Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (38)

36.

Влязох в закусвалнята на Гери няколко минути след 05:00 сутринта. Имаше хора, но не беше чак толкова претъпкано, че да не мога набързо да огледам всяко сепаре, маса и стол пред бара. Черил не се забелязваше никъде.

— Искаш ли закуска, Зак? — попита ме самата Гери Гомпертс. Тя е истинско природно бедствие в действие — достатъчно дребна, за да се събере в супник, и достатъчно корава сам-сама хладнокръвно да се опре на нещастника, дръзнал да се опита да обере закусвалнята й, намираща се на ъгъла на полицейско управление. Оказа се, че на Гери не й потрябвала помощта на ченгетата — успяла да го обезвреди с един точен удар по челото с гореща шпатула. Бедният човечец трябвало да получи четиресет шева, преди въобще да регистрират нападението.

— Не, Гери, благодаря. Искам само дълго кафе за из път — отвърнах аз.

— Свърши ни кафето за из път — отвърна тя. — Имаме само от това, дето може да го пиете тук.

— Шегуваш се, нали? — изгледах я аз.

— Не, Зак, бъркам се там, където не ми е работа. Такава ми е работата. Сега отивай да седнеш в онова сепаре в ъгъла, докато онази стра’отна мацка психоложката излезе от дамската тоалетна. Тя току-що си поръча закуска.

Седнах в сепарето и две минути по-късно вратата на тоалетните се отвори и оттам излезе психоложката. Нямаше как да не се съглася с Гери — Черил наистина беше стра’отна.

— Пак ли ти? — каза тя вместо поздрав и седна на мястото срещу мен. — Снощи гледах пресконференцията на кмета и не съм особено изненадана от това, че не си успял да поспиш, както трябва.

— Не беше кметът този, който ме събуди още в четири часа — отвърнах аз.

— Не ми казвай, че новият ти партньор все още не ти дава да спиш.

— Не — възразих, — този път беше съпругът й.

Разказах й за среднощното позвъняване на Спенс и теорията му, без да й спестявам нищо.

— И когато накрая му казах, че проклетият Лос Анджелис не може да е злият гений, стоящ зад тези убийства, и го попитах дали има някакви предположения кой човек може да стои зад това, познай какво каза — продължих аз.

— Предполагам, че е било нещо от сорта на „това е твоя работа, детектив Джордан“ — усмихна се тя.

— Точно това каза! — Тропнах с юмрук върху масата и приборите отгоре подскочиха. — По дяволите, добра си! — похвалих я аз.

— Благодаря, но това беше твърде лесно. Така, както го разказа, отговорът беше само един — скромно заяви тя.

— Е, как би нарекла това? Сещаш се, нещото, което прави Спенс, акт на пасивна агресия ли е? — попитах аз.

— Не мисля. Звучи така, сякаш го мисли. Изглежда, наистина иска да ви помогне — отвърна Черил.

— Оценявам помощта му — отвърнах аз, — но в Ел Ей има четири милиона души. Защо не ми се обади чак когато е свел бройката им до обозрим минимум?

— Снощи кметът направи дежурните обещания за непрекъсната работа и дрън-дрън за бързо разрешаване на случая — отвърна тя и попита: — Къде сме в действителност?

— Някъде между отчаянието и много дълбоката каша — отговорих аз. — Дори не разполагаме с достатъчно информация за този тип, за да те помоля да му съставиш профил.

— Предполагам, вече си се досетил, че трябва да е някой от периферията на шоубизнеса, който мрази индустрията и всички от вътрешния й кръг — отговори тя. — Това стеснява периметъра до всеки актьор, сценарист или сервитьор в зоната на трите щата.

— Освен ако не се окаже, че Спенс е прав и извършителят действа по поръчка на Търговската камара на Ел Ей.

— Може ли за момент да сменим темата? — попита ме тя.

— Разбира се.

— Какво мислиш за операта? — попита тя.

— Звучи ми като един от онези хлъзгави психологически въпроси — отвърнах аз. — „Ако Зак е ченге и харесва опера, значи има също толкова шансове да си разреши случая, колкото и да намери питбул вегетарианец.“

Продължавай в същия дух и ще видиш усмивката за милион долара. Ето, успях!

— Една, приятелка трябва да пътува извън града и ми даде два билета да гледам „Травиата“ — уточни тя.

— И нека да позная — ти обичаш опера, но никой от приятелите ти не споделя предпочитанията ти — предположих аз.

— Всъщност мразя операта… добре де, вземам си думите назад. Ходила съм само веднъж преди дванайсет години, излязох от залата след три часа и си мислех, че до края на представлението остават още седемнайсет часа и половина. Само че сега имам два билета и се опитвам да разширя културния си хоризонт, нещо като ренесанс след периода Фред — каза тя.

— Оценявам предложението, но трябва да съм честен с теб. Никога не съм ходил на опера. Знам всички клишета от сорта на „нищо не е свършило, докато дебеланата не си изпее партията“, но по отношение на операта съм абсолютен новак.

— Прекрасно — отговори Черил. — Не мога да поканя някой, който харесва опера. Ще бъда в задънена улица. Обаче ако ти дойдеш, можем да направим сделка: ако един от двама ни не хареса представлението, ще останем поне за малко. Ако и на двамата не ни хареса, ще се изнесем и ще отидем на боулинг или да гледаме състезание по дърпане на трактори.

— В моя случай може би дърпането на трактори ще разшири културния ми хоризонт. Кога е? — попитах аз.

— В събота вечер.

— Ако по това време не преследвам разни маниаци, да знаеш, че имаме среща — отвърнах аз.

Поседяхме и си поговорихме още половин час и когато стана време да ставам, за да тръгна, знаех със сигурност едно нещо за Черил Робинсън — тя беше готова за възраждане след периода Фред. Не бях сигурен само дали аз съм готов да бъда част от него.