Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (57)

55.

Гейбриъл се качи обратно на линия 7 на метрото. В раницата му нямаше нищо друго, освен заредения „Глок“. Може би трябваше да вземе такси, но шансовете ченге да спре синеок и русокос бял мъж, за да претърси раницата му, бяха нищожни. Освен това харесваше тракането и особения ритъм на Нюйоркските подземни железници. Той притвори клепачи, но не затвори напълно очи.

Искам да благодаря на членовете на Академията. Най-добър сценарий, най-добра мъжка роля, най-добър режисьор, а сега и най-добър филм. Искам да благодаря и на невероятната си приятелка, която повярва в мен, когато никой друг не вярваше. Бих ви казал името й, но след това ще се наложи да ви убия.

Гейбриъл се засмя на глас и огледа спътниците си през полузатворените клепачи. На никого от тях не му пукаше, дори не се обърнаха да погледнат хилещия се сам на себе си чудак. Нюйоркчаните си бяха такива.

— Човече, изглеждаш ужасно! — каза той, когато Мики Пелц му отвори вратата. Мършавото тяло на стареца беше прегърбено, лицето му беше бледо, няколко рехави косъма стърчаха от изпъкналата му брадичка. — Приличаш на Шаги от „Скуби Ду“, само че с около осемдесет години по-стар — пошегува се Гейбриъл.

— Благодаря. Стоя буден цяла нощ и уреждам твоите неща — отвърна Мики.

— Набави ли стоката?

— Мики Пелц никога няма да те разочарова отвърна той.

Мики заведе Гейбриъл до работната си маса, върху която на спретната купчинка бяха подредени блокчетата С4. Имаше още макари с кабели, две кутии с капсул-детонатори, четири таймера и четири дистанционни.

— Това е всичко, което ти трябва, че дори и повече — каза Мики.

— Ще ми трябва и един бърз курс по експлозиви — заяви Гейб.

— Споко — отвърна Мики и взе един блок С4, след което го стовари здраво върху работната маса.

Гейбриъл подскочи.

— Първо правило: не се страхувай от това нещо — каза Пелц и подаде на Гейбриъл блока пластичен експлозив. — Няма как да се взриви случайно. Можеш да го мачкаш, да го режеш, дори да го застреляш и пак няма да се взриви. Трябва му комбинация от много висока температура и ударна вълна, която се създава от капсул-детонатора. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Гейбриъл и на свой ред стовари блока С4 върху масата.

Пелц беше добър учител и през следващите четиресет минути предаде на Гейбриъл бърз урок по изкуството на взривяването.

— Не е чак толкова лесно, колкото си мисли човек — каза Гейбриъл. — Има доста неща, за които трябва да се внимава.

— Имам решение на проблема ти — заяви Пелц. — Вземи ме с теб. Работя безсрамно евтино.

— Не.

— Защо не?

— Просто предпочитам да играя на сигурно, Мик. Ти си в изпитателен срок, пробационният ти може да се появи всеки миг и да претараши това място без съдебна заповед. Ако те видят да носиш чанта, всяко ченге може да те спре и да те претърси, а не ми се иска водещият ми пиротехник да прекара следващите двайсет години в затвора.

— Аз не разполагам с двайсет години — отвърна Мики. — Може би нямам и двайсет месеца. Ще гризна капсулата, преди да изляза.

— Тогава защо да рискуваш?

— Защото съм го правил винаги. И защото загубих възможността да го правя легално. Гейбриъл, кълна се в бога, последните два дни бяха най-забавните, които съм преживявал от години насам. Отново правя това, което обичам, и искам просто да продължа да го правя.

— Не мога. Съжалявам — отвърна Гейбриъл.

Мики затвори очи и въздъхна.

— Да, и аз — каза той и отвори едно чекмедже, откъдето извади папка.

— Какво е това?

— Опасявах се, че ще ми откажеш, но реших, че дори и да не мога да съм там с теб, поне мога да направя още нещо. Затова съставих този план, за него не искам пари — обясни Пелц и подаде папката на Гейбриъл. Първата страница носеше заглавието Изкуството на взривяването.

Папката беше пълна с чертани на ръка диаграми върху разграфена хартия. До всяка илюстрация Мики беше написал на ръка кратки обяснения. „Какво се прави“ беше изписано с черно, а „Какво не се прави“ — с червено. Папката съдържаше подробен наръчник, стъпка по стъпка. В края му имаше приложение — повече от сто страници подробна информация за различни експлозиви, събрана от научни списания, Наръчник за работа с взривни устройства на специалните части, сайтове „Направи си сам“, блогове и разбира се, задължителното четиво за всеки начинаещ революционер — Готварска книга на анархиста.

— Това е невероятно! — възкликна Гейб. — Приготвил си го за мен?

— Не, купих го от книжарница „Бомби и Нобъл“ — разсмя се Мики. — Смешно, нали? Можеш да го използваш като реплика във филма. Естествено, че съм го направил за теб, задник такъв. Нали ти казах, че Мики Пелц никога няма да те разочарова.

— Благодаря. Хайде да опаковаме тези неща.

— Тук имаш около четиресет и пет килограма — каза Мики, — ще можеш ли да ги носиш?

Гейбриъл извади допълнителната дръжка на чантата си на колелца.

— Мога да го дърпам.

Пет минути по-късно той излезе от сградата, облегна чантата на фасадата и извади мобилния си телефон.

И тогава я видя.

Тъкмо завиваше на ъгъла към Скилман авеню. Полицейска кола.

Гейб вдигна телефона към ухото си и се престори, че говори, докато наблюдаваше колата.

„Просто си обикаля, търси лоши момчета“, успокои се той.

Естествено, автомобилът премина покрай него и той затаи дъх. Само ако знаеха какво има в чантата.

На десет метра след сградата шофьорът удари спирачки. Гейбриъл видя как задните светлини на автомобила се включиха и ченгетата дадоха заден ход. Шофьорът свали стъклото.

— Хей, приятел! Стой там — извика ченгето.

Гейбриъл замръзна.