Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (93)

91.

Когато стигнахме до плувната платформа, Беноа вече се отдалечаваше от яхтата в единия от „Зодиаците“. Беше достатъчно далеч, за да оживее при взрив, но достатъчно близо, за да открием огън.

— Стреляй по понтоните! — извиках аз. — Потопи го! Не може да взриви яхтата с мокър мобилен телефон.

„Зодиакът“ се носеше бързо с вдигнат нос и огненочервените понтони се издигаха достатъчно високо над ватерлинията, което ги превръщаше в идеални мишени.

Стреляхме и двамата. И двамата улучихме по един от понтоните. И двамата очаквахме „Зодиакът“ да се свие като спукан балон.

Оказа се, че знаем за плавателните съдове толкова, колкото знаехме и за експлозивите. Куршумите бяха попаднали в целта, но нищо не се случи.

— Мамка му! Това е стъклопласт — досети се Кайли. — Понтонът е от цяло парче. Да стреляш по него, е все едно да стреляш в стиропор.

Беноа седна в лодката и изкрещя нещо по посока на яхтата. Успях да различа единствено думата „задници“.

— Той забавя ход — каза Кайли. — Остава на дрейф извън обсега ни.

— По дяволите — казах аз и започнах да развързвам другия „Зодиак“. Плъзнах го към водата и извиках на Кайли: — Качвай се. Аз ще карам.

Скочих в лодката, дръпнах въжето на стартера и моторът „Ямаха“ мигом оживя. С дясната си ръка задържах кормилото, докато с лявата помагах на Кайли да се качи на борда.

Тя намести единия си крак на корпуса и аз се протегнах, за да я издърпам вътре. Беше класически пример за ситуация, в която дясната ръка не знае какво прави лявата, защото в момента, в който се извих настрана, дясната ми ръка натисна скоростния лост. „Зодиакът“ се втурна стремглаво напред и аз изпуснах Кайли във водата.

Тя беше под вода по-малко от пет секунди, след това изскочи на повърхността, изплю вода и изкрещя:

— Изгубих си пистолета!

Подкарах лодката в кръг и когато се доближих достатъчно до Кайли, изключих двигателя, за да съм сигурен, че няма да я накълцам на парчета с витлото.

Тя се опита да се хване за корпуса, но повърхността му беше твърде хлъзгава. Хванах ръцете й, за да я издърпам вътре, но нямах достатъчно стабилна опора. Наведох се над борда и я хванах под мишниците.

— На три — казах. — Ти скачаш, аз те изтеглям.

— Едно, две, три — изброи Кайли и подскочи, а аз извих тялото си силно назад. Дрехите й се бяха просмукали с вода, която сякаш добавяше още сто килограма тежест, но в крайна сметка успях да я изтегля до кръста през страничния борд. Прихванах я по-здраво, докато ръцете й успяха да намерят някаква хромирана дръжка и тя успя да се изтегли нагоре.

— Изгубих си пистолета — повтори тя.

— Грешката е моя. Аз съм идиот. Съжалявам.

— Къде е Беноа? — попита тя и се огледа, отхвърляйки кичури мокра коса от очите си.

Всеки друг на негово място щеше да обърне лодката и да се опита да избяга, но не и Беноа. Той беше изключил двигателя на своя „Зодиак“, оставяйки лодката на дрейф. Бе наблюдавал всяко убийство дотук от мястото си на първия ред и определено не смяташе да пропусне грандиозния финал.

Беноа се изправи и вдигна мобилния телефон във въздуха.

Подобно на мим под светлината на прожектор показа среден пръст на другата си ръка и застина. Виждахме ясно очертания му силует на фона на залеза. Той ни се подиграваше, предизвикваше ни да го спрем, съзнавайки безсилието ни.

И тогава той обърна вдигнатия си пръст към телефона и натисна решително бутон от клавиатурата му.

Не бях сигурен дали с Кайли сме достатъчно далеч от яхтата, за да оживеем след взрива.

Двамата се хвърлихме на пода на „Зодиака“ и аз инстинктивно я прикрих с тялото си.

— Втори път за днес — отбеляза тя.

— Старите навици умират трудно — прошепнах в ухото й. — Приготви се.