Доминик Мезон
Пирът на зверовете (4)

3

За миг Ерван се поколебава дали да не се притаи на дъното на някоя каюта и да не изчезне в мрака. В подобна непрогледна тъма фенерите, с които разполагат непознатите водолази, навярно им осигуряват съвсем слаба видимост — най-много два метра. Ако се скрие, трудно ще го открият в обширната вътрешност на товарния кораб. Взема решение и изключва халогенната си лампа. Мракът го поглъща и Ерван се насочва вляво, преди непознатите да го настигнат.

Със свито гърло опипва стената по цялото й протежение, търсейки къде да се скрие. Мъжете са отрязали достъпа до илюминатора, през който влезе. Диша тежко в маската и изпуска гъст облак мехурчета. Пак не съумява да овладее дишането си — ако продължава така, няма да издържи достатъчно дълго, докато неканените гости прекратят търсенето си. Трябва да се успокои или да намери начин да се измъкне. Сякаш в отговор на тревогата му скелетът на товарния кораб започва да издава протяжни скърцания. Звукът на метала, огъващ се под силния напор на теченията, напомня предсмъртния рев на някое морско чудовище. Ерван се отказва от идеята да поеме контрол над дишането си — изпитва прекалено силен страх за подобно усилие.

На няколко метра в мрака решителните, безшумни и невидими убийци могат всеки момент да го връхлетят, за да му отредят същата участ като на горкия Лоик. Твърде се бави да открие вратата на някоя каюта, знае, че не може да стои още дълго на открито, точно на пътя им. Лека-полека страхът му прераства в пристъп на клаустрофобия, не вижда нищо и усещането за затворено пространство постепенно го парализира. Ерван затваря очи и мислено си представя светла шир, както са го учили да преодолява такива пристъпи. Застава неподвижно за няколко секунди, усещането отслабва, трябва пак да тръгне, ще го убият, ако не се махне оттам. Ерван променя целта си и се устремява към люка в дъното на коридора. Направил е проста сметка — да прекоси горното ниво и да излезе през първия илюминатор. Този план изглежда трудно осъществим в пълния мрак, но пък ако стои на едно място, със сигурност е обречен.

Ерван се плъзва към стълбата с протегнати ръце, за да предотврати някой злощастен сблъсък. За няколко секунди достига стената в дъното, изправя се и улавя една от стоманените стъпенки на трапа. Товарният кораб скърца все по-силно, на Ерван даже му се струва, че се е раздвижил. Ако арматурата на сухогруза поддаде, цялата задна част, където той се намира, ще потъне за няколко секунди на повече от сто метра дълбочина и тримата убийци ще изглеждат като смехотворна заплаха в сравнение със зиналата морска бездна. Ерван се прилепва до стълбата, за да промуши кислородните бутилки през тесния люк. Пъха ръцете си, но не успява да се издигне, нещо го задържа. Напряга всички сили — напразно. С ужас разбира какво го обездвижва: на колана му все още е закачено спасителното въже. Очевидно някой го е хванал и го придърпва.

Ерван се опитва да подпъхне стъпалата си в стъпенките на трапа и да освободи ръцете си, за да откачи колана с оловните тежести. Плавниците му не успяват да се закрепят и тегленето го издърпва далеч от трапа. Изопва се като тетива, търси за какво да се захване. Страхува се, че всеки момент пред него ще изникне острие на нож, което ще разкъса вътрешностите му. От паника ръцете не го слушат и не успява да разкопчае колана. Разплаква се и започва да умолява, когато тегленето рязко го кара да отскочи два метра назад в коридора. Пада по гръб, бутилките му изкънтяват на металния под. Струва му се, че различава нещо в обгръщащия го мрак. Бои се, че е ударил последният му час. Стигне ли се до ръкопашна схватка, знае, че няма никакъв шанс срещу тримата убийци. Докрай ще проваля живота си от глупост — проклина се, че е забравил да се откачи от спасителното въже, преди да се помъчи да избяга. Тъкмо си мисли, че тази последна грешка ще изиграе ролята на негов надгробен надпис, и някаква светлина озарява мястото.

Светлината идва от лампата на Люка, който излиза от една каюта, без да подозира за опасността. Младежът носи обемист чувал на рамо и осветява действащите лица с халогенния си фенер. Тримата убийци са точно там, където Ерван е предполагал — на два метра от него, с ножове и харпуни в ръка. Мъжете се обръщат и зърват Люка точно зад себе си. Ерван знае, че няма да има втори шанс. Успява да измъкне токата от гайтаните на колана и се освобождава. Оттласква се с пети и се изстрелва към люка. Когато кислородните му бутилки се удрят в трапа, зърва фигурата на Люка миг преди да изчезне в мрака — фигурата се превива на две, изтървава лампата и се хваща за пронизания от харпун корем.

На горния етаж го чака изненада. Ерван се озовава в широко помещение, където водата достига само до раменете, и най-сетне вижда достатъчно ясно, за да може да се ориентира. Намира се в каюткомпанията^[1] на кораба — в тази част, която все още се подава над водата. Маси, столове и кухненски съдове плуват сред миризма на гнилоч. Няколко илюминатора гледат към бушуващия океан, някои от тях са счупени. През тези отвори той съзира в далечината светлините на корабите на бреговата охрана. Свободата — на десет метра от него.

Извън водата трещенето на арматурата достига до слуха му като дълго стенание, прекъсвано от шума на вълните, които блъскат обшивката. Ерван се бъхти сред отломките, за да достигне един от счупените илюминатори, наклоненият под затруднява придвижването му и е изминал едва няколко метра, когато го спира нечий глас:

— Стой или ще те изпратя при приятелите ти!

Мъжът има чуждестранен акцент, вероятно бразилски. Ерван не може да се похвали с богат опит в подобни ситуации, но и не разбира защо непознатият губи време да го заговаря, вместо да го убие незабавно като съдружниците му. Не се обръща, но отгатва, че мъжът е изпреварил съучастниците си и че не носи харпун. Нужно е време да се изтръгне харпунът от тялото на жертвата, сигурно още е забучен във вътрешностите на Люка. Непознатият блъфира, за да го забави. Ерван се гмурва и се насочва към счупените илюминатори.

Достига до стената с няколко метра преднина пред преследвача си, но трябва да спре за миг. Може да се пореже на острите ръбове на счупеното стъкло, а и навън вълните яростно блъскат обшивката на бълкера. Ако не се измъкне точно когато вълната се отдръпва, вълнението ще го запрати към стената и ще го смачка.

Противникът му се възползва и го сграбчва за крака. Ерван рита, за да се освободи, и се изправя, за да застане с лице към нападателя. Непознатият се намира на метър от него и не успява да се задържи на крака заради течението, което го засмуква към прозореца — знак, че вълните се отдръпват. Мъжът не позволява на Ерван да се устреми навън, като препречва изхода, а в другия край на каюткомпанията изникват съучастниците му със заредени харпуни. Ерван решава, че е хванат в капан, но преди нападателите му да успеят да се прицелят, корабът се намесва в схватката.

Оглушително скърцане, много по-мощно от шума на вълните, изпълва каюткомпанията — гръмовен предсмъртен метален вой, изпълнен с отчаяние. Арматурата на сухогруза поддава. Ерван чува адския грохот на търкалящия се товар, който се е развързал. Един кран се стоварва на палубата и удря надстройката над тях. Времето спира, противниците замръзват в очакване на това, което ще последва. Секундите им се струват минути, докато подът внезапно не хлътва няколко метра с ужасен трясък.

Ерван се вкопчва за рамката на илюминатора, острите ръбове разрязват дланта му, но той не се пуска. Пред него се мярка и изчезва безпомощният му противник, отнесен от течението. Водата нахлува през илюминатора и окончателно залива каюткомпанията, Ерван изчаква въртопът да се успокои, за да се добере до отвора и да се измъкне от кораба. Шумът от кърмата секва, няколко железа от арматурата успяват да я задържат, но краят й е близо. Ерван изпитва задоволство при мисълта, че има голяма вероятност тримата му нападатели да потънат заедно с останките на кораба. Успява да се измъкне от едва крепящия се ковчег, без да се пореже на острото стъкло. Само ръката го боли и стисва юмрук, за да притисне раната. Включва лампата си и загребва енергично с плавниците, за да се отдалечи от сухогруза.

Кислородните му бутилки започват да черпят резервния въздух. Гмуркането е траяло по-малко от два часа, но при разразилите се обстоятелства е изразходвал два пъти повече от предвиденото. Ерван се колебае дали да доплува до корабите на бреговата охрана, които се намират на сигурно разстояние от няколко десетки метра пред него. Знае, че тази помощ ще му струва много скъпо, че ще трябва да обяснява какво е станало в товарния кораб и няма да се измъкне от повдигане на обвинение и конфискуване на плячката. Обаче, ако движи плавниците равномерно и се успокои, може да се добере до мястото, където съучастникът му трябва да ги прибере. Избира да поеме този риск.

Ерван заобикаля рифовете, вкопчва се в перспективата за хилядите евро, които носи на гръб, за да не се поддаде на изтощението. Бедрата му горят, трудно му е да задържи посоката и да плува ритмично, но усилията му дават резултат. Веднага щом доплува до мястото на срещата, съзира над себе си дъното на бялото риболовно корабче, с което ги е докарал старият рибар. Издига се към него, издувайки спасителната си жилетка с малкото останал в бутилките въздух. Подготвя се, че ще трябва да обясни на Гаетан как двамата му приятели са убити в останките на кораба. Убийствата не са предвидени в споразумението. Ерван се надява, че старецът ще се съгласи да си мълчи, но се страхува, че за да го убеди в това, ще трябва да се раздели с половината плячка.

Докато трае краткото изплуване, има време да забележи, че маневрите на корабчето са в разрез с най-елементарните правила за плаване при силно вълнение. То се подлага на вълните странично, без да се опита да намали силата на удара, като ги пресреща челно. Насред подобна буря вълнението много скоро ще го преобърне. Стар морски вълк като Гаетан не може да си позволи да плава по този начин. След като се качва на корабчето, Ерван не се учудва, когато не открива никого. С мъка се покатерва на тресящата се от вълните палуба. Няма време да си поеме дъх, гази до прасците в морска вода и го грози опасност следващата вълна да обърне кораба. Сваля плавниците и веднага се втурва в рубката^[2]. За щастие, грижливо поддържаният мотор веднага запалва. Ерван включва помпите, за да изгребе водата, после насочва носа към вълните. Докато извършва тези маневри, установява, че навигационните уреди са омацани с лепкаво червено вещество, което след преживяното му е лесно да идентифицира. Нападателите са започнали смъртоносния си поход оттук, с екзекуцията на Гаетан, чиято кръв е оплискала цялата рубка.

След няколкоминутна борба с вълнението Ерван успява да овладее ситуацията. Извърта кораба и отново го насочва към остров Олерон. В непрогледния мрак фарът на Шасирон му позволява да различи очертанията на брега и дори забелязва няколко светлини, които указват местоположението на пристанището на Сен Дени, където колата му го очаква на общинския паркинг. Няма как да се върне сам с кораба. Изчезването на тримата му съучастници ще доведе до разследване. Ако всички са запазили в тайна плана, както се бяха разбрали, Ерван може и да се измъкне необезпокоявано. За да увеличи шансовете си, той не би си позволил да рискува да го видят как влиза сам в пристанището с кораба на Гаетан. И така, поема курс малко по̀ на юг, към плажа на селцето Ла Бре, и превързва криво-ляво ръката си със стар подгизнал парцал.

При настъпването на прилива Ерван може да спре мотора само на няколко кабелта от брега. Обръща движещия се по инерция кораб на сто и осемдесет градуса и го насочва с носа към открито море. Събира си нещата, като изключително внимава да не остави на борда нищо свое. Хвърля във водата обемистата чанта с плячката и се връща в окървавената рубка. Блокира руля и включва мотора, след което подкарва кораба към океана и скача във водата, без да се помайва. Ерван доплува до чантата, за да я прибере, и излиза на брега. Корабът вече е изчезнал в мрака и скоро звукът на дизеловия мотор бива заглушен от шума на вълните. Ерван се моли съучастниците му да са запазили плана в пълна тайна. Скоро телата им ще почиват заедно с останките от товарния кораб на повече от сто метра дълбочина, а името на стария рибар ще бъде добавено към дългия списък на самонадеяни пияници, погълнати от морето в бурна нощ.

В този нощен час на паркинга на пристанището не се мярка никой. Малкото паркирани коли принадлежат на журналисти, които си седят на топло в хотела над залива, на няколкостотин метра оттам. Ерван трака със зъби, вкочанен е от дългото ходене и ледения вятър, но и от резкия спад на адреналин. Мисли си, че ще трябва да спи два дни без прекъсване, за да се възстанови. Нито умората, нито мисълта за загиналите му приятели обаче успяват да помрачат задоволството му. Носи злато за хиляди евро. След толкова години недоимък и унижения, нищо не може да му развали удоволствието. Който смята, че престъплението е въпрос на морал, никога не е живял в нищета. Напъхва вещите в багажника на колата си — рено комби, — но вкарва вътре чантата със стъклениците. След като сяда зад волана, не устоява на изкушението — запалва осветлението и изважда двете си чудесни находки.

На светлината златните обвивки около двете стъкленици искрят като съкровище на холивудски пират. Ерван изпитва гордост — изплъзнал се е от трима убийци и е извършил успешно гмуркане в условия, които биха накарали повечето специалисти да се откажат. Знае, че трябва да му е мъчно за тримата му съучастници, но не се чувства отговорен за смъртта им. Лоик, Люка и Гаетан знаеха с какво се захващат, гмуркането криеше рискове. Не са очаквали точно такъв риск, но доброволно приеха да участват. „Дявол да го вземе — въздъхва той, — поне загинаха като мъже, вместо да умират от скука на това скапано място“. Кани се да прибере плячката си, когато една подробност привлича вниманието му.

Точно когато изглежда, че шибаното от вятъра и проливния дъжд комби, чиито омаломощени чистачки не могат да смогнат, сякаш всеки момент ще се преобърне, лампата примигва и угасва. Ерван удря с юмрук изтощената вградена крушка. Тя пак светва и мъжът вдига стъкленицата на светлината. Между златните зъбци, които обхващат опушеното стъкло, различава жълтеникава течност. В мътната течност се очертават тъмни сенки, които не плуват, а сякаш са потънали в желе. Въртейки стъкленицата насам-натам, Ерван най-накрая успява да види какво точно представляват останките и по гърба му пробягва дълбока тръпка. Доколкото успява да различи — едно око, два пръста и едно ухо. Останалата част от органичните отпадъци е неразпознаваема… Неговата плячка, както и останалите на борда стъкленици съдържат раздробените останки на човешко същество.