Доминик Мезон
Пирът на зверовете (62)

61

Самотна пейка до стена, облицована с бели плочки. Звукоизолирана стая — гладка, бяла, обляна в режеща светлина. Тишина и ослепителна белота — от това ще бъде обкръжен през следващите два дни Юго Кастелен. Малка видеокамера снима цялата сцена с всички подробности. Залата за разпити, заимствана от американските специалисти в Гуантанамо, се използва за задържане на лица, замесени в терористични актове. Този метод е по-ефективен от физическите мъчения и заплахите. Белотата и тишината бързо стават непоносими. След няколко часа задържаните започват да нервничат, стават раздразнителни и неспокойни. След един ден, ако не са оковите, ще започнат да се блъскат в стените, за да сложат край на изтезанието. Няма нищо по-лошо от пълна тишина и режеща, неотслабваща светлина. Преди края на втория ден биенето на собственото му сърце ще се стори на младежа толкова силно, че ще го оглуши. Докаран до лудост, Юго ще бъде готов да подпише всичко. Преди адвокатът му да е получил разрешение да говори с него, хлапакът вече ще е направил пълни, изчерпателни признания, и то без никакво физическо насилие или заплаха. Психическото страдание, което причинява бялата стая, е неописуемо. Съдебните заседатели няма да схванат, че преживяното от Юго в антитерористичния отдел е истинско изтезание. Признанията ще се допуснат в съда.

Малик разбира, че обстоятелствата налагат да се прибегне до такива мерки — Юго трябва да издаде Жудекс, и то възможно най-бързо. Нямат време да сключват споразумение, одобрено от адвоката му, трябва да изтръгнат информацията. Обаче лейтенантът се опасява, че подобни признания са без всякаква стойност. Под подобен натиск младежът ще разкаже какво ли не, ще се самообвини във всичко и има риск сведенията да не са достатъчно достоверни, за да позволят арестуването на наставника му. Със залавянето на Юго нищо не е приключило, целта си остава Жудекс и те са длъжни да се съсредоточат върху тази цел, дори да трябва да олекотят обвиненията, които тегнат над младежа.

Лейтенантът знае, че в подземията на Регионалната дирекция на полицията се намират на терена на Лувион и че мнението му няма особена тежест, но все пак именно той е спасил положението и това му дава увереност да поиска среща с майора и да му изложи гледната си точка. С леко съжаление към озовалия се в центъра на случая млад идеалист, който рискува дълги години затвор за това, че е повярвал на бръщолевенията на един луд, Малик излиза от залата за наблюдение. Един полицай го повежда през подземията на криминалната полиция, представляващи лабиринт от тунели, и го отвежда до служебните помещения на отдела за борба с тероризма, на четвъртия етаж на прословутата сграда.

Лувион седи на бюрото си с изнурено лице и не показва никакво задоволство от напредъка на разследването. Благоволява да изръмжи някакви благодарности и поздравления за решаващата роля на Малик при ареста, който ги е спасил от крушение. После поглажда с едрата си ръка, украсена с масивен пръстен, бръснатата си глава с набола коса, и пресича любезностите:

— Признателни сме ви за помощта, лейтенанте, но сега трябва да се връщате в ГДВС. Предстоящата процедура не ви засяга.

— Знам, оставям ви да действате на спокойствие. Исках само да споделя мнението си, преди да тръгна — настоява лейтенантът.

— Не си падам по проучване на общественото мнение — срязва го майорът.

— Не мисля, че ще постигнете добри резултати, като изтезавате този хлапак — упорства лейтенантът. — Юго е просто вундеркинд, затворен във виртуалния си свят и откъснат от реалността, който се е оставил да го омотае някакъв манипулатор. Ако продължите в същия дух, ще ви подхвърли каквото и да е, само и само да го оставите на мира. Съмнявам се, че знае много за Жудекс, в противен случай Жудекс нямаше да ни остави да го хванем. Трябва да го убедим да ни сътрудничи, за да се опитаме да сгащим наставника му. Може да е допуснал някоя грешчица, някаква дребна подробност, която да ни помогне да го проследим. За да го открием, се нуждаем от Юго с бистър ум и воля за сътрудничество.

Лувион дори не се преструва, че слуша тирадата на Малик. Тършува из бюрото си, изважда папка с няколко листа и започва да я преглежда. Засегнат, лейтенантът млъква и се втренчва в събеседника си, който най-накрая реагира и хвърля на бюрото папката, в която се е зачел.

— Не ми пука какво има да ни каже хлапето. Нямате представа колко не ми пука. Признанията са тук, при мен, трябва само да ги подпише, така че пет пари не давам какво мислите за начина, по който провеждам разпита.

Бланката наистина показва, че става дума за протокола от разпита на Юго Кастелен. Малик не разбира, явно разследването вече е достигнало своя завършек — предварително написан от тези, които би трябвало да търсят истината. Кръвта се отдръпва от лицето на лейтенанта, усеща, че му се повдига, когато проумява, че разследването ще приключи с политическа манипулация.

— Точно така, малки мой Рултабий^[1]. Тук играят големите батковци. Скаутите нямат работа при нас. Така че изчезвай и върви намери оня пияндурник, началника ти. Поразрови се из боклукчийските кофи около кварталните заведения, не знам дали ще го откриеш, но би трябвало, там му е мястото.

От яд Малик не може да отговори. Със свито гърло става и излиза от кабинета. Не отговаря на провокацията на Лувион. Майорът изглежда изтощен, грубите приказки не пасват на обичайната му мълчаливост. Сигурно и на него случаят му тежи. Малик поздравява екипа на отдела за борба с тероризма, който бди на поста си в неделя вечер. Наближава часът на срещата му с Бониперти и лейтенантът се надява да получи от него някои разяснения за предрешените заключения от разследването.