Доминик Мезон
Пирът на зверовете (69)

68

Белите камионетки с логото на фирма за кетъринг и такава за организиране на тържества една по една напускат имението на Александър Дантребер. Автоматичната врата се отваря, щом наближат, и се затваря веднага след като излязат на пътя. Въпреки ледения дъждец, ръмящ в късната сутрин, двама пазачи с бръснати глави и физиономии на престъпници стоят подпрени на стълбовете на входа и ги гледат как преминават. Бързо забелязват Малик, който е паркирал край шосето и седи в сивото рено „Клио“, опръскано с черна кал. Няма други автомобили по пътя, сред полята и покрай горичките. Като се изключат гостите на имението, никой друг няма причина да паркира тук. Лейтенантът се чуди как да постъпи, докато накрая не решава да действа открито.

Предишната вечер Малик обикаля улиците в центъра на Лизийо чак докато последните барове затвориха и най-закоравелите нощни птици се прибраха по домовете си. Не откри и следа от колата на майора, нито от мотора на Люси. Не разпозна никого от клиентите на бара, където седеше младата жена, когато двамата с Роси я проследиха. Обезсърчен, със смъдящи очи, объркани мисли и замаяни движения, накрая Малик реши да нощува в евтин хотел от веригата „Формула 1“ в покрайнините на града. Въпреки неуютната стая потъна в дълбок сън малко след полунощ. Видя съобщението на майора едва когато се събуди, късно сутринта. Пренебрегна отвратителната обща баня в хотела, взе си чай от автомата във фоайето, изпи само глътка и изхвърли пластмасовата чашка, все още пълна с блудкавата напитка. После пое към имението на Дантребер, карайки след полски работници, които отпиват водка от общ термос на път за някакъв строеж, и се е озова пред внушителната метална порта на имота. Търпеливо изчака няколко секунди на границата между два свята: пред него — дувари от дялани камъни и дъбова горичка, а зад гърба му — обширни поля, голи и кални, сред които стърчат електрически стълбове.

Раздразнен от отвратително започналия ден, лейтенантът не проумява защо Роси е оставил Люси да проникне у милиардера. Още по-малко разбира какво е подтикнало майора да я последва. Вероятно двамата са смятали, че Дантребер е отговорен за изчезването на румънката — приятелката на Люси, но за да бъде оправдано незаконното проникване в собствеността, трябва да са мислели, че изчезналата е в смъртна опасност. Така или иначе, есемесът на Роси е съвсем недвусмислен — ако не се обади сутринта, да го потърси у милиардера. Остава да измисли и как да го направи…

И дума не може да става да изиска заповед за обиск или да обясни, че се налага спешна намеса само въз основа на някакъв загадъчен есемес, изпратен преди десетина часа. Малик ще трябва да разчита на добрата воля на обитателите на замъка, за да влезе в него. Лейтенантът натиска копчето на домофона вдясно от портата. Чака повече от минута, преди да се обади нечий хладен глас. Представя се като лейтенант от полицията, събеседникът му не го пита за причината на посещението му и отваря портата. Двама охранители, които на външен вид изглеждат като скинари и стърчат поне с една глава над него, го оглеждат отвисоко с осезаема враждебност. Докато по-едрият внимателно разглежда служебната му карта, другият го измерва с поглед от глава до пети с цинична усмивка, която никак не се нрави на лейтенанта.

— Нямате телосложение на полицай — иронично подмята по-едрият, след като подробно е разучил картата, обрамчена с цветовете на френското знаме. — Какво ви води насам?

— Не бива да съдите за едно ченге по килограмите — твърдо отвръща Малик. Поведението на двамата неандерталци му лази по нервите. — Търся две изчезнали лица, които са били тук снощи.

— Миналата вечер имаше голямо парти, но всички вече си заминаха. Останали са само пет чистачки и собствениците. Вероятно лицата, които търсите, са отишли някъде другаде, освен ако не издирвате някоя от чистачките?

— Търся Пол Роси и Люси Мерпаз — уточнява безизразно лейтенантът.

— Имената нищо не ми говорят. Не мисля, че са били в списъка с гостите на господин Дантребер.

— И все пак съм сигурен, че снощи са дошли тук. Не ме карайте да се връщам със заповед и наистина да съсипя деня на господин Дантребер — настоява лейтенантът, докато показва на двамата пазачи снимките на майора и на Люси от екрана на телефона си.

— Никога не съм ги виждал — отвръща първият пазач и поклаща отрицателно глава.

— Бих искал да задам този въпрос на всички в имението — настоява Малик.

— Няма да бъде възможно. Господин Дантребер и неговите близки си почиват, будували са до късно и не искат да ги безпокоят. Тези лица никога не са идвали тук, точка по въпроса. Не знам защо сте дошли да разпитвате сам, без заповед, на територията на жандармерията, но ви съветвам да не настоявате. Адвокатите на господин Дантребер са много придирчиви.

— Не ви искам съветите! — избухва Малик — Покажете си документите за самоличност. Ако не ми съдействате, ще прибегна до други средства!

В отговор двамата пазачи се усмихват и затварят портата. Малик се намира в частна собственост, не може да направи нищо повече. Блъфирал е и е загубил. Вбесеният лейтенант затръшва вратата на колата си. Тъй като Роси е включил мобилния си телефон, му остава само да помоли в ГДВС да засекат неговото местонахождение. Извън Париж ретранслаторите сигурно са по-разредени, но засичането поне ще покаже дали телефонът на майора активира клетка в близост до имението. Писнало му е от ролята на незначително ченгенце с малка количка. Кръвта пулсира в слепоочията му, изгаря от желание да смачка надменното самочувствие на двамата скинари. Докато крещи на експерта по телекомуникации в ГДВС, който се двоуми дали да изпълни нерегламентираното му искане, съзира в огледалото на колата странно шествие, което се движи към имението. Нарежда на техническото лице незабавно да предаде нареждането му на мобилния оператор и затваря, за да проследи пристигането на конвоя.

Три бронирани жандармерийски камиона, предшествани от водача си — рено комби — се движат със запалени буркани по тесния провинциален път. Спират край входната порта на имението, вдигайки фонтан от кал. От челната кола слизат майор и капитан и застават пред затворената врата. Хвърлят подозрителен поглед на Малик, който решава да поеме инициативата и пръв да ги заговори, тъй като няма търпение да разбере какво търси тук жандармерията. Изважда служебната си карта и се доближава до двамата мъже. На ръст майорът вероятно е над два метра. Кожата на лицето му е пламнала от бръсненето. Изпъкналата адамова ябълка отдолу изглежда толкова твърда и остра, че Малик си представя как може да е нащърбила острието на ножчето и точно това да е причинило кожното раздразнение. Този странен персонаж — върлинест и кокалест, се навежда към Малик, докато последният му обяснява причината за визитата си, но не му отвръща със същото.

— Тук сме, за да подсигурим безопасността на господин Дантребер. Не съм упълномощен да ви казвам нищо повече.

— Може ли да се възползвам и да вляза с вас, за да проверя дали лицата, които търся, са вътре?

— И дума да не става, освен ако собствениците не ви разрешат! — сухо го скастря майорът с гръклян-ледоразбивач. Нямате работа тук и няма да допусна вашето присъствие да провали мисията ни. Затова ви моля да не се намесвате в разговора ни с господин Дантребер и да се върнете в колата си.

Лейтенантът е крайно разочарован, но жандармеристите не го оставят да спори. Увлечен от гнева си, Малик охотно би настоял, но изведнъж се сеща как може да се обясни присъствието на жандармеристите край имението. Желанието тутакси да провери догадката си вероятно го отклонява от един и без това безсмислен спор.

Връща се в колата, докато офицерите на свой ред позвъняват на домофона на имението. Трескаво отваря навигатора на смартфона, изписва адреса на 4chan, намира форума, където се появяват посланията на Жудекс, и превърта темите.

Пред отворилата се порта жандармеристите се натъкват на същата стена от презрение и цинизъм като лейтенанта. Двамата скинари им забраняват достъпа до имението и май дори отказват да предадат на Дантребер искането на жандармеристите. „Само да знаеха“, въздъхва Малик, който е открил това, от което се е боял. Текстът излиза на екрана. Формата съответства на първите послания, каналът — също. Писмото е с днешна дата от сутринта, а текстът опровергава Бониперти и министъра…

Жудекс определено възнамерява да нанесе още един удар.

Александър Дантребер,

Жудекс знае.

 

Жудекс знае, че не само опропастявате и опозорявате, но и убивате хора. Дантребер, за да изкупите престъпленията си, Жудекс Ви заповядва да дарите половината си състояние на Агенцията за социално подпомагане. Трябва да го направите днес, до тринайсет часа.

Жудекс знае, че давате подкупи и от години използвате пресгрупата си, за да получавате концесии и обществени поръчки във Франция.

Жудекс знае, че сте участвали във финансирането на политически партии, за да си купите изборни длъжности и да се възползвате от имунитета, с цел да се изплъзнете на правосъдието.

Жудекс знае, че сте убили жена си, която е заплашвала да разкрие действията Ви, склонността Ви към насилие и да Ви лиши от ръководството на компанията Ви.

Жудекс знае, че Вашите извращения са Ви превърнали в осквернител на гробове и в гнусен трупоядец, психопат и наркоман.

Жудекс знае, че безграничната Ви извратеност Ви е подтикнала да отвлечете, изтезавате и убиете Роксана Мирча и не прибягвате до насилие, за да не Ви хванат.

Жудекс знае, защото има доказателства за всички тези престъпления. Когато часът удари, Жудекс ще ги огласи.

Жудекс знае, че сте недосегаем за правосъдието. Жудекс обаче Ви е осъдил.

 

Дантребер,

Откажете се от неморалното си богатство или в тринайсет часа Жудекс ще Ви убие.

 

Вие, които познавате лицето на неправдата, присъединете се към нас.

 

Утре Жудекс ще бъде легион.

Посланието може и да е номер — от няколко дни в Мрежата е пълно с подобни съобщения, но съдържащите се в него сведения и присъствието на жандармерията навеждат Малик на мисълта, че Бисание и ГДВС са анализирали текста и произхода му и са преценили, че съдържащата се в него заплаха трябва да се вземе насериозно. Каквото и да стане, жандармеристите няма да пазят Дантребер — портата на имението току-що се е затръшнала пред тях. Малик си представя паниката, която сигурно цари в министерството и в ГДВС. Няма да се изненада, ако в близките минути се изсипят отрядът за бързо реагиране на жандармерията и упълномощени представители на ГДВС. Имението на милиардера е само на няколко минути с хеликоптер от Париж. Няма как обаче да разбият портата и ако старецът откаже помощта им, и отрядът за бързо реагиране ще остане да джапа в калта, също като жандармеристите от Берне. Ултиматумът изтича след малко повече от час.

Малик решава да се обади на Бониперти, за да се ориентира в ситуацията. Настоява убедително пред секретарката незабавно да го свърже с директора. Явно гласът му звучи достатъчно напрегнато и тревожно, за да я накара да отстъпи и да го свърже с технократа. Отговорът на директора изплющява като камшик в купето на колата.

— Маликандър, вашето вманиачаване ме дразни и тревожи — гърми директорът. — Жудекс не съществува. Просто вземаме някои мерки, за да успокоим хората, които са разтревожени от тези измислени заплахи. Престанете вече да се разсейвате и да ми губите времето. Намерете Роси и го доведете, преди да съм ви наложил дисциплинарно наказание.

Оскърбителното отношение засяга честта на лейтенанта. Бониперти му припомни, че е просто някакво дребно ченгенце с малка количка, че мнението му е без каквото и да било значение и че тайните на властта ще си останат недостъпни за него. Поне знае, че не може да разчита на намесата на отряда за бързо реагиране. Ще му се да разбере какво го прихваща Бониперти — нелепо е да отрича така сляпо заплахата, срещу която се борят. Обажда се на Бисание, за да научи неговата гледна точка. Гийкът от отдел „Киберпрестъпления“ също не проумява последния развой на събитията, но предположенията му привличат вниманието на лейтенанта.

— Не знам какво точно е станало този уикенд, но в кабинетите на големите босове сякаш тече пълно презареждане. Изведнъж спряха да се интересуват от заплахите на Жудекс и от неговата самоличност… Единственото, от което ги е шубе, е разпространението на компроматите му. По този въпрос работят безотказно — всички що-годе независими журналисти в Париж са взети на мушка от колегите ти. Според мен са му видели сметката. Не виждам как могат да се обяснят изявленията на министъра, освен ако не са светили маслото на Жудекс. След като са заявили, че всичко това е лоша шега, нямат интерес някой да им извади кирливите ризи на показ…

— А тазсутрешното послание? Мислиш ли, че е номер?

— Не, не е менте, имаше няколко такива, но адресираното до Дантребер изглежда автентично. Възможно е Жудекс да е програмирал предварително публикуването му. На шефовете не им пука, даже напротив — в тяхна полза е. Понеже на Дантребер нищо няма да му се случи, Жудекс ще бъде дискредитиран… Точно в съзвучие с вчерашните дрънканици на министъра.

Жандармеристите се разгръщат покрай дувара на имението. Единият камион и водещата кола остават край портата. Другите два камиона тръгват да патрулират около парка. Офицерите, които издигнатата от Дантребер преграда от сребърници оставя извън имението, телефонират от колата си. Малик излиза от клиото, без да обръща внимание на дъжда. Вече не знае какво да мисли, началниците му лъжат и премахват противниците си като мафиоти, някакъв престъпник се укрива зад дувари и куп адвокати и застрашава живота на приятеля му, а никой не може да му попречи.

На Малик му е дошло до гуша от калта, от собственото му безсилие, от пълната му жертвоготовност към една система, в която няма място за справедливост и морал.

Незначителното ченгенце с малката количка тъпче калта, докато излива яда си, когато един автомобил с разцветките на фирма за експресни куриерски услуги спира пред портата. Доставчикът, облечен в кафяв гащеризон, на който със златисти букви са изписани инициалите на фирмата, поглежда екрана на телефона си и вместо да позвъни на домофона, се запътва към лейтенанта и го поздравява, допирайки пръст до козирката на каскета си в някакво подобие на отдаване на чест.

— Вие ли сте Амори дьо Маликандър?

— Да — учудено отговаря Малик.

— Имам пратка за вас.

Доставчикът изважда от багажника на колата си обемист колет и с мъка го пренася до задната седалка на клиото на слисания от неочакваната доставка Малик.

— А откъде знаехте, че ще ме заварите тук?

— Дадоха ни име, място, снимка и точен час, който трябваше да спазим. С пари всичко се постига — усмихва се доставчикът.

— Можете ли да ми кажете кой е изпращачът? — пита лейтенантът, взирайки се в залепения на пакета етикет.

— Нямам никаква представа, а и не е отбелязано на самия колет. Ако искате да разберете, трябва да питате началниците ми. По принцип името би трябвало да фигурира в разписката, но както ви казах — с пари всичко се постига…

Лейтенантът не се впуска в разсъждения за недостатъците на корупцията и подписва разписката за доставката. Малик се надява съдържанието на колета да изясни самоличността на подателя. Разопакова пакета на задната седалка на клиото и изважда от амбалажната хартия дълга тенекиена кутия — като онези, които се използват за пренасяне на музикални инструменти.

Тъкмо се кани да отвори кутията, когато позвънява експертът по телекомуникации от ГДВС и му съобщава, че телефонът на Роси е активирал ретранслатор в близост до имението в три часа през нощта, но местоположението му не може да се засече с пълна точност — невъзможно е да се определи дали телефонът се е намирал в имението, или на няколкостотин метра от входа. Оттогава — нищо, телефонът вероятно е изключен. Чутото не съдържа информация, която да оправдае спешна намеса. Ченгенцето с малката количка изругава и ядно запраща смартфона към арматурното табло. Няма да стои и да гледа как някакъв престъпник, ако ще и да е милиардер, застрашава живота на партньора му само на няколко метра от него.

Малик остава прав за няколко секунди насред студеното поле, опрял ръце на покрива на колата, а от устата му излиза тънко валмо бяла пара. Аналогията между тази доставка и последната сцена от филма „Седем“ изтръгва горчива усмивка от него. За разлика от Брад Пит, няма да се натъжи толкова, ако открие главата на бившата си жена в кутията, но се съмнява, че са му приготвили това. След като завърта пакета към себе си, за да скрие съдържанието от любопитните погледи на жандармеристите, той щраква двете ключалки и повдига капака.