Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (75)

73.

Гейбриъл беше разчел времето идеално. Екипът, отговорен за кетъринга, почти беше приключил с товаренето, повечето от гостите бяха вече на борда, а яхтата на Трегър Шел Гейм беше готова да отплава.

Той се зае да подрежда минисандвичите с раци, баркети е пушена сьомга и скариди с кокос върху черни лакирани подноси.

— Вършиш страхотна работа, Армандо — каза му Адриен. — Мамет е щастливец, че те има.

— Все още не съм минал прослушването — отвърна Гейбриъл.

— Ще го минеш. А дотогава можеш да нахраниш богатите и гладните. Бюфетът е предвиден за седем часа — каза тя, докато минаваше зад него, и леко го потупа по задника, прошепвайки в ухото му: Десертът ще бъде в моя апартамент около полунощ.

— Май на това вие, американците, му викате сексуален тормоз на работното място пошегува се той.

— А как му казвате вие в Аржентина? — усмихна се тя.

— Любовна игра.

Той й намигна, взе една табла и я занесе в главния салон, проправяйки си бавно път сред тълпата, докато се усмихваше и раздаваше ордьоври по пътя си. Гостите представляваха типичния микс от шоубизнеса — мъже и жени, млади и стари, хетеро и хомосексуални, но всички те имаха нещо общо: всеки от тях знаеше как да се облече за морски круиз, освен двамата мургави латиноамериканци, които носеха еднакви кафяви блейзъри, традиционни вратовръзки и обувки на ченгета.

Хамелеона се усмихна. Ако това е идеята на Трегър за частна охрана, той или не проявява уважение към мен, или иска да ми помогне да вдигна тази лодка във въздуха.

Той се приближи до единия от наемниците и му подаде таблата си. Мъжът поклати глава.

— О, моля ти се — каза Гейбриъл, — просто не знаеш какво пропускаш. Скаридите са великолепни, направо да си умреш за тях.

Човекът сви рамене, взе една салфетка, грабна крадешком една скарида от таблата, огледа се наляво-надясно, след което си взе още три.

— Ще се върна — каза Гейбриъл.

Проправи си път към далечния край на салона и излезе през стъклената врата на главната палуба. Тук имаше далеч по-малко гости и почти всички пушеха.

Намери си тихо местенце откъм страната с гледка към пристанището и извади нещата, които носеше. Бруклинският мост беше зад гърба му, което означаваше, че са се отправили на юг към Губернаторския остров и квартала „Ред Хук“ в Бруклин.

Нямаше да представят пилотния епизод, преди да се стъмни, което означаваше, че капитанът ще трябва да плава до Сий Гейт или до Брийзи Пойнт, преди да поеме обратно, за да хванат последните слънчеви лъчи над Острова на Свободата.

Разполагаше с малко повече от час, за да заложи експлозивите.

Откри вратата с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, остави таблата с ордьоврите и влезе.

Слезе по двата реда метални стълби, водещи до машинното отделение.

— Ей, стой там, приятелю — чу се някакъв глас.

Гейбриъл замръзна на място.

Мъжът беше тъмнокож афроамериканец, над шейсетгодишен, облечен в спортен панталон и избеляла дънкова риза с логото на яхтата, избродирано върху лявото джобче на гърдите му.

— Здрасти — поздрави Гейбриъл.

— Да, здрасти и на теб — добронамерено отвърна мъжът. — Я кажи колко пръста показвам?

— Три.

— Добре, преминаваш теста за добро зрение, затова предполагам, че си видял табелата, на която пише: „Влизането забранено“. Нека ти я преведа. Достъпът до тази зона е забранен, затова бъди така добър да се върнеш на палубата, където ти е мястото.

— Всичко е наред — отвърна Гейбриъл. — Аз съм от кетъринга. Господин Трегър ме прати тук да взема поръчките за вечеря от екипажа.

Мъжът се разсмя.

— Поръчките за вечеря ли? Може би за момчетата на мостика, но господин Трегър няма навика да сервира вечеря в машинното.

— Грешката е моя — отвърна Гейбриъл, — но, човече, яхтата е фрашкана до пръсване с храна. Искаш ли да ти донеса табла — скариди, пилешко, рибно филе или пържола?

Мъжът се намръщи.

— Главата ми ясно отговаря с „не“, но стомахът ми току-що запя друга песен и казва „може“.

— Може и ще стане — отвърна Гейбриъл. — По дяволите, ти и момчетата тук долу сигурно бачкате най-здраво от всички на яхтата. Само ми кажете какво искате и ще ви го донеса.

— По малко от всичко, като наблегнеш повече на филето и пържолите, а може би и една студена бира.

— Имаш ги. Колко момчета бачкате тук долу? — попита той.

— Трима. Аз, пак аз и моя милост — отвърна морякът и отново се разсмя. — Казвам се Чарлс Конър — представи се той.

— Добре, господин Конър, значи заслужавате поне по две бири на човек — отвърна Гейбриъл. — Какво ще кажете да ви донеса един стек шестица?

— Благодаря, но лимитът ми тук долу е само една.

— Това си е сериозно постижение — отбеляза Гейбриъл. — Как карате цялото това чудо сам?

— Въобще не го карам аз. Капитан Кемпиън го управлява с компютър от мостика. Обикновено, щом потеглим, тук долу, в машинното, няма никого, но сега яхтата е пълна, а алкохолът се лее свободно, така че капитанът ме прати тук, за да се оглеждам за щастливи заблудени гости.

— Искаш да кажеш за такива, които не могат да прочетат надписа „Влизането забранено“? — попита Гейбриъл.

— По-скоро за разни превъзбудени и пияни двойки, които са видели знака и са решили, че могат да се вмъкнат долу, за да си направят своя версия на порнофилм по река Хъдсън.

— Ще отида да ти донеса вечеря — заяви Гейбриъл. — Я! Какво е това голямо шумно нещо зад теб?

Конър се обърна.

— Това, приятелю, кара кораба да…

Хамелеона натисна бутона на електрошока още веднъж тази вечер и изпрати мощен електрически заряд в тялото на нищо неподозиращата жертва. Морякът се свлече на пода неподвижен и безпомощен.

— Излъгах, че ще ти донеса вечеря — каза Гейбриъл и прибра електрошока обратно в кобура на колана, изваждайки нова ролка тиксо от джоба си.

Гейбриъл нямаше представа колко човека работят долу, затова тази сцена не беше описана чак толкова детайлно. Като се отчете моментът на импровизацията обаче, той реши, че и двамата с Чарлс Конър са се справили забележително добре.