Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (97)

95.

Показах се на повърхността точно навреме, за да видя развръзката. Кайли и Беноа бяха на около десет метра един от друг и никой от двамата не помръдваше.

В следващия миг реката избухна. Една спираща сърцето и раздираща слуха вулканична експлозия избухна в смълчания Горен залив и отекна от Бруклин до Байон. За миг целият свят се превърна в заслепяващо яркооранжево кълбо, последвано от гейзер вряща вода и гъсти облаци черен дим, които се издигнаха към небето, посипвайки след себе си горящи парчета от „Зодиак“ и човешка плът.

Беноа, оказал се в центъра на взрива, беше изпарен за секунда. Кайли беше само на десет метра от него и ударната вълна повдигна лодката й във въздуха. В един момент тя стоеше на колене и се прицелваше в Беноа, а в следващия тялото й вече описваше дъга във въздуха.

Падна във водата на трийсет метра от мен и потъна.

Изкрещях името й и заплувах към нея през масления разлив и горящите останки от корпуса на „Зодиака“, които още съскаха във водата край мен. Изчаках дали ще покаже глава над повърхността, но тя не се виждаше никъде, което означаваше, че или беше изгубила съзнание, или беше още по-зле.

Дрехите и обувките ме дърпаха към дъното и се чувствах така, сякаш плувах насън — без значение колко отчаяно се опитвах да стигна до нея бързо, изглеждаше така, сякаш изобщо не се приближавах.

Най-сетне достигнах до мястото, където я видях да потъва, и се гмурнах след нея. Водата беше тъмна и мътна, а най-доброто, което можех да направя в този момент, беше да ритам отчаяно и да размахвам ръце пред себе си. След минута изплувах, за да си поема глътка въздух, извиках я отново по име и се огледах.

Нищо.

И тогава нещо се показа на повърхността. Обувка. Гмурнах се отново и заплувах към нея. Пет метра, десет метра, съвсем бях изгубил чувството си за ориентация. Вече нямах никаква представа къде съм, нито къде беше потънала Кайли.

Тогава изведнъж ги видях — в черната вода наблизо се носеха златисти кичури коса. Руса коса.

Заритах толкова силно с крака, че се блъснах в нея, когато я достигнах, сграбчих я и я изтеглих на повърхността. Поех си въздух и притиснах устата си към нейната, за да прехвърля всичкия въздух, който бях задържал в дробовете си, в нейните.

Тя отметна глава и рязко пое дъх. Задържах я, докато успее да изкашля повечето от водата, която беше погълнала.

— Дишай! — наредих аз. Тя дишаше. — Просто продължавай да дишаш. Не се опитвай да говориш.

— Какво стана? — проговори тя.

— Спасих ти живота. Втори път за днес.

— Не, какво стана с Беноа?

— Взриви го и е пръснат из водата на парчета колкото хапки.

— Опитвах се само да го зашеметя.

— Сигурно джобовете му са били пълни с С4. Не можеш да го взривиш дори и с базука, но ако до него е имало детонатор, трябвало му е само искра.

Чувах сирените. След това ги видях да се приближават към нас от всички страни — пристанищни патрули, пожарникарски лодки, брегова охрана и начело на всички тях Джим Ротлайн с „Кристина“.

Последните слънчеви лъчи угасваха над водата и там, в далечината, обгърната в лилаво-розовите отблясъци на залеза над Ню Йорк, се издигаше Статуята на Свободата.

— Май така свършва филмът на Беноа — казах аз.

Водата беше студена и Кайли трепереше, затова притиснах тялото й по-плътно до своето.

— И както казват в бизнеса, „затъмнение на кадъра“ — заключи тя.

Обгърнах я с ръце, притиснах я силно и прошепнах в ухото й:

— Време е за финалните надписи.