Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (45)

43.

Майк Джакман беше висок, с широки рамене, топли кафяви очи и интелигентно излъчване, което го обгръщаше като аура. В нормална ситуация той бе точно този човек, когото всеки би искал в своя отбор. Но днес ситуацията не беше нормална и Майк приличаше повече на Бамби, който се взира в цевта на пушката.

— Дамата полицай каза ли ви, че Джими Фицхю е мой зет? — попита той.

— Да, сър. Съжаляваме за загубата на семейството ви. Аз съм детектив Джордан, а това е партньорът ми детектив Макдоналд. С ваша помощ можем да разкрием убиеца на зет ви. Какво можете да ни кажете?

— Нищо — отвърна Джакман. — Двамата с Фиц се срещаме всяка сутрин, за да прегледаме бележките по продукцията за деня. Аз съм асистент-режисьор, той е продуцент. Винаги идва на работа преди мен, затова веднага щом дойдох тази сутрин, отидох направо в караваната му. Сейфът беше широко отворен. Фиц беше мъртъв на стола си. Обадих се на 911.

— Какво е имало в сейфа? — попита Кайли.

— Не ми е работа да знам.

— Двамата с Джими добре ли се разбирахте? — попита тя.

— Бяхме най-добри приятели. Бяхме по-скоро като братя, отколкото зет и шурей.

— Значи най-добрият ви приятел, човекът, с когото сте си пиели кафето всяка сутрин, никога не ви е споменавал какво може да има в сейфа, заради което да си е струвало да бъде убит?

— Не.

— Може би сестра ви знае. Когато й съобщим лошата новина, че съпругът й е мъртъв, ще я попитаме.

— Недейте. Тя няма никаква представа…

— Звучите така, сякаш вие имате — продължи Кайли.

— Майк — намесих се аз, — приличате ми на добър приятел, който се опитва да запази дадена информация за себе си, защото смята, че това би защитило Джими. В действителност обаче защитавате убиеца му. Защо не ни разкажете какво знаете? Няма да го използваме против Джими — предложих аз.

— Джими е мъртъв. Не за него се притеснявам — поклати глава Джакман. — Ако подобни гадости излязат наяве, сестра ми и децата й ще са тези, които ще страдат.

— Не сме тук, за да съсипем репутацията на Джими — прекъсна го Кайли. Тук сме, за да заловим убиеца му. Моля ви, помогнете ни.

Джакман остана неподвижен за миг, взрян в очите на Кайли. След това въздъхна бавно и дълбоко.

— Обещайте ми само — започна той, — че каквото и да ви кажа, никога няма да го споменете пред сестра ми.

— Обещаваме — каза Кайли.

— Добре — кимна той. — Фиц беше… не знам как биха го нарекли ченгетата, беше нещо като „муле“.

— Наркомуле? — попита Кайли.

— Може би изразът не е точен. Той беше посредникът между купувача и продавача — уточни Джакман.

— Кой беше продавачът и какво продаваше?

— Казва се Монте и това е всичко, което знам. Продаваше кокаин.

— А кой беше купувачът?

— Шефът ни, Боб Левинсън.

— Това ли е човекът, когото сте проклинали в полицейската кола?

— Той прави страхотни филми, но е адски гаден шеф. Не си знае парите и около него постоянно кръжат безчет приятелчета, които споделят пороците и забавленията му. Купува дрогата на килограм, но никога не се среща с доставчиците лично. Неговите продуценти винаги действат като посредници.

— А ако продуцентът откаже, бързо се оказва на опашката за безработни — досети се Кайли.

— Точно така — отвърна Джакман. — Левинсън винаги наема свестни продуценти — винаги са мъже със семейства, които се нуждаят от тази работа, и винаги са чисти — без тъмно минало, без наркотици, безупречни.

— Колко пари мислите, че е имало в онзи сейф?

— Всеки месец Левинсън даваше на Джими четири пакета с по петнайсет хиляди долара във всеки. Монте се появяваше с кокаина всеки четвъртък и Джими му даваше по един от пакетите с пари. Днес е девети, значи в сейфа вероятно е имало три пакета.

— Някой друг от работещите за продукцията знаеше ли за сделките с наркотиците?

— Хората приказват. Наоколо се носят всякакви слухове, така че предполагам, че да, но не знам кой точно какво е знаел.

— Трябва ни подробен списък на всички, свързани по някакъв начин с продукцията — осветители, монтажници, шофьори на камионите за доставка на храна — абсолютно всички — каза Кайли.

— Да, госпожо. Ще ви предоставя разпечатка.

Той понечи да си тръгне, но след миг се обърна и каза:

— Имам един въпрос. Ще арестувате ли Левинсън?

— Бихме го направили, ако можехме — казах аз, — но нямаме нищо, в което да го обвиним.

— Може би така е по-добре. Запазете чиста паметта на Фиц — каза той и си тръгна.

— Имате ли минутка? — чу се зад нас.

Обърнахме се и видяхме Чък Драйдън с непроницаемото му лице.

— Откри ли нещо? — попитах аз.

Не отговори, но ме изгледа така, сякаш искаше да ми каже: Безсмислен въпрос. Има само една причина да взаимодействам с детективи на местопрестъплението. Естествено, че съм открил нещо.

Направи ясен жест с кратко кимване и двамата с Кайли го последвахме в караваната.

— Вижте това — каза той и посочи прозореца отляво, — прозорец номер едно, щората е спусната. А сега това — продължи той и посочи прозореца в срещуположния край на караваната. — Прозорец номер две, щората е спусната, с изключение на тези две ламели, които са обърнати така, че човекът, застанал тук, може да гледа навън, към улицата.

— Човекът трябва да е нисък — отбелязах аз. — Отворът в ламелите е едва на метър и петдесет над земята.

— Ако се съди обаче по ъгъла на проникване на куршума в жертвата, който и да е дръпнал спусъка, трябва да е бил с поне трийсет сантиметра по-висок — каза Драйдън. — Търсете двама души — стрелеца и наблюдателя.

— Двама души — повтори Кайли, — та ние не можем да намерим и един.

Драйдън само сви рамене в красноречивия жест това определено не е мой проблем.