Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (83)

81.

Оказа се, че греша. Почувствах се глупак, но това беше по-малкият проблем, отколкото ако се бях оказал адски прав.

Не само че не знаех нищичко за експлозивите, но и бях подценил градската комисия по строителството в Ню Йорк.

Някъде някак си някой, благословена да е бюрократичната му душица, беше предвидил моите опасения и беше решил да настоява всички шахти за отпадъци в Ню Йорк да имат комини, които да се издигат два метра над покрива на сградите и да са оборудвани с предпазен клапан.

Огненото кълбо, което в представите ми се връщаше обратно по тунела на шахтата и щеше да ни изпепели и двамата, така и не се появи. Вместо това оглушителна експлозия разтресе сградата и освободи ударна вълна от нагорещени газове, която излетя право нагоре през покрива.

Част от остатъчния взрив нахлу през дупката в стената, но малката стая на инсинератора, в която се намирахме, не се превърна в горящ ковчег.

Никой от нас не помръдна цели петнайсет секунди, докато пепел, сажди и парчета нажежени боклуци се сипеха наоколо.

След това настана тишина.

Устните ми бяха притиснати до ухото на Кайли.

— Жива ли си? — прошепнах аз.

— Не — отвърна тя.

— Нито аз.

Завъртях се настрана и се отделих от нея, след което и двамата седнахме. Не се чувствахме достатъчно сигурни, за да се изправим на крака.

— Нямаш абсолютно никакъв опит с бомбите, нали? — попита Кайли и изтупа облак прах от косата си.

Изправих се и се ухилих като идиот, радостен от факта, че все още съм жив.

— Е, сега вече имам.

Помогнах й да се изправи, тя обви ръце около шията ми. Прегърнах я през кръста и докато облаците прах продължаваха да се слягат наоколо, двамата останахме да се гледаме мълчаливо, без да откъсваме очи един от друг.

Спомням си първия ден в академията, когато я видях. Тогава беше изумително красива. Десет години по-късно, с лице, омазано в сажди, и коса, пълна с пепел, Кайли Макдоналд все още беше най-прекрасната жена на света.

— Благодаря ти — тихо каза тя. — Ако не ме беше спрял да отворя входната врата, Спенс, аз и ти щяхме да сме…

Не можа да довърши или просто реши, че думите не са достатъчни. Тя се притисна в мен и ме целуна нежно.

Кайли има най-нежните и сладки устни, които някога съм целувал. Усещането от докосването им до моите предизвика вълна на нетърпеливо очакване, каквато не бях изпитвал много отдавна, още от времето, когато знаех, че първата целувка е само началото на любовна нощ, изпълнена с нежност и страст.

Това обаче беше преди десет години. Тук и сега знаех, че всичко ще започне и ще свърши само с една целувка.

— Пак заповядай — отвърнах аз и свалих ръцете си от кръста й.

Тя отстъпи назад и вълшебният момент свърши.

— Ще ми се да можех да остана — каза тя, — но имам един маниакален убиец за залавяне, а горкият ми съпруг е с крака, приковани към пода.

— Колко пъти ще чувам все това изтъркано извинение? — пошегувах се аз и я последвах по коридора, за да помогна на щастливото копеле със закованите към пода крака.