Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Festin des fauves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Доминик Мезон

Заглавие: Пирът на зверовете

Преводач: Александра Желева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Габриела Кожухарова

Технически редактор: Николета Запрянова

Коректор: Мария Венедикова

ISBN: 978-954-515-404-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2746

История

  1. — Добавяне

10

На здрачаване кварталът около площад „Абес“ добива вид на старовремско селце. Мракът и дъждът скриват табелите на магазинчетата за туристи, изрисувани в крещящи цветове, и прясно боядисаните бистра, които приличат на изглед от пощенска картичка. Туристите се прибират по хотелите, а нощните птици още не са превзели баровете и ресторантите. Магазинчетата за художествени изделия и авторски произведения, които са запазена марка на този типичен за заможната парижка бохема квартал, се изпълват с истинската си клиентела. В края на работното време няколко доста елегантни парижанки с разтворени чадъри обхождат витрините.

Безразличен към уличната суетня, Ерван търси къде да паркира комбито. От двайсетина минути обикаля между осветените сексшопове на площад „Клиши“ и пъстрите барове на площад „Абес“, но няма къде да спре.

Сутринта в Сент не успя да се отърве от стъклениците. Бижутерът мошеник, когото измъкна от леглото с упорито звънене, охлади ентусиазма му. Нямал необходимата сума, за да купи трикилограмовия златен обков на стъклениците още същия ден. По официалния курс на златото сумата възлизала на над сто и четиресет хиляди евро, а по курса за крадени вещи — над петнайсет хиляди. Бижутерът не разполагал с такова количество, а дори и да получел едноседмична отсрочка, сделката не била лъжица за неговата уста. Ерван ясно долови, че съдържанието на стъклениците и покриващите ги странни надписи също създават затруднения. В крайна сметка бижутерът отстъпи пред настойчивостта на Ерван и му даде адреса на парижки укривател на крадена стока, специалист по странни предмети, който имал финансовите възможности да поеме такава покупка.

И така, в този късен следобед Ерван се опитва да стигне до „Стаята на чудесата“ — така се казва въпросното магазинче, сгушено в тясна еднопосочна уличка, излизаща на улица „Льопик“.

 

 

От немай-къде зарязва комбито на едно паркомясто за доставчици на улица „Удон“. Грабва чантата и се връща пеш до площад „Абес“. Многобройните барове го примамват — от сутринта не е слагал залък в устата си, карал е без прекъсване и желанието да пийне една чашка става прекалено силно. Телефонът му започва да вибрира тъкмо когато влиза в някаква винарна, чиито стени са покрити с поставки за бутилки. Обажда се жена му — не може да не й вдигне, при положение че повече от седмица не са се чували и че досега е отказвала да говори с него и е оставяла родителите си да му предадат, че й трябва време за размисъл. Вдига и едновременно с това посочва с пръст първото вино в менюто, кимайки на съдържателя, за да потвърди избора си.

— Надеж?

— Да — отвръща съпругата му с леден глас.

— Да не си се върнала на острова?

— Не.

— Уф, и аз не съм там. В Париж съм, ще ти обясня.

— Дошъл си в Париж, а не се отби да видиш дъщеря си?

— Затъжил съм се за нея, но нямам време, сега уреждам важна сделка. Животът ни ще се промени, скъпа.

— Пак ли си свършил някоя глупост?

— Не е глупост, а страхотен план, уверявам те.

— Направо ме плашиш. Искам да се видим. Още днес!

Гласът на жена му става гневен. На Ерван този тон му е до болка познат, от години трупа опит с него.

— Не сега, скъпа. Трябва да свърша нещо. Имай ми малко доверие.

— Сигурно се шегуваш! Как да ти имам доверие? Искам да се видим веднага или ще съжаляваш. Къде си?

Ерван изгълтва бялото вино на един дъх. Шаблито сгрява стомаха му, който е празен от снощи. Дава знак на съдържателя пак да му напълни чашата, после капитулира. Не иска да се кара с Надеж точно когато има изгледи положението им да се подобри. С парите от златото ще могат отново да завъртят бизнес, да си намерят жилище и да кроят наново планове за бъдещето. Мисли, че ще му се удаде да я убеди.

— Слушай, имам да свърша нещо спешно, преди един магазин да затвори, но ако искаш, ще се видим веднага след това. Ела при мен в Париж, каня те на вечеря, отдавна не сме хапвали заедно в ресторант. Аз съм над площад „Пигал“, в квартал „Абес“. Ако искаш просто ще те чакам на станцията на метрото след един час. Съгласна ли си?

— Дано този път не си замислил някоя простотия. Да знаеш, че ще ти е за последно. Добре, ще се срещнем на изхода на станция „Абес“ след един час.

 

 

Надеж затваря. Ерван изпуска дълга въздишка и пресушава втората чаша вино. Осъзнава как ходът на събитията е толкова забързан, че вече дори не се сеща за смъртта на тримата си съучастници. Връхлитат го угризения — именно той ги вкара в клопката, редно е да изпитва смазващо чувство за вина. Дава знак на съдържателя и изпива последното си шабли. Оставя десет евро — единствената останала му банкнота — и с мъка се откъсва от тезгяха. Още малко алкохол навярно ще му се отрази добре, но няма нито време, нито пари. Изтощеното му тяло трябва да издържи още няколко часа. Излиза от винарната, тръгва по улица „Абес“ и под ледения дъжд стига до улица „Толозе“. Върви покрай магазини за хранителни стоки с пъстри витрини — мъчи го глад, но вече няма пари дори за един хляб. Ускорява крачка в посока към улица „Льопик“.

 

 

Когато стига улицата, минава под един сводест вход и влиза в павиран двор, ограден със старовремски магазинчета. Архаичната обстановка на двора, където въпреки лошото време се мотаят неколцина минувачи, се допълва от няколко улични фенера от началото на деветнайсети век и от старинната чешма. Фасадите на всички занаятчийници и златарници са осветени и украсени. Всички, освен фасадата на „Стаята на чудесата“ — тясна, боядисана в червеникаво, олющена и избеляла, тя неприятно изпъква сред останалите. Двете й непрозрачни стъкла сякаш са покрити със сажди. Ерван не може да различи нищо във вътрешността на магазина. Липсва табелка с работното време. Под ръждивите букви на металната фирма се мъдри единствено следният надпис: „Творения на човека, творения на природата, чуждоземни находки, научни открития от 1852 година“. Ерван отваря вратата, която се остъргва о пода от червен пясъчник, и попада насред невъобразим безпорядък.

Магазинът е дълъг десетина метра и двете му стени са покрити с дървени етажерки, запълнени с невероятна смесица от безразборно натрупани прашасали експонати. Ерван различава препарирани животни с удивителен ръст и форми: триглав глиган, двуопашат заек, огромна тлъста котка; сбирки от насекоми, забодени с карфички в ентомологични дървени кутии — пеперуди, скакалци, бръмбари, паяци с най-различни размери и произход; стари книги с кожени подвързии… Цялата експозиция мирише на мухъл и формалдехид. Ерван пристъпва към дъното на помещението и точно тогава между глобуса и сбирката от птичи черепи изниква някакъв старец.

Грохналият старец, който се приближава до Ерван, почти би бил достоен да заеме място на някоя етажерка в собствения си магазин. Той куца и провлачва десния си крак. Висок е най-много метър и шейсет и е толкова мършав, че черната му риза свободно се рее около тялото, все едно е окачена на закачалка. Осеяното му с петна теме е увенчано с рехавия пух на рядка бяла коса. Лицето му е съсухрено, едното му око е застинало неподвижно — разранените краища на очната ябълка говорят за незарастващи белези от стара рана, обрекла го да носи стъклена протеза. Със здравото си око той оглежда Ерван от глава до пети, сетне го запитва с учудващо младежки и твърд глас:

— Какво обичате, господине?

— Мисля, че имам нещо, което бихте искали да купите.

Ерван изважда стъклениците от чантата и му ги показва, уточнявайки, че са пълни с човешки останки. Окото на стареца алчно заблестява и той махва на Ерван да го последва. Минават през една странична врата и прекосяват тясна стаичка, отрупана с книги и кутии с лекарства. Прекупвачът избутва някакъв шкаф и разкрива тежка бронирана врата.

— Определени предмети не бива да се излагат на показ. Трябва да се подсигуря — обяснява той и се извръща, стиснал пистолет в треперещата си ръка.

Не изглежда способен да натисне спусъка, но Ерван няма причина да му се противи и се оставя да бъде претърсен от главата до петите. Успокоен, старецът набира кода на електронната ключалка и отваря бронираната врата, пропускайки Ерван да мине пръв. Двамата слизат по вита стълба и се озовават в помещение, чието модерно обзавеждане контрастира с цялостния облик на магазина. Големи осветени витрини заобикалят старателно подредено бюро. Ерван има чувството, че е попаднал в задната стаичка на бижутерийницата на някой търговец на диаманти. От климатика духа сух и топъл въздух, от който почти му прилошава. Сякаш отгатнал мислите на Ерван, старецът му обяснява:

— Подземията на Монмартър са прекалено влажни за моите съкровища, наложи се да пригодя малко мястото.

 

 

Прекупвачът сяда на бюрото и оглежда стъклениците с внушителна лупа, зад която здравото му око изглежда огромно. Оръжието му стои подръка на бюрото. Огледът се проточва. Ерван зарейва поглед към съдържанието на витрините. Съзира странни статуи, сглобени от кости — някои от тях изглеждат човешки, — които образуват страховита върволица от скелети на фантастични създания. Дребна табелка, поставена на преден план, уточнява произхода на чудовищата: „Седлек, Чешка република“. Този фантастичен бестиарий е заобиколен от няколко книги. Заглавията им не се четат, но потъмнялата кожа подсказва, че са доста стари. Прекупвачът оставя лупата и кима с брадичка към произведенията:

— Интересувате ли се от антроподермични книги?

— От какво? — учудва се Ерван.

Старецът го поглежда презрително.

— От книги, написани върху човешка кожа. Предполагам, че няма да ми кажете как сте се сдобили с тези предмети?

— Не, не бих желал.

— И нямате никаква представа за произхода им?

— От Бразилия са… мисля — измърморва Ерван, спомняйки си акцента на убийците и носиите в каютата. — Или поне са прекарани през Бразилия…

— Мислите почти правилно, грешите само с няколкостотин километра. Да караме по същество: мога да ви дам двайсет хиляди евро в брой още сега. После изчезвате и никому нито дума на кого сте продали находките си.

Двамата лесно се споразумяват. Ерван не се пазари, знае, че предложението съответства на обичайните похвати на търговците на крадени вещи. Няма да получи по-добра оферта в обозримо бъдеще. С неподозирана пъргавина едноокият отваря едно чекмедже, преброява пачка банкноти от по петстотин евро и я оставя пред него. Ерван я пъхва в джоба си и бива мълчаливо отведен обратно до изхода.

Точно преди да прекрачи прага на магазина, не се сдържа и за последен път се обръща към стареца:

— Какво означават гравираните по златото символи?

— Нищо, което да се поддава на разчитане. Тези знаци не представляват език, а надгробни символи, прекопирани от фалшификатори през шестнайсети век, които искали да изработят имитации на изкуството на инките, с цел да изкарат тяхната цивилизация варварска и така да оправдаят клането, извършено от конкистадорите, които всъщност били водени единствено от алчност. На мястото на тези стъкленици е имало керамични урни, уви — отдавна строшени. Писаро докарал човешки останки в обкованите със злато урни и заявил пред испанския кралски двор, че те съдържат сърцата на жертви на човешки жертвоприношения. Днес знаем, че е излъгал. Това са „Лъжите на Писаро“ — редки исторически експонати, изчезнали от Музея на якобинците в Ош преди десетина години. Прекрасни ценности, иначе не бих купил крадена стока.

Вратата на „Стаята на чудесата“ се затваря, преди Ерван да успее да отрече. Не настоява, откритото презрение на стареца му е крайно неприятно. Стиска пачката банкноти и решително се отправя към сводестия вход. След четвърт час Надеж ще дойде на станция „Абес“, а благодарение на това, което държи в ръката си, имат възможност да започнат на чисто.

 

 

Унесен в мислите си, Ерван не забелязва белия товарен микробус, който бавно го доближава, карайки покрай върволицата паркирани коли. Когато излиза на площад „Абес“, вече няма спрели автомобили и микробусът се приближава необезпокоявано до него. Плъзгащата се врата се отваря. Микробусът засилва и застава плътно до Ерван. Той се обръща, но преди да успее да извика, две силни ръце го сграбчват и го издърпват вътре. Всичко става мигновено и неколцината минувачи, които се мяркат по площада въпреки дъжда, не забелязват нищо.

Захвърлен на металния под на микробуса, Ерван се мъчи да се изправи и съпротивлява, но опряното на челото му дуло на пистолет го убеждава да спре да се бори. Един мургав мъж с матов цвят на кожата е затиснал корема му с колене. Вратът на мъжа е дебел като ствол на дърво, мускулите и изпъкналите му вени впечатляват Ерван със силата, която издават. От бялата му риза се подават племенни татуировки, които покриват тила, краищата им се проточват покрай ушите и свършват на бузите, до четвъртитите челюсти. На резервната гума е седнал още един мъж и го гледа — приличат си като две капки вода с другия, който го е хванал, сигурно са братя. Похитителят го заговаря със силен бразилски акцент и същевременно натиска толкова силно дулото, че разкървавява челото на Ерван.

— Наложи се доста да потърчим, докато те хванем. Само че, ако искаш да се скриеш, не си уговаряй среща с жена си…

— Вие… нали нищо не сте сторили на Надеж? — тревожно пита Ерван, а лицето му болезнено се изкривява под тежестта на нападателя му.

— Не, само й подслушвахме телефона. Ако си разумен, нищо няма да й сторим — нито на нея, нито на дъщеря ти. Къде са урните?

Ерван си спомня даденото на стареца обещание и за миг се поколебава въпреки страха. Но не възнамерява да се прави на герой, особено пък ако така застрашава семейството си. Докато микробусът се друса по павираните улици на Монмартър, той изрича с половин уста:

— Продадох ги в „Стаята на чудесата“ на улица „Льопик“.

Похитителят му кима доволно. Неговият брат или съучастник с крива усмивка му подава бутилка уиски. Другият маха коленете си от корема на Ерван и го оставя да си поеме дъх и да се изправи.

— Хайде, пийни си, в дома ти видяхме, че обичаш да се наливаш. Заслужи си го.

Омаломощен, Ерван се поддава на изкушението и отпива голяма глътка „Джак Даниелс“. Когато свършва, похитителят му взема бутилката, но вместо на свой ред да отпие от нея, той излива съдържанието й в лицето на Ерван, който започва да плюе и да тръска глава.

— Какво… — запъва се мъжът.

— Затваряй си устата, тъпанар такъв! — излайва нападателят му и отново затисва грубо корема му с коляното си.

Ерван, който не може да си поеме дъх, повръща жлъчка, смесена с уиски. Мъжът вдига юмрук и силно го удря по челото. Главата му отскача в пода на микробуса, болката е толкова остра, че не може да сдържи вика си, а през това време юмрукът на непознатия отново се забива в челото му. Вторият удар е толкова силен, че на Ерван му се причува как тилът му припуква. Болката се спуска към краката му и той се опитва да вдигне ръце и да се предпази, но нападателят го затиска с цялата си тежест. Зашеметен, Ерван прави опит да се моли, но издава само стенания. Ударите спират. Чува как вторият бразилец вразумява съучастника си.

— Недей, всичко ще оцапаш с кръв, почти стигнахме.

Микробусът спира. Ерван чува как вратата на шофьора се отваря, а после се затръшва. Няколко минути похитителите му стоят неподвижно. Накрая единият отваря плъзгащата се врата и поглежда навън. Дава знак на съучастника си. Двамата мъже навличат плетени шапки и мръсни сиви палта, после повдигат Ерван за ръцете и го влачат навън — почти в несвяст, неспособен да се държи на краката си — до градинката в пешеходната зона на булевард „Ришар Льоноар“. Недалеч оттам, пред центъра за спешни случаи „Ив Гарел“, се е струпала тълпа от пияни и превъзбудени клошари, които чакат приютът да отвори. През обгръщащата го мъгла Ерван дочува как беззъбите усти бълват заплашителни ругатни, вижда блъскащи се един в друг силуети, после някакъв мъж се отдалечава от вонящата сбирщина и идва при тях. Прилича на другите двама, сигурно е шофьорът на микробуса. Мъжът оповестява:

— Готово, насъсках ги, ще се сдавят като бесни кучета.

— Да побързаме, ченгетата ще дойдат всеки момент.

Похитителите, дегизирани като скитници, завличат Ерван зад едно дърво, далеч от погледите на бандата клошари, които вече, освен обиди си разменят и юмруци. Фаровете на преминаващите по булеварда коли осветява нелепия им танц. Те непохватно се скубят, замахват с юмруци във въздуха, без да улучват, препъват се и падат сред хор от гнусни псувни. Наслаждавайки се на представлението, тримата мъже грубо изправят Ерван до ствола на чинара. Страхът внезапно му дава сили и той се опитва да преговаря. Получили са от него каквото са искали, какво още им трябва? Вижда, че нахлузват гумени ръкавици и си разменят развеселени погледи. Сякаш се надпреварват кой ще се покаже по-учтив, като отстъпва реда си на другите двама. После настава ад.

Тримата мъже пребиват Ерван методично и жестоко. Първите удари, нанесени по лицето, му избиват зъбите, счупват му челюстта и му спукват веждите. Ерван вдига ръце, за да се предпази, и се свлича на хълбок. Ударите се пренасят върху тялото, строшават ребрата му като сухи клонки, пробиват белите му дробове и го задавят с кръв. Заостреният край на една обувка разкъсва черния му дроб, ръцете му са счупени на няколко места. Ерван се търкаля на кълбо по земята, почти в несвяст. От устата му шурти кръв. Нападателите му спират за малко, докато отмине един олюляващ се към изхода на парка клошар. Ерван хваща дебелата пачка банкноти в джоба си и с трепереща ръка я подава на нападателите. Пълната му с кръв и избити зъби уста произнася:

— За жена ми… милост…

Единият нападател се навежда и взема оцапаните с кръв банкноти, после пренебрежително се отдалечава и ги изхвърля в най-близкия канализационен отвор, докато Ерван пъшка от отчаяние. Мъжът се връща при приятелите си и ги подканва:

— Хайде, трябва да го довършим бързо, още имаме време да наминем към малката любопитка и да се оправим с нея, както бяхме запланували.

— Малко нежност добре ще ни се отрази…

И ударите заваляват отново — по-точни, по-решителни, истинска екзекуция. Подметките строшават черепа на Ерван. Вече е мъртъв, но нападателите продължават да го млатят с нездрава радост. „Масивен мозъчен кръвоизлив, счупване на сфеноидната и мастоидната темпорална кост, разкъсване на епифизата, на таламуса, на хипофизата…“, както ще бъде отбелязано в доклада от аутопсията. Но там няма да бъдат описани страданието и болката, разбитите надежди и строшеният с токове череп. Смазаното лице в канавката.

Полицията ще го помисли за жертва на нелепо сбиване между клошари — точно както са искали неговите нападатели.