Доминик Мезон
Пирът на зверовете (16)

15

„Спаустрат“ води от канал „Сингел“, през историческия център на Амстердам, до кварталите с еднофамилни къщи в „Иорданс“. Покрай покритите с паркирани велосипеди тротоари се нижат типичните за Северната Венеция тухлени къщи. В този час има малко коли, капаците на магазините са спуснати и само няколко ресторанта оживяват дългата калдъръмена улица. Малик е извършил размяна с един млад купонджия, на когото е попаднал пред случаен бар на „Рембрандплейн“, и сега вместо анорака си е облякъл суитшърт с развлечена качулка. Наложило се е да добави двайсет евро, за да убеди юношата да му отстъпи този парцал, който отдалеч вони на пот и хашиш. С това нещо на гърба си, с младежкото си лице и дънките, Малик напълно се слива с нощната фауна.

„Снейкхаус“ се извисява между две ниски сгради. Бившата жилищна кооперация, завзета в началото на осемдесетте от непризнати художници, е епицентър на анархистките свърталища в града. Сградата е изцяло пребоядисана в яркожълто от своите обитатели, а названието й се дължи на многоцветната змия, изрисувана по цялата височина на четириетажната фасада, която посреща посетителите със зейнала паст. Всички останали свърталища в квартала са изрисувани и изписани, но „Снейкхаус“ си остава символът на „Спаустрат“ и на протестните движения, които са се приютили там.

Малко по-нагоре по улицата някакъв нощен бар избълва на тротоара част от шумната си клиентела. До лейтенанта долитат пулсиращите ритми на монотонна електронна музика — Малик познава бара, за който му е споменал британският агент. Бавно се провира през скупчените пред входа на заведението групи и започва да оглежда жените в множеството, търсейки младата французойка. Няколко момичета отговарят на описанието, но опитното му око на полицай, свикнал да прехвърля снимки, за да идентифицира дадено лице, знае как да открие характерните особености, които потвърждават дадена самоличност. Тъй като не я вижда, решава да влезе в бара.

Вътре го залива вълна от екзалтирана хаус музика. Почти замаян от топлината и задуха, както и от потискащата музика, Малик се отправя към бара, продължавайки да наблюдава младите жени в множеството. Поръчва си халба „Амстел“ и оглежда внимателно обстановката. Стените на заведението са покрити с фрески, възхваляващи иконите на попкултурата. Рисувани са от художниците, обитаващи съседните свърталища, и придават на бара модерен вид, който не пасва на вехтошарските мебели и стария метален тезгях. В обширното помещение се весели пъстро сборище — художници бохеми, купонджии с маскарадни одеяния, предизвикателни проститутки, дошли преди или след работа, пънкари и младежи от гетата, покрити с татуировки и пиърсинги, монахиня с одежда и воал от латекс, плешив, почти напълно гол исполин, чиято глава е покрита с карфици, цирков разпоредител с камшик… Въпреки суитшърта си лейтенантът не се слива напълно с разкрепостеното множество.

Няколкото глътки освежаваща бира, които изпива, облакътен на бара, му помагат да се съвземе и да поднови търсенето си. Ако Андрю не греши, Селин Барбие е някъде в това помещение. Търпеливият оглед на Малик най-после дава резултат — открива младата жена, седнала по турски с групичка младежи от гетата под гигантски портрет на Боб Марли. Струва му се още по-кльощава и бледа, отколкото на снимката. Момичето бавно гасне, наркотиците я съсипват по-бързо и от вируса, който носи.

Ако я заговори, докато си приказва с групата приятели, разговорът няма да протече както му се иска. Малик трябва да намери начин да я заприказва, без да се налага да се съобразява с недискретни слушатели. Търпението му бива възнаградено — малко по малко групичката, която заобикаля неговата мишена, се пръсва. Една двойка си тръгва, други две стават да танцуват, последната идва на бара. Селин остава сама в подножието на гигантските плитки на Боб Марли. Лейтенантът решава да се възползва от сгодния случай. Прекосява помещението и се обляга на стената на два метра от младата жена. После, възможно най-непринудено, се плъзга по стената и прикляква до нея. Селин се извръща и му се усмихва. Отблизо по кожата й личат белези на преждевременно състаряване, зъбите й започват да потъмняват, от нея се носи упорита миризма на етер — вероятно се дължи на консумацията на крек на кристали. Допреди няколко месеца сигурно е била хубавичка, но сега маската на смъртта прозира на лицето й. Малик не е дошъл да й помага — има си работа за вършене и не трябва да се отклонява от нея. Заговаря я на френски:

— Здравейте, нали сте французойка?

Чува се отстрани — звучи като карикатура на смотания сваляч, — но младата жена изглежда благосклонна и разговорът потръгва. Малик пробва да се представи за хактивист — според Андрю младата жена си пада по този тип мъже. Реакцията на Селин потвърждава информацията на британския агент. Тя бързо забравя за холандските си приятели и се оставя да я дръпне настрани за дълъг разговор. Малик помни, че трябва да я изолира и й предлага да излязат да изпушат по една цигара. Селин охотно го последва. На тротоара се налага Малик да смукне малко тютюн, за да я заблуди.

Завалява, другите клиенти се връщат в бара, с изключение на шепа готови на всичко смелчаци, които се скупчват под навеса, за да си допушат джойнта. Когато момичето тръгва към бара, Малик го улавя за ръката и му предлага да се поразходят. Никога не е бил толкова директен с жена и би бил напълно неспособен на подобно нещо, ако работата не го задължаваше. Не е предполагал, че толкова бързо ще постигне целта си предвид обстоятелствата и леко се изненадва, когато Селин се съгласява. Тя го хваща за ръка и го помъква нагоре по „Спаустрат“, после свръщат вляво и Селин го дръпва в сводестия вход на една къща. Притиска се към него и го целува. Воня на етер го лъхва право в лицето. Опитва се да изглежда възбуден, защото докато не получи каквото иска, трябва да продължава да се преструва. Явно е убедителен, защото ръцете на Селин се вкопчват в колана му. Този жест ядосва лейтенанта и той отблъсква момичето с две ръце.

— Дявол да го вземе, колко ще заразиш, преди да спреш с тия глупости!

Селин си придава изненадан вид, прави опит да отрече, промълвявайки нещо неразбрано, и се опитва да избяга. Но Малик я е приклещил във входа. Момичето започва да се бори и това засилва гнева му, зашлевява я силно и й заповядва да се успокои. Самият лейтенант е учуден от силния си пристъп на ярост. Ядосва го самоунищожението на младата жена. Може да разбере нещастието и да прояви разбиране към страданието, което то влече със себе си, но това момиче се съсипва по свой избор, а това му се струва недопустимо. Той продължава да й удря плесници чак докато от носа й руква кръв. Ръката му замира, осъзнава, че постъпва ужасно. Поема си дълбоко въздух и издиша, малко по малко си възвръща самообладанието, а през това време Селин се бърше с ръкава на пуловера си, без да трепне. Успокоен, Малик все пак й заговаря толкова грубо, че се изненадва от самия себе си.

— Стига преструвки, Селин. Не мислиш ли, че вече си извършила достатъчно глупости? Какво ще си помислят твоите приятелчета — анархистите, когато разберат, че си серопозитивна и въобще не си ги предупредила? Как ще ги склониш да ти пробутват наркотиците, които те убиват, след като узнаят?

— Има презервативи, тъпанар такъв! — изсъсква момичето, но с всяка казана от Малик дума лицето й става все по-уплашено.

— Да, само че освен това трябва и да ги накараш да си ги слагат… Та колко мъже си излъгала през последните шест месеца? Двайсет? Трийсет? Повече? Как ли ще реагират, като им кажа? Защо постъпваш така?

Малик изкрещява последното изречение, но все пак мисли, че разбира какво изпитва момичето — загубено, обречено, озлобено и в крайна сметка готово на всичко, за да се откъсне за кратко от действителността в нечии обятия, дори ако трябва да повлече партньорите си в своето нещастие. Селин ридае и умолява.

— Недей, моля ти се, нямам пари, няма къде да отида… Ще направя всичко, което поискаш, умолявам те…

По улицата минава смееща се група младежи. Селин би могла да се възползва и да избяга, но даже не се опитва. Стои облегната във входа с празен поглед, в плен на безизходицата и отчаянието си. Обзет от състрадание, Малик се опитва да изкупи грубото си поведение.

— Ще те помоля за сведения. Ако ми съдействаш, няма да обиколя всичките ти приятели, за да им съобщя новината и да им кажа да се изследват. Но смятам, че ти трябва да го направиш. Ако решиш да постъпиш така и ако ми помогнеш, аз също ще ти помогна. Ако нищо не предприемеш, след няколко месеца ще си мъртва. Знаеш го не по-зле от мен.

— Да не мислиш, че не съм опитвала? — отвръща тя сухо и с горчива усмивка.

— Мога да те вкарам в отлична клиника до Париж. Ще говоря с близките ти.

— И дума да не става. Не искам да ги виждам повече… Сам-самичка съм. И да пукна, никой няма да го е грижа.

— Мен ще ме е грижа, а и много други хора, убеден съм в това. Хайде, ела да потърсим друг бар. Трябва да ти покажа едни снимки и да те питам за разни имена.

Селин безмълвно го последва. Двамата пресичат няколко улици в квартал „Йорданс“ в посока към опушените кафенета в центъра. Не обръщат внимание на дъжда, който струи върху им. Въпреки успешно изпълнената задача срамът нагарча в гърлото на лейтенанта…