Доминик Мезон
Пирът на зверовете (53)

52

Стволът на японската вишна се катери по гръбнака на Люси, корените й опират в дупето й, а цъфналите клони се разпростират по раменете й. Сакурата, изпъстрена с розови, бели и черни цветове, изглежда почти като истинска, а мърдащите мускули на младата жена, която прибира косата си в небрежен кок, сякаш раздвижват снагата й. Майорът е хипнотизиран от татуировката. Напразно се съсредоточава в опит да разчете надписа на ствола, който се гъне едновременно с вълнообразно извиващия се атлетичен гръб. Люси е изопната, възседнала е слабините на брюнетката от бара, а единственото й облекло са памучните бикини, който се врязват в задника й. Нейната партньорка, от която Роси вижда само краката, е легнала по гръб между бедрата на Люси и яростно се мята. Приклекналият до перваза на прозореца майор се чувства неловко в ролята на воайор, но не може да откъсне поглед от гърба на Люси.

Брюнетката под интересуващия майора обект се мята все по-силно. Рита с крака и се извива наляво-надясно с риск да събори партньорката си. Роси няма представа какво й прави Люси, но очевидно има ефект. Конвулсиите на брюнетката се засилват — на Люси, която замалко не пада, тази съпротива явно не й допада и дори сякаш я нервира. Тя замахва и зашлевява два шамара на брюнетката. Роси учудено разтваря очи — явно не става дума за сексуални игри, или ако са такива, то той не разбира в какво се изразяват. Вътре в стаята Люси се изправя и Роси вижда, че брюнетката е завързана за желязната табла на леглото. Гола е, с разперени встрани ръце, а китките й са ожулени от белезниците. Вика нещо, но дебелото двойно стъкло пречи на майора да долови думите й — още повече че хрътките на двора не спират да лаят. Люси свива рамене с презрителна гримаса, нахлузва една бяла тениска и излиза от стаята. Майорът се привежда, когато тя минава покрай него. Пита се дали няма да е по-добре да се намеси, преди младата жена да извърши нещо непоправимо пред очите му.

Дилемата става още по-тежка, когато Люси се връща с кухненски нож в ръка. С крайно ядосан вид тя скача на леглото и започва да крещи на брюнетката, размахвайки острието под носа й. Явно отговорите не я удовлетворяват, защото вбесената Люси започва яростно да забива ножа в дюшека около пленницата, която надава кански писъци. В стаята се разхвърчават късчета дунапрен, хасе и виолетова перушина. Сякаш обладана от бесове, Люси продължава да кълца постелката. Роси изругава през зъби, не бива да допуска ситуацията да се влоши допълнително. Улавя ръкохватката на глока си и се отправя към входа на фермата.

При отварянето вратата се остъргва в изкорубените плочки на пода. Неприятна миризма удря майора в носа — някаква смесица от нечистотия, стар тютюн и гнилоч, и за капак — остър дъх на химикали, от който очите му засмъдяват. Влиза в просторна кухня, в центъра, на която се мъдри правоъгълна маса с найлонова мушама на кръпки. Пътеката е задръстена с големи метални паници, пълни с накиснати във вода хлебни хрупки. Майорът ги заобикаля и се насочва към коридора към спалните. В дъното му има боядисана в жълто-кафяво метална врата, заключена с дебела верига с катинар, която привлича вниманието на Роси, но преди да разузнае, трябва да разбере причината за огласящите фермата женски писъци.

Виковете на брюнетката, прекъсвани от хълцане и плач, секват в мига, когато Роси влиза в стаята с насочен пистолет. Люси, която отново е яхнала жертвата си, й удря плесници с все сила. Спира да я бие и с обезсърчена гримаса поглежда нахлулия майор. С въздишка вдига ръце, разтворила длани и разперила пръсти на височината на раменете си — пародиен жест, че се предава. Жертвата на Люси зяпа Роси измежду бедрата й, едновременна смаяна и облекчена. Гримът се е размазал по зачервените й от плесниците бузи. Ножът е положен на нощната масичка, из цялата стая с изтърбушена постелка все още се носи перушина. Роси взема ножа, а Люси го заговаря:

— По дяволите! Ето ги и похитителите, действащи в рамките на закона! Ако полагахте толкова усилия да издирвате изчезнали хора, колкото да ме тормозите, тази история отдавна щеше да е приключила.

— По-добре смени тона, Люси. Незаконно задържане, телесни повреди — удължаваш списъка с провиненията — отвръща майорът и й дава знак да стане.

— Най-напред трябва да се установи дали изобщо има престъпление. Просто се забавлявахме, когато някакво ченге — воайор и грубиян — си позволи да нахълта без покана в частна собственост. Нали, скъпа? — пита Люси, докато милва по бузата брюнетката, която замалко не се задавя.

— Какво! Мамка му, страшно си нагла, мръсница такава! — вбесява се непознатата и пак започва да буйства.

— Ако предпочиташ, мога да разкажа на ченгетата, че ми предложи доза метамфетамин на кристали?

Люси сочи нощната масичка с брадичка. При споменаването на метамфетамина майорът се сепва. Разбира на какво му напомня неприятната химическа миризма, която е усетил на влизане във фермата. Интуицията му трескаво заработва, като ослепително избухващ заключителен фойерверк — толкова силна миризма не може да идва само от една обикновена доза, би заложил цяло състояние, че някъде зад жълто-кафявата врата се помещава нелегална лаборатория. Майорът отваря чекмеджето на нощната масичка. Открива лубрикант, презервативи, метална луличка и прозрачно бурканче, на чието дъно е останал слой кристалчета, подобни на натрошено стъкло. Лулата не е била използвана наскоро, миризмата идва от другаде, просмукала се е в стените и мебелите на фермата. Обитателите й не съзнават, че се тровят — изпаренията от нелегалните лаборатории, в които се произвежда метамфетамин, са изключително токсични и взривоопасни.

На ярката светлина в стаята външността на приклещената между бедрата на Люси млада жена потвърждава подозренията на майора. Ребрата й се броят, гърдите й са съсухрени, бедрата — прекалено тънки, съсипана кожа, акне, пожълтели зъби… Отдалеч външният й вид заблуждава — човек би й дал трийсетина години, а плътният грим прикрива опустошенията, причинени от наркотика. Но отблизо, сега, когато фондьотенът се е разтекъл. Роси си дава сметка, че младата жена още няма двайсет години и че метамфетаминът я убива. Ръцете, вратът и раменете й са обезобразени от множество засъхнали корички от рани — белези на обичайните халюцинации, предизвикани от дрогата, които карат потребителите да мислят, че са ги полазили пълчища мравки, и да стигат дотам, че си раздират кожата с нокти. Мазнините и мускулите на момичето са се стопили, изсмукани от отровните вещества, които поглъща. Роси й дава две години, преди да се превърне в жалка развалина или в идеална статистка за някой епизод на „Живите мъртви“. Засега изпосталялата наркоманка яростно буйства под Люси, която не помръдва.

— Люси, слез оттам, ще я задушиш — нарежда майорът. — А ти, наркоманката, кажи ми къде са ключовете от катинара за жълто-кафявата врата в дъното на коридора. По-бързо, защото и двете ми лазите по нервите!

— Ключовете не са у мен, родителите ми заключват вратата, когато излизат, а сега са в Лондон за цялата седмица. Ама какво искате от мен, мамка му?

„Родителите ми“ — тази дума отеква в ума на майора. Собствените родители на момичето му доставят метамфетамин и постепенно го убиват. Явно фермерите, които живеят тук, са образцово семейство. От тази мисъл думите засядат в гърлото му, вече не знае какво да отговори, задоволява се да хвърли на Люси панталона и якето й и да й даде знак да излезе с него от стаята. Във фермата сигурно се намират достатъчно инструменти, за да разбие вратата или да пререже катинара, а и държи Люси да му обясни какво търси в тая дупка. Докато младата жена се облича, той завива с чаршафа голото мършаво тяло на брюнетката, пропускайки край ушите си нейните прекъсвани от викове и плач молби и заплахи, които варират от „Нямате право!“ до „Братята ми ще ви убият!“.

Във вонящата кухня, чиято мивка е пълна с мръсни чинии, а подът — осеян с отпадъци, няма нищо, с което да разбият катинара. На горния етаж намират само спални с мръсни чаршафи и мебели с кърпена тапицерия. За да открият клещи или железен лост. Роси подкарва Люси към изхода и двамата прекосяват двора под съпровода на кучешкия вой. На изгрев-слънце фермата се разкрива пред Роси в истинската си светлина: осеяна е с потрошени, ръждясали земеделски сечива, тук-таме гният изсъхнали трупове на кокошки. Всичко се разпада, покривът на кошарата, в която влизат, се е срутил върху трактор със спукани гуми. На един прашен дърводелски тезгях Роси открива каквото търси — разядени от ръжда, но все още използваеми клещи, и масльонка, която при втория опит пуска няколко капки смазочно масло върху заяждащото рамо на клещите. Въоръжен с инструментите, той дава знак на Люси, че се връщат във фермата. Оставя клещите на масата, отваря шкафовете, намира работеща кафеварка и приготвя кафе за тях двамата.

Оставя една димяща чаша пред Люси, която не си прави труда да благодари, и продължава да го гледа предизвикателно. Той въздъхва:

— Мисля, че е време да престанеш да ме мислиш за глупак.

— Откъде да знам, не ми даде възможност да си сложа часовника.

— Ако продължаваш в този дух, доникъде няма да стигнеш. Не знам за какво си дошла тук, но ако не ми кажеш, за теб всичко приключва — вразумява я Роси, който духа кафето си и се мъчи да запази спокойствие.

— Дойдох, защото търся Роксана. Съжалявам, но това няма нищо общо с Жудекс. Загуби си времето — подиграва го Люси.

— Какво общо има семейство ненормалници с изчезването на приятелката ти?

Младата жена дълго се колебае. Върти чашата с кафе между пръстите си с блуждаещ поглед. Майорът мълчи — съзнава, че сигурно се колебае дали да продължи с провокациите, или да разкрие частица от истината на човек, когото смята за свой враг. Оставя я да направи избора си, без да създава впечатление, че я притиска. Започва да проумява реакциите на тази непокорна бунтарка, алергична към всякакъв вид контрол. Само яростните викове на наркоманката продължават да отекват във фермата, докато Роси съзерцава волевия профил на Люси, очертаващ се в полумрака. Младата жена леко му се усмихва и благоволява да отговори — първи признак на спад в напрежението, царящо между тях.

— Пряко — няма нищо общо. Ала Манон — момичето, което е завързано за леглото, работи като сервитьорка на „Карнавала на плътта“ — партито, което Дантребер организира всяка година. Еднакви сме на ръст, косите ни са с един и същ цвят. Ако се облека и гримирам като Манон, мога да се представя за нея. Трябва само да ми каже къде държи пропуска и договора и как протича партито.

— Възнамеряваш да тършуваш в дома на Дантребер?

— Позна, Коломбо, много си умен, не мога да разбера как още не си хванал Жудекс! — присмива се Люси.

— Да не мислиш, че ще те пуснат? — отвръща майорът и описва заобикалящата ги ферма с показалец.

— Оказа се по-сложно, отколкото си мислех. Свалях Манон в един бар до заведението, в което работи, за да изкопча сведения и евентуално да я убедя да ми помогне. Хрумна ми, когато ми каза, че тази седмица е сама вкъщи и че може да остана да прекарам нощта при нея. Щях да дойда да я освободя сутринта след партито…

— Страшно те бива да се забъркваш в невероятни каши — въздъхва Роси и се изправя. — Е, добре, да огледаме къде сме попаднали.

Майорът хваща клещите и казва на Люси да го последва до дъното на коридора. Пъхва пистолета в колана си и започва да реже не здравия катинар, а желязната халка, която свързва веригата с вратата. В стаята Манон крещи до прегракване: „Ако отворите, ще ви убият“. Тънката ръждясала халка скоро поддава и майорът бързо успява да се пребори с жълто-кафявата врата. Смъква веригата, захвърля клещите в коридора, хваща глока и махва с него на Люси да слезе първа по няколкото стъпала, които се спускат към тъмно помещение, откъдето се носи силна миризма на разтворител. Люси слиза, като опипва стената в тъмното. Ръката й докосва електрически ключ, натиска го и младата жена възкликва:

— Ама че шантава работа!