Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (24)

22.

Полицейското управление в Ню Йорк разполага с десетки командни постове на колела. Паркираното на ъгъла на 50-а улица и Шесто авеню транспортно средство беше най-голямото и най-страхотното в цялата служебна автобаза. То бе продукт на съвместните усилия на американския, английския и израелския гений — петнадесетметров мобилен мозъчен център, струващ два милиона долара, който галено наричахме „Ченгезила“.

— Направо не е за вярване, че ни трябва толкова много техника, за да хванем един човек — отбеляза капитан Кейтс.

— Ако е само един — добавих аз.

Кейтс се беше преоблякла в синьото си униформено облекло и спря до мен миг преди да се потопи във вечерта, която щеше да прекара в изнервяща до крайност близост с кмета на града, който искаше, цитирам: … да бъде постоянно държан в течение и уведомяван за всяка промяна в шибания ход на събитията.

— Току-що разговарях с Манди Соутър от Публичния информационен център — каза Кейтс. — Смъртта на Иън Стюарт е водеща вечерна новина. Основните медии все още я наричат „трагичен инцидент в процес на разследване“, но таблоидите здраво са захапали заглавието „Ревнива съпруга застрелва изневерил съпруг пред стотици свидетели“.

— Технически погледнато, и едните, и другите са прави — отбелязах аз.

— Резултатите от аутопсията на Сид Рот все още не са обявени публично, затова повечето хора още не са свързали смъртта му с тази на Иън Стюарт. Някои блогъри обаче са копирали историята с отровата от TMZ и сега социалните мрежи бръмчат от слухове за сериен убиец. Човек би си помислил, че заплахата от убиец на свобода би държала народа възможно най-далеч от червения килим, но виж тълпата наоколо.

— Фанатизирани фенове — отбелязах аз. — Ако любимата им звезда получи куршум, те не биха искали да го пропуснат.

— Дори и ако няколко случайни изстрела попаднат в тях? — учуди се Кейтс.

— Както вече казах, това са фанатизирани фенове.

Кейтс ни напусна и аз останах на пулта с цивилния диспечер Джери Брайнард, който познаваше всеки сантиметър от стотиците метри кабели в „Ченгезила“.

— Партньорът ми ще бъде във фоайето на концертната зала — казах аз. — Може ли да получа картина от там?

Брайнард превключи на съответната камера и даде близък план към Кайли. Беше облечена в зашеметяваща дълга рокля от кремава коприна, която обгръщаше тялото й и се спускаше свободно до земята — абсолютно задължително модно облекло за всеки, носещ кобур с пистолет на глезена си. Нямах никаква представа кой е дизайнерът, но красавецът до нея със сигурност беше Спенс Харингтън.

Натиснах копчето на микрофона и казах:

— Тук Команден център до Янки едно.

По лицето й се разля широка усмивка и тя поклати глава в знак на очевиден протест срещу кодовото име, което й бях определил.

— Тук Янки едно.

— Какво виждаш до момента? — попитах.

— Тук е като на Дефкон^[1] — отвърна тя. — Наоколо има повече ченгета, отколкото звезди. Дотук преминахме през металдетектори, сензори за радиация и четириноги детектори за експлозиви. Ако кметът е търсил сигурност, получил я е.

— А ако дават награди за най-добро облекло под прикритие, вие двамата ще спечелите. Изглеждате страхотно — казах аз. — Как я кара Спенс? Как приема тазвечерната задача?

— Шегуваш ли се? Той си вади хляба с правенето на полицейски сериали. В момента се чувства така, сякаш се намира в сериал на живо.

— Само гледай да не тръгне да изпробва някоя от каскадите, които измисля — отбелязах аз. Край на връзката. Дай общ план към тълпата — обърнах се аз към Брайнард.

Микробусът ни е висок четири метра, на покрива му има монтирана камера, качена върху телескопна мачта, която може да се разтегне на осем метра височина. Брайнард я издигна бавно и даде общ план към събралото се множество долу. Оборудването даваше много повече от общ поглед, а лещата в обектива беше достатъчно мощна, за да се фокусира върху регистрационна табела на кола, намираща се на цял квартал разстояние.

Изучавах лицата долу: фенове, които се надяваха да се протегнат достатъчно, за да докоснат любимата си филмова звезда; папараци, които се надяваха да направят такава снимка, че медиите да се избиват да я купят за баснословни суми; и ченгета — униформени и цивилни, почти стотина души, работещи сред тълпата, които бяха цветът на Нюйоркската полиция и даваха най-доброто от себе си.

Нямах никаква представа къде, как и дори дали убиецът щеше да направи удар тази вечер, но седнал зад пулта с цяла стена монитори пред себе си, знаех едно нещо със сигурност — бяхме напълно готови да го посрещнем.