Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (44)

42.

Хамелеона спа три часа. Когато се събуди, Лекси вече беше в кухнята.

— Какво има за закуска? — извика той от леглото.

— Твърде късно е за закуска! — извика му тя в отговор. — Ще съчетаем закуската с обяд. Палачинки, но от истинските, не онези замразени неща. Освен това излизах и купих малини. Вече можем да си ги позволим.

Той изшляпа бос разстоянието до кухнята, беше все още чисто гол.

— Какво искаш да кажеш с това „вече можем да си ги позволим“?

— Преброих парите. Има четиресет и пет хиляди долара. Можеш ли да повярваш, че онзи е щял да ги даде всичките на някакъв наркодилър? Мразя наркотиците, не разбирам защо хората ги вземат.

— Сигурна ли си, че са четиресет и пет хиляди? — попита той.

— Три пачки с Бенджамин по петнайсет хиляди всяка. Два пъти ги преброих. Палачинките ще са готови след две минути.

Той влезе в банята и се пъхна под душа. Въртя крана, докато водата започна да пари. Завладяха го мъчителни угризения. Вчера беше убил двама, може би трима души и с удоволствие би ги убил отново и днес, и то без да му мигне окото.

Но Джими Фицхю беше различен. Джими беше един от добрите.

Моля те, не стреляй. Имам две деца.

Знам, знам — Трейси и Джим-младиш. Но какво друго можех да сторя, след като Лекси изрече името ми? Нямах друг извор.

Пълни глупости, Гейб! Не тя натисна спусъка, ти го направи!

Той завъртя кранчето на топлата вода докрай и струята стана болезнено гореща. Болката помогна.

Съжалявам, Джими, наистина съжалявам.

Палачинките бяха великолепни с истинско масло, пресни едри малини и гъст кленов сироп. Страхотно беше и горещото кафе. Ако във филма му трябваше да има и сцена в домашна обстановка, това определено беше тя.

— Сигурен ли си, че съм извикала името ти? — попита Лекси. — Кълна се, че ако е така, направила съм го неволно.

— Каза: „Гейб, побързай“. Но това беше достатъчно.

— Фицхю трябваше да се престори, че не ме е чул. Ако го беше пропуснал покрай ушите си, ти щеше да решиш, че не е чул какво съм казала, и нямаше да го убиеш. Той е виновен за смъртта си толкова, колкото и аз.

— Не — възрази Гейб. — В крайна сметка вината е моя. Аз съм режисьорът, аз съм продуцентът и упражних твърде голям натиск върху теб. Ролята ти беше прекалено тежка, не направихме репетиция. Не трябваше да те хвърлям в дълбокото е тази роля.

— Никога повече няма да се повтори. Обещавам — закле се Лекси.

— От съображения за сигурност, смятам, че засега е по-добре да останеш зад кадър — каза той.

— Отстранена ли съм от продукцията?

— Не, не, точно обратното. Искам да си моят копродуцент. Имаме още една-две сцени за доработване и ще ми трябваш повече от всякога.

— Какви са новите сцени? — попита тя.

— Все още не съм сигурен, но успяхме да пипнем четиресет и пет хиляди, а ни трябват само трийсет, затова си мислех дали няма да можем да измислим още няколко яки нови сцени и да си купим още малко от пиротехниката на Мики? Разполагаме с още петнайсет хиляди долара, които можем да вкараме в играта — отвърна той.

— Четиринайсет хиляди деветстотин деветдесет и четири — уточни Лекси. — Малините струваха шест кинта.