Доминик Мезон
Пирът на зверовете (68)

67

По покрива на аудито се лее проливен дъжд. Приглушеното му барабанене в купето почти би приспало майора, ако не го притесняваше късният час. Люси трябваше да се обади преди двайсет минути, явно внедряването й е срещнало спънки. Ще се наложи да се покатери по стената на имението и да добави още малко безумие към бездруго рискования набег.

От наблюдателния си пост на възвишението Роси открива дървото, от което малката камера наблюдава стената. Решава да мине точно зад нея — следващата камера сигурно се намира в съседната горичка, на около петдесетина метра. В мрака има голяма вероятност да премине незабелязано. На четвъртия опит куките се захващат за един клон на тополата, който издържа на тегленето. С лекота се изкачва до върха на стената, прекрачва я, увисва на ръце и се пуска от другата страна. Рохкавата кална пръст смекчава краткото приземяване. Замъкът е на половин километър оттам — отвъд езерцето и дъбовата горичка, която засега го скрива от погледа. Издърпва въжето, навива го в подножието на стената, привежда се и хуква към езерцето. Проникнал е незаконно в имението на милиардера, вече няма връщане назад.

Между горичката, в която се намира, и езерцето се простира поддържана морава — окосена и гола. На отсрещния бряг различава някаква дървена рибарска колиба, пред която има понтон, врязващ се в развълнуваната от дъжда вода. Роси мрази да се придвижва през открит терен. Различава светлините на замъка зад дъбовете и гледката го мотивира. Насочва се тичешком към левия бряг на езерцето, за да го заобиколи колкото се може по-бързо и пак да се скрие сред дърветата.

Носи се бясно по нанадолнището. Възползва се от засилката надолу, за да скъси пребиваването си на открито. Приближава се до брега на водоема, чиито правилни очертания загатват за изкуствения му произход. Докато тича покрай него, някакъв шум от края на гората привлича вниманието му. Спира запъхтян. На светлината на надничащата през облаците луна ясно различава някакво движение между дъбовете. Изругава през зъби, прикляква и стисва ръкохватката на глока. Черни силуети разлюляват високите треви в дъбовата горичка. Изникват сенки, високи повече от метър, ако се съди по подскоците.

— Мамка му, кучета!

Почти в същия миг пет грамадни песа изскачат от гората от другата страна на долчинката. Роси не ги различава ясно, тъмните им козини се сливат с нощта, но от ръста им го побиват тръпки. С полуавтоматичния глок, зареден с петнайсет куршума в пълнителя, може с един откос да застреля цялата глутница, когато се приближи до него, но това ще означава да издаде присъствието си. Бързият бяг на кучетата му оставя само няколко секунди да вземе решение. На два метра от него са тъмните води на езерцето. Роси се втурва през калта и след като нагазва до средата на бедрата, се хвърля да плува в ледената вода.

Температурата му въздейства като електрошок. Мускулите му се схващат, но майорът успява да преодолее вкочанясващия студ и да заплува към понтона, въпреки че ловджийската куртка затруднява движенията му. На брега кучетата ръмжат и джафкат, раздразнени, че са изпуснали следата. Докато плува с безшумен бруст, забелязва движението на глутницата покрай водоема. Кучетата разтърсват тръстиките, тъпчат из калта. Роси се плъзга под понтона — ще трябва да излезе и шумът, който ще вдигне, рискува да привлече глутницата. Доближава се колкото се може повече до колибата. Изпълзява на брега и заляга в тинята под понтона.

Кучетата продължават да обикалят край езерцето, без да се приближават към него. Стряска се от всеки плисък на водата. За щастие, проливният дъжд шиба езерцето, а пристъпите на вятъра брулят дърветата — всичко това поражда фонов шум, който заглушава бавното му припълзяване към твърдата земя. Когато вече не вижда никакво животно край колибата, майорът се измъква от калта и се втурва към вратата.

Роси има чувството, че цялата тиня от езерцето се е наслоила по дрехите му. Всяка негова стъпка е придружавана от противно жвакане. Изминава няколкото метра, делящи го от колибата, без да привлече глутницата. За щастие, рибарският заслон не е заключен. Майорът влиза вътре, обляга се на вратата и въздъхва. След като тревогата е отминала и приливът на адреналин се е разнесъл, той се разтреперва като лист и затраква със зъби. Както е подгизнал и замръзнал, няма да стигне далеч. Сваля куртката, панталона и пуловера и събува ботушите, за да излее водата от тях. Нокти дращят по дървения понтон. Поне две кучета идват да душат пред скривалището му. Роси се прилепва до вратата, за да им попречи да я отворят с муцуни. Вдига глока и поглажда спусъка. Няма опасност престоят в калта да го е повредил — пластмасовото тяло на австрийското оръжие, истински автомат „Калашников“ сред пистолетите, може да издържи и на много по-лоши условия на съхранение.

Кучетата продължават да душат пред вратата. Усеща с гърба си как едно от тях я побутва с нос. Проклетите животни не му оставят избор. Осветява вътрешността на колибата с фенерчето. Сив рибарски гащеризон виси на закачалка сред въдици и сгъваеми столчета. Майорът грабва възглавничката от един стол и я допира до дулото на глока, за да заглуши шума от изстрелите. Застава с лице срещу вратата и насочва фенерчето към нея в очакване кучетата да влязат.

Драскането с нокти се засилва, непрекъснатият стържещ звук подсказва, че вероятно и петте кучета се въртят пред колибата. Роси е готов за стрелба.

Вратата на колибата бавно се разтваря. В пролуката се появява четвъртитата глава на черен немски дог. Роси чака другите животни. Щом се налага да ги застреля, по-добре да го направи вътре в колибата. Втори дог се изправя на задните си лапи и широко отваря вратата. Цялата глутница стои мълчаливо на прага. Странно, но договете не ръмжат, не заплашват. Черните им фигури безшумно се промъкват в постройката. Роси се отпуска, вдига пръста от спусъка, задишва спокойно. Не стреля. Противно на очакванията, глутницата не се държи агресивно.

Роси сваля оръжието. Първият дог се доближава до него, майорът протяга ръка и погалва едрата четвъртита глава на кучето пазач. Познал е животните от фермата и те също са го познали. Добре направи, като ги нахрани — петте немски дога кротко го душат, скупчени около него.

Тази заплаха е отстранена, но присъствието на кучетата в парка поражда много въпроси. Връзката между Дантребер и фермерите изглежда по-тясна и не се изчерпва просто с наемането на Манон като обслужващ персонал за партитата на милиардера. Явно семейството дилъри дресира кучетата пазачи на имението, може би дори е натоварено с неговата охрана?

Сигурно веднага са разкрили Люси. И дори още по-лошо — Роси се пита дали цялата история не е била примамка, за да дойдат сами в имението, тихо и мирно.

Изпълнен с внезапни съмнения относно по-нататъшния ход на нощната експедиция, майорът угася фенерчето и навлича рибарския гащеризон. Кучетата продължават да се натискат да ги гали. Той ги почесва по мускулестите хълбоци. Красивите зверове, всеки от които тежи осемдесет килограма, явно не са свикнали на ласки и те им допадат. Майорът отново нахлузва калните ботуши и излиза от колибата, където оставя подгизналите си дрехи и люгера, по всяка вероятност повреден от престоя във водата. На дървения понтон изважда мобилния си телефон и изпраща есемес на Малик, за да го уведоми къде се намира и какво смята да прави. Поне ако и той попадне в клопката на Дантребер, ще има някой, който да знае къде е изчезнал и защо. После се запътва към гъстата дъбрава, през която се процежда слаба музика — знак, че празникът в имението е в разгара си.

Едва навлязъл между две редици дъбове, майорът забелязва танцуващи светлинки между клоните. Мъже с фенерчета кръстосват гората. Роси различава най-малко трима души в черно, които предпазливо се придвижват между съседните редици дървета. Майорът се снишава в папратта и високите треви, стигащи до средата на бедрото му. Той се опитва да се придвижи безшумно към светлините на имението, като се прикрива сред тях.

И най-лекото припукване на съчка рискува да привлече вниманието на охраната. Роси се придвижва крайно предпазливо, но ловджийските ботуши не го улесняват. Тъкмо полага внимателно дясното си стъпало върху един дебел корен, когато усеща, че нещо задържа левия му крак. Роси дърпа, за да се освободи, но преди да е успял, някой силно го изтегля назад. Майорът губи равновесие и пада ничком. Изпуска глока при силния удар, който го оставя без дъх. Преди да се опомни, от папратта се надига непознат мъж и с всичка сила го ритва в ребрата. Пронизва го болка и Роси се търкулва встрани, мъчейки се да избегне ударите на нападателя, който му подхвърля подигравателно:

— Тук по-трудно се влиза, отколкото в нашата ферма, а?

Непознатият пристъпва напред и вдига крак да ритне отново майора, който продължава да се търкаля в папратта, за да го избегне.

— Много ни бяхте забавни, когато заключихте Манон и цъфнахте тук. Само като си помисля, че не знаехме как да пипнем приятелката ти, а вие съвсем ни улеснихте.

Мъжът се перчи и допуска грешка от прекалена самонадеяност. Подценява майора, който с двайсетгодишния си стаж в бокса и в ГДВС е натрупал солиден опит в ръкопашните схватки и е доста издръжлив. Роси се възползва от кратката отсрочка, за да се съвземе, и когато охранителят замахва с крак към лицето му, той парира удара и улавя кубинката. Нападателят губи равновесие и се опитва да се освободи. Майорът притегля крака и го използва като опора. Издърпва се, хванат за него, извърта се на хълбок и с все сила забива подметката на ботуша си в коляното на непознатия. От удара ставата хлътва и изпращява като съчките наоколо. Мъжът пада възнак, улавя се за коляното и надава вой.

Без да погледне или да продума на пречупения мъж, Роси се втурва към мястото, където е паднал пистолетът. Пълзи на четири крака в папратта, но не може да го намери. Светлините на другите фенерчета бързо се приближават. Цяла орда се носи към него. Опипва между корените. Оръжието е неоткриваемо. Охранителите се приближават твърде бързо. Роси зарязва търсенето и хуква към замъка. Не могат да го заловят на приема. Ще каже кой е. Няма как да пленят ченге публично. Скандалът би дискредитирал Дантребер пред гостите му. Трябва да се добере до партито, преди да го хванат.

Майорът спринтира през дъбовата гора. Ниските клони го шибат по лицето, ботушите му се закачат в корените. Невъзможно е да вземе преднина над преследвачите. Проблясващите фенерчета се движат със същото темпо към светлините на замъка. Мярка ги между стволовете. Идват към него. Ще му пресекат пътя. Стига до края на гората. Пред него се изправя внушителният осветен замък. Между старинните крила на постройката се извисява вградена пирамида — истински архитектурен подвиг. От всички прозорци струи светлина, множеството се е отдало на забавления. Ала преследвачите изскачат от горичката преди него. Трима са. Двама мъже в тъмни костюми — мургави, с конски опашки, и един неандерталец с бръсната глава, когото видя във фермата. Мъжете го виждат и го измерват с поглед. Не са въоръжени. Няма къде да се скрие.

Зад гърба му се чува тропот от тичане, който се приближава — още преследвачи се носят към него. Роси е сгащен като диво животно, застигнато от глутницата в края на лова. Един срещу трима — шансовете му са нищожни, но няма друг избор. Подобно на обграден звяр в безизходица, той ги връхлита с крясък.

Нека победи по-добрият…