправдава се Юго, като разтрива наболяващата го челюст.

— Можехте да ме оставите сама да реша! — изсъсква Люси, впивайки продължително поглед в младежа, докато най-накрая той не се предава и свежда глава.

Жилището е истинска карикатура на тийнейджърска стая. В четирите просторни помещения няма почти никакви мебели: един дюшек на пода, няколко етажерки, отрупани с видеоигри и книги, безразборно разхвърляни мръсни дрехи, плакати на пънк групи, телевизор, пуснат на новинарски канал, и изобилие от компютърно оборудване. Непрекъснатото бръмчене на вентилаторите изпълва стаята, в която Люси стои права, обзета от ярост. Странна бърлога за престъпен заговор. Младата жена хваща Юго за гърлото и го притиска до плакат на „Ренсид“.

— Къде е твоят Жудекс? Стига си ме будалкал.

— Не знам нито кой е, нито къде е. И е по-добре да не знаем, уверявам те. Ако започнеш да му се пречкаш, ще те очисти. Престани с твоите глупости и избери на чия страна ще застанеш! — твърдо отвръща Юго и се освобождава.

— Тоест ти си просто някакъв нищожен изпълнител на поръчки, който дори не знае защо и за кого работи? И мислиш, че ще ти повярвам?

— Много добре знам за какво работя. Имаме цел и играем по ясни правила, не съм някаква откачалка, която си мисли, че е герой от видеоигра и тръгва да стреля с пушка по коридорите на училището. Планът ни изключва всякакъв контакт помежду ни, за да не позволим на ченгетата да ни открият. Автономни сме, толкоз!

Гневът на Юго кара думите му да звучат искрено и Люси му вярва. Жудекс разпалва любопитството й, но преди всичко се нуждае от помощта им, за да открие Роксана, дори и заради това да се наложи да преглътне първоначалната им измама. Няма да плаче за Делоне, този негодник си заслужава съдбата. Отдръпва се леко от младежа и заговаря малко по-меко:

— Натрупал си голям дълг към мен, Юго. Събра ли сведенията, за които те помолих?

— Мда, отиде ми половината нощ, но открих разни неща, които…

Младата жена вдига високо крак, извъртайки странично таза си, и токчето й затиска устните на младежа. Често си играе така с покорните си роби, това упражнение винаги ги впечатлява. Дългогодишните занимания с таекуондо й позволяват да изпълнява движението „мом дольо чаги“ без особен риск за здравето на партньорите й. Изпънатият й крак стърчи пред младежа, който слисано измърморва нещо. Криви очи към лъскавите високи ботуши и не смее да си поеме въздух, докато токчето на Люси стои насочено към лицето му.

— Юго, дължиш ми всичко, което ти поискам, докато аз преценя, че си се издължил. Всичките ти нощи ми принадлежат, докато не реша противното, ясно?

— Окей.

— Не „окей“. „Да, Люси“. Повтори!

— Да, Люси.

— Така бива — казва Люси, сваляйки крак, — можеш да ми покажеш какво си открил.

Младежът сяда пред един от компютърните екрани, с които е задръстен холът на апартамента. Люси застава зад него, положила ръце на раменете му. Пръстите на Юго започват да шарят по клавиатурата и след малко на екрана се появява снимка на тримата нападатели на Люси. Стоят пред входа на модерно здание, което според надписа на фотографията се намира в Манаус. Облечени са в тъмни костюми и са наобиколили стар индианец, татуиран от глава до пети, който носи традиционна носия — препаска и цветно украшение за глава. От статията, грубо преведена от португалски с „Гугъл“, Люси научава имената на тримата си посетители. „Вождът Йепипо Васу с тримата си синове — Вратинге, Алкиндар и Иперу, на излизане от съда в Манаус.“ Юго й предава сбито сведенията, до които се е добрал през нощта.

— Снимката е от 2006 година. Точно тогава бразилското правосъдие признава на племето тупи-гуарани^[1] омага правото над земите, разположени недалеч от перуанската граница, по поречието на Рио Бранко. Апетитно парче гора от няколкостотин квадратни километра, забутано в един от най-недостъпните участъци на Амазония, но пък хубава символична победа за изконните обитатели на областта. Вероятно ще ти е интересно да узнаеш, че това племе е тясно свързано с Дантребер. Според официалната му биография Дантребер е живял сред тях от 1965 до 1967 година, по времето, когато се е загубил в амазонската джунгла в търсене на нови находища на ценна дървесина, за да съживи компанията си. Продължил е да поддържа връзка с тях, тъй като именно той е финансирал следването на тримата синове на вожда и плащал съдебните разходи от 1998 до 2006 година, за да може племето да запази собствеността над земите си. Днес тримата синове работят за компанията на Дантребер. Отговарят за нейния дърводобив в Бразилия. Играят главна роля и в съдебните спорове между Дантребер и собствените му деца, които обвиняват братята Васу, че влияят много зле на баща им, откакто е претърпял инсулт, и че искат да злоупотребят с лошото му здравословно състояние, за да наследят компанията, Доста мътна история, но ако търсиш трима бразилци, свързани с Дантребер, със сигурност са тези… Разпечатах ти страшно много прясна информация за компанията. Няма други снимки на тия тримата, гледат изобщо да не привличат вниманието. Доста се потрудих, докато открия фотографията. Вероятно затова не си ги виждала досега.

Сърцето на Люси бие в гърдите й. Вече няма никакво съмнение — мерцедесът, в който се е качила Роксана в покрайнините на Лизийо, принадлежи на Александър Дантребер. Решава още утре пак да замине за Нормандия и отново да тръгне по дирята оттам, където е спряла — бензиностанцията и показанията на служителя. Неволно забива нокти в раменете на Юго, който изкривява лице. Младата жена отпуска хватката си и хакерът продължава:

— Любопитното е, че племето тупи-гуарани омага е познато от векове. Открито е през 1550 година от Ханс Стаден, който разказва за него в своя пътепис „Голи, свирепи човекоядци“. Може да се каже, че Стаден им е създал много лоша слава. Е, предполагам, че оттогава са си променили хранителните навици…

— Браво, Юго, браво — поощрява го Люси, погълната от спомена за страховитите снимки, с които тримата мъже са я заплашили. — Намери ли нещо и за магазина?

— Нищо особено, докато не се разрових във файловете с нарушения, установени от нашите приятели от полицията. И там… Опа! „Стаята на чудесата“ е семейно предприятие, което съществува повече от сто и петдесет години. Управителят — Емил Монестие — мирно и тихо си продава кичозните антикварни предмети и езотерични дрънкулки без особена стойност. Мижав оборот, но той си е собственик, така че магазинът продължава да крета. Затова пък Монестие има интересна биография. Лежал е в пандиза за укриване на стока, кражба, престъпен заговор, оскверняване на гробове, международна контрабанда с култови предмети… да не навлизам в подробности. На седемдесет и пет години е, от които почти двайсет е прекарал в затвора. Мен ако питаш, по-добре стой далеч от него.

— Никаква връзка ли няма с Дантребер?

— Не, нищо не открих.

— Не е достатъчно. Трябва още да се поровиш, но за днес стига толкова. Налага се да звънна тук-там, да отменя срещите си за утре и после ще излезем да хапнем навън, щом си облякъл такава хубава риза — предлага Люси, като масажира раменете на младежа.

Юго непохватно се опитва да хване ръката на Люси и да я накара да го погали по гърдите. Тя рязко я издърпва.

— Какво ти става? За каква ме мислиш?

— Имам пари! Мога да ти стана клиент!

Вместо отговор Люси така силно го ощипва по трицепса, че младежът започва да се гърчи от болка на стола и с насълзени очи я умолява да го пусне.

— Клиентите си ги избирам аз, а ти изобщо не заслужаваш такова благоволение. Отиди да напазаруваш, защото в тая кочина няма какво да закусим, а през това време аз ще говоря по телефона. Да не си посмял да ми правиш повече подобни предложения, иначе ще ти счупя ръката, разбра ли?

— Да, Люси.

Юго излиза, въоръжен със списък за покупки. Люси се възползва от отсъствието му, за да отмени срещите си и да претършува бърлогата на младежа. Не се опитва да влезе в многобройните му компютри, знае, че хлапакът сигурно им е сложил защита, която няма да може да преодолее. За сметка на това пък преравя от горе до долу вещите му, открива пълната му самоличност и адреса на родителите му, както и касови бележки от книжарницата и магазините за видеоигри, от които най-често пазарува. Обаче не намира следа, която да я отведе до Жудекс. Юго притежава много книги, дивидита, афиши и комикси, посветени на този фикционален герой, но нищо, което да й помогне да проследи дирята на онзи, който го манипулира — ако такъв човек наистина съществува.

Когато Юго се връща, Люси се е преоблякла, придавайки си още по-предизвикателен вид. Не дава мира на бъдещия си роб. Роклята с гол гръб и вдигнатата на кок коса разкриват гигантската й татуировка в пълния й блясък. Щом я вижда покатерена на обувки „Лубутен астероид“, покрити с остри шипове, Юго не може дъх да си поеме и реакцията му я изпълва с доволство. Дава му чантата си и го кара да й държи палтото, докато го облича, после двамата отиват до улица „Мартир“ и сядат да вечерят в един тибетски ресторант. Тя благосклонно слуша перченето на младежа за радикалните му политически убеждения, за четивата и хактивизма, с които ще събори установения, прояден от корупция ред. Хлапакът се пали — толкова е уверен в себе си и в компютърните си умения, че се мисли за избраник, за съзидател на ново бъдеще. Дави се от презрение към буржоазията и господстващите класи — истинска карикатура на буйния, самовлюбен и нагъл тийнейджър, неспособен да овладее напиращите си хормони.

От самодоволството му Люси разбира, че е изключено да е действал сам. Според нея Юго би бил неспособен да опази подобно нещо в тайна. Младежът просто изгаря от желание да излага на показ способностите и идеите си, няма да действа скришом. Ако в обкръжението му липсваше фигура, която да му въздейства и да му взема страха, Юго щеше да се хвали наляво и надясно, а самоличността и подробното изложение на мотивите му щяха да цъфнат във всички вестници.

След като се прибират в жилището, тя кара Юго да й приготви зелен чай, после преценява, че не става за пиене, и с гримаса го излива в мивката. Заглеждат се в новинарския канал, който съобщава за смъртта на някакъв собственик на нефтена компания — кончината му видимо радва младежа. След като прави оглед на обзавеждането, Люси се съгласява да спят заедно на дюшека, който служи за легло, но преди това иска Юго да му смени чаршафите. Изпълненият с надежда младеж усърдно изпълнява нареждането, а през това време Люси отива в разхвърляната мръсна баня. Преди да излезе оттам, изисква всички лампи да бъдат загасени, въпреки че е облечена с дълга до коленете тениска.

Люси се мушва в леглото. Усеща нервността на Юго, когото не го свърта на едно място в очакване на евентуална прегръдка. Младата жена му прошепва „лека нощ“ и уточнява, че ако се осмели да я докосне, без колебание ще му счупи един или няколко пръста. След няколко минути, в които се преструва на заспала, тя долавя възбудата в учестеното дишане на съседа си. Плъзва ръка под възглавницата и взема ръкавицата, която е пъхнала там преди лягане. Обръща се към Юго и, без да му дава шанс да продума или помръдне, слага пръст, облечен в латекс, на устните му и му заповядва да мълчи. После ръката й се плъзга под чаршафа до гащетата на младежа, вече издути от силна ерекция.

Бавно, почти издевателски, ръката на Люси с нахлузената ръкавица смъква гащетата. Юго диша шумно, сякаш е спринтирал, но не смее нито да проговори, нито да помръдне. Лежи вцепенен по гръб, със стърчащ към тавана член, неподвижен като статуя в очакване на бавещата се милувка. Люси пренебрежително прокарва върха на пръста си по разголения член, изтръгвайки дълга въздишка от неговия собственик. После хваща главичката и я масажира няколко секунди, внимателно заслушана в пъшкането на младежа. Вместо да съкрати мъките му, накрая ръката с ръкавицата улавя пениса и започва съвсем бавно да го задоволява, забавяйки мъчително дълго всяко движение, за да превърне напрежението в непоносимо разочарование. Стенанията на Юго почти преминават в хленч, толкова силно е напразното очакване на младежа да настъпи освобождаващата милувка. Ала Люси не забързва движенията си, ръката й безмилостно опипва и се забавлява със силната ерекция на члена, с който си играе. Тази жестока игра продължава дълго, но накрая облекчението се надига по набъбналия пенис. Тогава Люси здраво стисва основата на члена и пресича пътя на напиращите жизнени сокове. Юго се извива като дъга и сподавя вик на болка, но еякулацията му е пресечена. Неговата мъчителка му заявява с нетрепкащ глас:

— Ще изпиташ удоволствие, когато аз кажа.

И тя отново подхваща бавната си милувка въпреки молбите на младежа. Цялата игра започва отначало — и така няколко пъти, докато робът се разплаква, изтощен от очакване и желание. Когато усеща, че Юго вече е на предела на силите си, Люси се доближава до ухото му и прошепва: „Задоволявай се!“. Без да чака повторна покана, Юго изкрещява благодарност, докато тестисите му дълго бълват съдържанието си по корема му. Люси отпуска налетия с кръв член, който все още не омеква, извръща се, властно подхвърля: „Иди да се измиеш“, сваля ръкавицата и доволно се усмихва, когато младежът се подчинява.

Сега вече Юго й принадлежи телом и духом. С каквото и да му въздейства неговият наставник, хлапакът ще бъде като восък в ръцете й. Договорът, който го обвързва с нея, е скрепен със собствената му сперма, а това обвързване е по-силно от всички предишни договорки.