Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (26)

24.

Лекси се беше настанила на дивана с кръстосани по турски крака. Лактите й бяха опрени върху коленете, брадичката й лежеше върху дланите, а погледът й не се отделяше от телевизора, за да не пропусне нито една дума или движение на Райън Сийкрест.

Беше фанатично отдадена на страстта си по знаменитостите и въобще не й пукаше кой знае за това и какво ще кажат хората. Дали бяха бляскави, или противни, дали бяха суперзвезди, или абсолютни задници, нямаше никакво значение, тя не можеше да им се насити. Това се отнасяше и за онези, които мразеше, онези, които искаше да убие.

Чинията със сиренето беше оставена на масичката за кафе пред нея и все още беше обвита в домакинско фолио. Двете чаши за шампанско също бяха приготвени. Лекси беше напълнила своята с безалкохолна бира. Шампанското определено щеше да почака в кофичката с леда до завръщането на Гейб.

Мобилният телефон в скута й се събуди и тя го грабна. Съобщението я накара да се ухили детински: „Поздрав от Камера 3. DTB Luv“. DTB беше „Не отговаряй на съобщението“ и въпреки че ужасно й се искаше да му пише, тя знаеше, че това е най-мащабната сцена на Гейб и в момента не трябваше да го разсейва.

Отпиваше на малки глътки от бирата си и гледаше как Райън се шегува със знаменитостите, докато нови и нови лимузини спираха пред червения килим. Това сигурно беше най-страхотната работа на света, а за капак водещият сигурно получаваше заплата от няколко милиона.

— Аз мога да го правя и без пари, Райън — извика тя към екрана. — По дяволите, дори бих си платила, за да ме пуснеш да го правя.

Беше родена и израснала в Индиана и семейството й все още живееше там, но тя самата вече се възприемаше като нюйоркчанка. Гордееше се, когато чуеше големите звезди да споделят радостта си от фантастичната възможност да снимат филми и телевизионни предавания в Ню Йорк. Заради това беше и цялата шумотевица около тази Седмица на Холивуд на река Хъдсън. Е, може и да им плащаха, за да говорят такива неща, но що се отнася до нея самата, Лекси не мислеше, че преувеличават. Ню Йорк наистина беше най-готиното място на света.

— Внимавайте, хора! — обърна се Сийкрест към публиката си. — Идва най-одумваното, най-разискваното в „Туитър“ лошо момче на Холивуд! Знаете за кого говоря, нали? Представям ви Брааааааааад Чък!

Кадърът превключи от лицето на Сийкрест към картина от по-далечна камера на нивото на улицата. По Шесто авеню бавно си проправяше път и се приближаваше дълъг „Хамър“ с надут клаксон. Люкът на покрива беше отворен и Брад Чък стърчеше навън, стъпил върху задната седалка. За да нахъса тълпата още повече, той надигна бутилка водка, с която, както се говореше, никога не се разделял, вдигна въображаема наздравица към небето и отпи четири големи глътки. Феновете полудяха.

Камерата остана фокусирана върху Чък, докато гласът на Сийкрест коментираше извън кадър:

— Щом стигне дотук, ще го попитам, но доколкото познавам Брад Чък, мога да се хвана на бас на пет долара, че това не беше вода — каза той. — Я чакайте! Той подава бутилката на някого долу в лимузината.

Чък прибра водката, скри се за миг и след секунда се показа отново с еднометрова тръба в ръка.

— О, господи! — изкрещя Сийкрест в камерата. — Това е „Гранатометът“! Лошият Брад си има оръдие за изстрелване на рекламни тениски и както виждате, той е облякъл една от тях с надпис: „Ще ви го наЧЪКам!“. Мисля, че всички се досещаме какво ще изстрелва той към тълпата.

Пляс! Първата тениска изхвърча във въздуха и хората зад огражданията подивяха в опит да се доберат до ценния сувенир.

След това хамърът премина от едното в другото платно на булеварда и Чък изстреля нова тениска.

— Кметът покани всички да снимат и да пострелят^[1] в Ню Йорк засмя се на шегата си Сийкрест. — Лудият Брад прави точно това. Нека погледаме!

Лекси знаеше какво ще последва. Вече беше скочила нетърпеливо на крака и подскачаше екзалтирано, пляскайки с ръце, главата й се въртеше от бушуващия възторг.

— О, боже! — изпищя тя. — Обичам те, Ню Йорк!