Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (82)

80.

— Бууум! — изкрещя с всички сили Гейбриъл.

Полузамаяният мъж на пода в машинното отделение подскочи от изненада.

— Чу ли това, Чарли? Това беше звукът на възмездието — каза Гейбриъл.

Конър го изгледа объркано.

— Преди три секунди онази кучка — ченгето, която уби приятелката ми, както и онзи задник съпругът й, който открадна моята самоличност, току-що отлетяха право в ада. Ще ми се да можех да ги видя как изчезват в пламъци, но тук имам нещо по-важно, с което да се занимавам. Говоря за твоите приятелчета горе на палубата.

Конър се опита да каже нещо през тиксото, но въпреки старанията, от устата му излизаше само отчаяно мучене.

— О, искаш роля с реплики ли? — попита Гейбриъл. — Добре, но ако повишиш глас, ще ти навра електрошока в гащите и ще ти изпържа задника. Разбрано?

Човекът кимна и Гейбриъл дръпна тиксото от устата му. Човекът жадно си пое дъх и изхриптя:

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш, Чарли. Така или иначе ще те убия след половин час.

— Защо точно мен?

— Не го приемай лично. Ще взривя яхтата. Ти просто си имал късмета да си на нея.

— Не би трябвало да съм на нея — отвърна Конър. — Махни тиксото и ме пусни да скоча във водата. Ще си изпробвам шанса да се спася в реката. Хайде, човече, бъди добър към брат си.

— Лоши новини, братко. Това е само грим. Под него съм беличък като Ванила Айс — отвърна Гейбриъл.

— Дори и така да е, ние двамата имаме доста общо, прав си. Онези хора горе не са ми приятелчета. Аз съм само бачкатор, който си скъсва задника от работа за онзи човек. Не ме оставяй да умра тук долу, човече.

— Няма как да стане, но поздравления за опита и аргументите. А и благодаря, че не изтърси онова изтъркано и толкова досадно „Имам жена и шест деца“ — отвърна Гейбриъл.

— Нямам шест деца, а и бившата дори няма да забележи, че ме няма — каза Конър. — Единствените, на които ще липсвам, са „Уличните котки“.

— Жалко, че трябва да ти го кажа, но котките нямат чувства — отбеляза Гейбриъл. Конър се засмя.

— Тези котки имат. „Уличните котки“ е името на отбора ми по боулинг. Ако не го направиш заради мен, направи го поне заради тях — помоли той.

— Направо ще ме разплачеш — отвърна Гейбриъл. — Е, ще ми се да можех да остана за цялото представление, но приключих тук — каза той и отстъпи крачка назад, за да огледа последния заложен експлозив. — Никак не е зле за аматьорска работа.

— Това се задейства с мобилен телефон, нали? — попита Конър. — Бих казал, че работата е малко по-сложна от аматьорска.

— Поздравленията са изцяло за друг, Чарли. Имах страхотен учител, Мики Пелц. Съжалявам, че трябваше да го убия. Съжалявам и за Адриен, мацката от кетъринга горе, както и за теб. Много е гадно, че готини хора като вас трябва да умрат.

— Поласкан съм. Състраданието ти означава много за мен в последните ми мигове.

— Ако това ще те успокои, ще ти кажа, че няма да боли. Мики беше прав. Трийсет килограма са повече от достатъчни, за да разцепят това корито като зряла диня, особено ако сложа експлозив под резервоара за гориво. Колко е голям той, между другото?

— Всеки е по пет хиляди галона. Ако избухне един, ще гръмнат и останалите.

— Значи имам около десет килограма експлозив в повече. Мисля да ги кача горе и да им намеря добро местенце в главния салон.

— Или просто да си ги завреш в задника и да си позвъниш на мобилния.

Гейбриъл се разсмя.

— Чарли, нямаш представа колко допринесе ти за този филм — каза той, докато поставяше останалите блокчета С4 във вътрешните джобове на сакото. — Когато замислях тази сцена, все си я представях напрегната и драматична — как ще се потя като прасе, как ще приготвям експлозива, уплашен до смърт, че може да се взривя. Ти обаче добави нужната доза черен хумор. Ти си един черен Куентин Тарантино.

— Значи снимаш филм, така ли? — попита Конър.

— Да.

— Къде е камерата?

Гейбриъл почука челото си с показалец.

— О, човече! И в този филм в главата ти аз умирам, така ли?

— Това е екшън. Много хора умират в него.

— Включително и ти ли?

— О, не. Аз съм главният герой. Измъквам се.

— И как?

— Е, това е тайна, Чарли. Не мога да ти кажа, ще развалим финала.

— Първо, името ми не е Чарли. Казвам се Чарлс. И второ, по дяволите, няма начин да се измъкнеш. Ако взривът не те убие, пристанищната полиция ще те спипа във водата, преди да си преплувал и половината път до брега.

— О, ще се измъкна. Това е предвидено в сценария. Проблемът при теб, Чарлс, е, че нямаш въображение.

— Имам достатъчно въображение. Искаш ли да чуеш какъв е моят сценарий? Ти не си никакъв герой. Ти си само един от онези откачени атентатори самоубийци, които си мислят, че в рая ги чакат седемдесет и две девици.

— Не съм от тях! — изкрещя Гейбриъл, измъкна електрошока от кобура и го насочи към Конър. — Аз съм звездата в цялото това шоу!

— О, да — отвърна Конър. — И нищо не представя „екшън героя“ по-добре от сцена, в която бял младеж с електрошок тормози чернокож старец, завързан с тиксо за тръба.

Гейбриъл прибра електрошока в кобура му и коленичи до Конър.

— Чарлс, повярвай ми! — каза той. — Този филм е страхотен и наистина съм му измислил брилянтен финал.

— Но аз ще съм мъртъв и няма да мога да го видя. Колко удобно.

— Мислиш, че лъжа? — каза Гейбриъл. — Сцената с бягството е тук, в джоба ми. Зашеметяваща е.

— Покажи ми я.

— Да ти я покажа? Старче, чел ли си някога филмов сценарий?

— Аз работя за Шели Трегър. А той, повярвай ми, оставя сценарии и в тоалетните, където впрочем им е мястото на повечето от тях.

— Е, моят е чисто злато.

— Докажи го — отвърна Конър. — Дай да го прочета. Тук и сега.

— Не знам — поклати глава Гейбриъл. — Обикновено не го показвам. Всъщност никой друг, освен приятелката ми не го е виждал.

— Хей, човече, аз не съм кой да е. Аз съм черният Куентин Тарантино.