Доминик Мезон
Пирът на зверовете (33)

32

Седнали в рейндж роувъра с тъмни стъкла, Вратинге, Алкиндар и Иперу Васу внимателно наблюдават движението на колите по улица „Льопик“. Френският им адвокат ги осведоми за Емил Монестие, тъй като кантората му защитавала стареца в миналото. Ето защо знаят, че не трябва да се доверяват на този хитър и алчен прекупвач на крадена стока. Пристигнали са преди час и са отделили достатъчно време, за да се уверят, че собственикът на „Стаята на чудесата“ не им готви неприятна изненада. Вниманието им е привлечено от сивия форд, който стои паркиран на входа на еднопосочната улица отпреди тяхното пристигане. Вътре седят двама мъже и палят цигара след цигара, вперили поглед в магазинчето. Полицаи, дебнещи под прикритие — толкова небрежно и непрофесионално, че веднага се набиват на очи.

Заради тях тримата мъже не могат да влязат в „Стаята на чудесата“. В разгара на съдебната битка за освидетелстването на Александър Дантребер тримата му най-близки сътрудници не бива да рискуват имената им да бъдат свързани с каквато и да било криминална хроника. Алкиндар излиза от рейндж роувъра и тръгва по улицата към номер 98, където се намира кафенето „Последната нощна птица“. За голямо учудване на келнера, явно отвикнал на подобни молби, Алкиндар иска да ползва телефона, който се намира в сутерена до тоалетната. Облъхнат от миризма на урина и заобиколен от графити в прослава на някоя си Селин, Алкиндар вдига слушалката и набира номера на „Стаята на чудесата“.

— Господин Монестие, обаждат се купувачите на урните. Днес трябваше да дойдем да ви донесем сумата, за която се бяхме разбрали…

— Но бихте предпочели да стане по-дискретно — прекъсва го старецът, чийто глас се колебае между въздишки и ниски тонове. — Знам, от сутринта са се лепнали за мен. Кълна се, че не знам какво искат. Добре познавам кварталните ченгета, както и полицаите от отдела за културни ценности, но тия тук ги виждам за първи път. Не се безпокойте, моето магазинче разполага със скрити ресурси. Елате на улица „Льопик“ 84 и звъннете по домофона на звънеца с надпис „Риктюс“, за останалото аз ще имам грижата.

— Без неприятни изненади, господин Монестие, не си падаме по шегички — заплашва го Алкиндар.

— Не се бойте, нищо не ви заплашва.

Тримата бразилци звънят, както им е указано, после изчакват десетина минути, натискайки черния бутон през равни интервали. Вече се готвят да се върнат обратно, когато вратата на сградата най-накрая се отваря и се появява старческата физиономия на търговеца.

— Много се извинявам, проходът е тесен, стълбата — стръмна, а краката ми остаряват — оправдава се задъханият търговец.

— Но пък посетителите ви са търпеливи — отвръща Вратинге с лека усмивка.

Търговецът ги въвежда във фоайето на богаташка жилищна сграда с червен килим и позлати, които изглеждат леко превзети на фона на традиционно народния квартал. Вратата под стълбището води към мазетата. Търговецът има ключ от едно килерче в дъното, откъдето през дупка в пода се минава под сградата. След като заключва вратата на килерчето, старецът се спуска по отвесната стенна стълба, като се улавя за металните пръчки с неподозирана за възрастта и куция му крак ловкост. Изчаква тримата бразилци, помолва последния да захлопне капака на дупката и заедно навлизат в тесен коридор, осветен от гола крушка, която очертава размазаните им сенки по влажните каменни стени на тунела.

— Този таен проход е от времето на Парижката комуна. Преминавате през късче история — пояснява старецът.

След стотина метра се изкачват по друга стълба, водеща до сравнително ново помещение с измазани и боядисани стени и по-ярко осветление. Монестие затваря капака след тях и го затъква с метален прът. После пъхва ключ с причудлива форма в ключалката на единствената налична врата. След като я отключва, тя се плъзга и разкрива удивително модерна изложбена зала с осветени витрини. В средата на помещението, върху малко бюрце с настолна бижутерска лупа, урните блестят на светлината на прожектора.

— Ваши са, ако носите това, за което се договорихме — уточнява търговецът.

В отговор Иперу оставя на бюрото една чанта. Търговецът се нахвърля върху нея стръвно като лешояд и загребва с мършавите си ръце пачките банкноти, с които е пълна. Здравото му око блести алчно и докато старецът се наслаждава на мига с цялото си същество, не забелязва, че Алкиндар е взел затъкнатия в панталона му револвер. Вдига глава едва когато тупи-гуаранът изважда пълнителя и го прибира в джоба си. Братята му са обградили стареца от двете страни на бюрото и безмълвно свалят саката си. Разбирайки какво ще се случи, Монестие запелтечва:

— Не, не, няма нужда, ще мълча като гроб! Не ме интересува какво пренасяте в тези урни, виждал съм и по-страшни неща, уверявам ви!

— Не можем да рискуваме, господин Монестие. Вече сме направили прекалено много жертви, че да допуснем да се откажем или да се провалим.

Двамата братя сгъват ризите и панталоните си. Щом ги вижда чисто голи, старецът е втрещен от изваяните им татуирани тела и отговорът му засяда в гърлото. Цялата кожа на Вратинге и Иперу — до последния милиметър — е татуирана и набраздена от срезове. Белезите и пъстроцветните рисунки създават впечатление за одрано, разложено тяло и придават на двамата братя вид на плашещи живи трупове. При всяко помръдване, по гърба, ръцете и краката им се раздвижват рисувани сухожилия, мускули и кости. По гърдите им се вият черни пипала, които излизат от сърцето, проточват се по раменете и завършват с тънки заострени краища на тила, зад ушите. На коремите им с фини и дълбоки разрези е гравирана гигантска животинска паст. Остри пожълтели зъби и подкожни импланти стърчат от заплашителните челюсти, на които мърдащите мускули придават плашещ живот. Смаяният Монестие не може да откъсне поглед от тях — две лакомо зейнали муцуни, които се приближават към него.

Иперу сграбчва главата на стареца с две ръце и я стиска. Монестие се опитва да разхлаби хватката, но Вратинге пристъпва зад гърба му и го улавя за ръцете.

— Внимавайте да не остане ДНК под ноктите! — предупреждава Алкиндар, който прибира урните в отворената чанта на масата.

Братята му кимат послушно и повдигат обездвижения старец. Подмятан като парцалена кукла, търговецът стене и умолява. Двамата тупи-гуарани го отнасят до витата стълба, която води нагоре към магазина. Спират на площадката и оставят стареца на най-горното стъпало. Облекчен от разхлабването на болезнената хватка, Монестие си поема дъх и търси подходящите думи, които биха му помогнали да се измъкне.

— Дойде една млада жена — изрича той с мъка, защото Иперу му е изместил челюстта. — Много красива брюнетка с мотор… Разпитва ме за урните.

Двамата братя ядно свиват рамене. Останалият долу Алкиндар, който отваря вратата към подземието, въздъхва и преди да излезе от изложбената зала, отсича:

— Не знам как е стигнала дотук, но после ще трябва да се заемем с нея. Ще отворя мазето и ще донеса ключовете. Побързайте, да не се помайваме, че може да дойде някой клиент.

Иперу поглежда стареца със съчувствена гримаса.

— Жалко, бяхте симпатичен стар негодник. Лек път!

Двамата тупи-гуарани блъсват едновременно стареца по витата стълба. Монестие отчаяно размахва ръце и се търкулва по стоманените стъпала, които дори не изскърцват под немощното му мършаво тяло. Двамата братя отиват да видят резултата от дивашката си жестокост. За тяхна голяма изненада, Монестие още диша въпреки строшения таз, двете открити фрактури на ръката, счупения под прав ъгъл пищял със стърчаща от месото кост и силния кръвоизлив. Здравото му око се върти в очната ябълка, дъхът му свисти, проправяйки си път през пълната с избити зъби уста. Въпреки раните му животът отказва да напусне изпосталялата грохнала черупка на търговеца. Сигурно толкова се е сприятелил със смъртта покрай дългото вземане-даване с човешки останки, че може да си позволи да отхвърли настойчивото й ухажване. Вратинге поклаща глава, навежда се и вдига тялото.

Двамата братя изкачват стълбата и отново мятат стареца надолу по стъпалата. Към списъка с раните на търговеца се добавят счупен нос, изкълчена китка и дълбока зейнала рана на главата. Стъкленото му око изскача от очната ябълка и се търкулва на пода, но Монестие все още диша…

Иперу изругава през зъби. Да отнемеш нечий живот, винаги се оказва по-трудно, отколкото във филмите — човек се вкопчва в него, трябва да го изтръгваш нишка по нишка. Двамата братя пак се качват и блъсват окървавеното тяло със същата ярост. Сега вече потрошеният гръден кош и ребрата, които стърчат отвътре като кокали на оглозгано пиле, не оставят никакво съмнение — Емил Монестие е издъхнал, помлян и проснат насред кафява локва.

Алкиндар се връща с ключовете в ръка и се усмихва при вида на запъхтените си, омазани в кръв братя.

— Явно старецът не се е дал лесно! Добре че си съблякохте костюмите…

Мъжът оставя връзката ключове на масата, взема чантата, гледа как братята му се бършат, обличат се и пъхат напоените с кръв носни кърпи в джобовете си. После изтриват отпечатъците си и излизат обратно през подземния проход, след като са хвърлили последен поглед на жертвата си. Монестие се е превърнал в зловещ експонат, чийто раздробен труп допълва сбирката като своеобразно езическо жертвоприношение в подножието на бюрото-олтар, където са били полагани толкова много човешки останки.