Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (67)

65.

Да се промъкне вътре, за да види Мики, изобщо не беше кой знае какво предизвикателство, реши Хамелеона.

Ченгето на приемното бюро беше заето, но наистина изумително е колко бързо можеш да стигнеш до началото на една опашка само ако носиш черна риза с бяла якичка и златен кръст.

— Аз съм отец Макдугъл — представи се Гейбриъл, щом прочете баджа с името на Макграт. — Един от енориашите ми ме извика, името му е Мики Пелц. Наскоро е бил освободен от затвора и сега стриктно се опитва да следва правия път. Притеснил се е да няма някакви проблеми с полицията. Какво е направил, ако мога да попитам?

— Нищо, доколкото знам, отче — отвърна Макграт. — Той не е арестуван. Тук е, за да отговори на няколко въпроса на детективите, разследващи един случай.

— О, значи ще се успокои. Той е добър човек и аз наистина вярвам, че миналото е останало зад гърба му. Докато беше в затвора, той откри Бог.

— С много от тях става така, отче.

— Моята работа е да се уверя, че това изпитание няма да разклати вярата му. Имате ли нещо против, ако седна при него за малко и му дам някои духовни напътствия, както и нещичко, с което вероятно да утоли жаждата си? — попита Гейбриъл и показа прозрачна пластмасова бутилка с минерална вода Poland Spring.

— Това да не е светена вода, отче? — попита полицаят.

— Не — отвърна Гейбриъл. — Но при цена от два долара за малка бутилка ще ти се струва, че самият Той собственоръчно я е благословил.

Полицаят се разсмя здравата. Кой ирландец би устоял да се засмее на забавен свещеник?

— Дона, моля те, заведи отец Макдугъл във втора стая — каза полицаят.

Хамелеона го дари с най-искрената си усмивка на добър християнин. Беше си осигурил разрешение да убие господин Пелц. Алилуя!

Мики, естествено, беше изумен да го види тук. Закле се още веднъж, че няма да каже и дума на никого.

— Не би излъгал пред свещеник, нали синко? — попита го Гейб.

Мики се разхили с характерния си дрезгав смях, надигна бутилката Poland Spring и наведнъж изгълта половината от съдържанието й.

— Тук съм само за морална подкрепа — каза Гейбриъл, — както и да ти кажа, че ако ти трябва адвокат, да не се съгласяваш да те защитава някой от онези загубеняци, назначавани служебно от съда. Имам парите да ти осигуря истински.

— Благодаря, ти си добър приятел, Гейб.

И това бяха последните думи, които Мики Пелц щеше да изрече.

Напускането на полицейското управление беше лесно като детска игра. Гейбриъл попадна зад група от трима полицаи и се промъкна незабелязано покрай бюрото на сержанта, след което се изниза през вратата. След по-малко от трийсет секунди вече беше свалил фалшивата брада и свещеническата риза и яка, беше ги свил на топка заедно с Библията и кръста, които носеше, и ги беше захвърлил в едно от близките кошчета.

На югоизточния ъгъл на Трето авеню и 67-а улица имаше амбулантен търговец, който предлагаше слънчеви очила, батерии и „истински кашмирени шалове“ само за по пет долара. Очуканият му микробус „Додж“ беше паркиран зад подвижната сергия и Гейбриъл застана така, че да има видимост на запад към полицейското управление и в същото време да остане скрит.

Облечен с червено-бяла тениска на „Рюгерс“, той тъкмо изпробваше чифт големи слънчеви очила, когато половин дузина ченгета излязоха вкупом от управлението. Водеше ги детектив Макдоналд. Тя се огледа първо наляво, после надясно и удари с юмрук в разтворената си длан, когато осъзна, че го е изпуснала.

Тя беше кучката, убила Лекси. Пресата не беше посочила името й, пишеше само „цивилна полицайка“, но на Гейбриъл не му трябваше повече.

Беше минал точно покрай нея, на не повече от няколко сантиметра, но дори и да можеше да я удуши още там, не трябваше да го прави. Тази готина гаднярка детектив Кайли Макдоналд щеше да преживее същата болка и агония, каквато беше причинила на самия него.

Това ще бъде за теб, мое Момиче от пуканките.