Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (76)

74.

— Не можем да се изкачим отвън на височина седем етажа, но можем да слезем един надолу. Какво има на осмия стаж? — попитах Кайли.

Още щом чу въпроса ми, видях, че пламъчето в очите й се връща. Обзе я надежда.

— Дино. Дино Провенцано. Той е художник. Работи във вкъщи — каза тя, обърна се към вратата и извика на Спенс: — Обичам те! Ще се върнем за теб.

Втурнахме се към стълбите.

— Дино пръв си е купил апартамент тук — обясни тя, докато се качвахме нагоре. — Взел е най-горния с гледка напред, където светлината е най-добра. Неговият е 8А.

Само след секунди тя вече удряше с юмрук по входната врата на апартамента точно над нейния.

— Дино, Кайли е. Отвори! Спешно е!

Никой не отговори. Кайли продължи да удря и да крещи:

— Дино! Коралай! Има ли някой? Полиция! Спешно е!

След още десет ценни секунди Дино отвори рязко входната си врата, държейки изцапан с боя парцал.

— Дино, в апартамента ми има бомба — каза Кайли и си проправи път навътре. — Вземай Коралай и излизайте!

— Тя не е тук. Отиде да разходи кучето. Какво каза, че имало в апартамента ти? — не разбра художникът.

— Бомба!

— Исусе! — възкликна тон.

— Позвъни на вратите на всички — нареди Кайли. — Предупреди съседите и изпразнете сградата. След това се обади на 911 и им кажи да разчистят улиците и да евакуират съседната сграда. Кажи им, че имаме само четиринайсет минути. Имаш ли мобилен телефон?

Дино се потупа по джобовете на панталона.

— Да — отвърна той и понечи да влезе в една от стаите. — Чакай само да си взема лаптопа.

— Излизай! Веднага! — изкрещя тя и го избута навън в коридора, затръшвайки входната врата зад гърба му.

Холът на апартамента беше огромен. Цялото обзавеждане и килимите бяха издържани в нюанси на бежовото и кафявото. Стените бяха тези, които придаваха живот на стаята. Три от тях преливаха от цветове. На тях висяха поне двайсет картини. Ако всичките бяха на Дино, значи този човек беше дяволски добър.

Кайли изтича до четвъртата стена, която се състоеше почти изпяло от стъкло. Отвори плъзгащата се врата, излезе на типичната за Ню Йорк миниатюрна тераса и се надвеси над перилата.

— Терасата ни е на около четири метра и половина надолу — заяви тя. — Мога да го направя. О, мамка му!

— Какво?

— Въже. Трябва ни въже. Огледай се наоколо! — извика тя.

Прозорецът нямаше завеси, а в хола нямаше нищо, което да можем да използваме, за да спуснем някого до долния етаж.

— Виж в кухнята. Аз ще проверя в кабинета му — каза Кайли и двамата се отправихме в различни посоки.

Кухнята, оборудвана изцяло от неръждаема стомана, бе чиста, добре организирана и подредена. Не приличаше на място, където някой би държал пет метра въже. Заех се да отварям чекмеджета и шкафчета, когато чух Кайли да вика.

— Зак, открих! В спалнята е. Трябва ми помощ!

Тръгнах по посока на гласа й, като си представях, че ще я заваря да разкъсва чаршафи на ивици и да ги връзва една за друга. Грешах. Беше коленичила върху един скрин и протягаше ръце към плоския екран на телевизора, закрепен за стената. Беше огромен, с екран колкото видеостена.

— Помогни ми да свалим това нещо — каза тя и сграбчи единия му край. Качих се на скрина до нея, хванах другия край и двамата заедно го повдигнахме от стойката му. Сигурно тежеше поне трийсет-четиресет килограма. Кайли сниши своя край до повърхността на скрина и го пусна без предупреждение. Изгубих равновесие. Не успях да го задържа и телевизорът се сгромоляса върху дъбовия под.

Кайли не му обърна абсолютно никакво внимание, само сграбчи кабела, който стърчеше от задната му страна.

— Коаксиален кабел — каза тя. — Здрав е. Направен е изцяло от мед и пластмаса. Сигурно е по-як от въже.

— Сигурно ли?

— Сега ще разберем. Целият апартамент е опасан с кабели, но всичко е прибрано до стените. Помогни ми да ги измъкнем — каза тя и дръпна кабела достатъчно силно, така че около метър и половина от него се измъкна от гипсокартонената стена, зад която беше прибран.

Хванах кабела и го задърпахме заедно, от което стената се разцепи от единия край на спалнята до другия, а след това чак до тавана и навън в коридора към следващата стая.

— Дай нож! — извика тя.

Извадих малко швейцарско ножче от джоба си и й го подадох.

— По-голям! — отвърна тя и продължи да дърпа дебелия кабел.

Изтичах до кухнята и грабнах един голям нож „Хенкел“ от дървената поставка на плота. Докато се върна, Кайли беше успяла да измъкне поне петнайсет метра коаксиален кабел. Разрязах го с едно движение.

Двамата се втурнахме към терасата и завързахме единия му край към металния парапет.

— Ти остани и гледай този край, аз ще сляза — каза Кайли.

— Не. Аз ще сляза.

— Зак, аз съм по-лека, а и там е моят съпруг.

— По дяволите, Кайли! Не можеш да се налагаш за всяко проклето нещо! — изкрещях аз. — Когато слезеш в апартамента, имаш ли въобще представа как да обезвредиш бомбата пред вратата?

— Аз… нямам, но реших, че…

— Ходила ли си на курс по обезвреждане на експлозиви в Куонтико?

— Не — поклати глава тя.

— Тогава млъквай и увий този кабел около мен! Аз ще сляза!